Обикновен човек (Драма в четири действия)

РАШКО. Не, тук е. Не е била при баща си, аз питах. Тука е тя, но де е и какво прави — туй не знаем. Десет месеца вече откак се е изгубила.

СТАМЕНКА. Павлина казва, че я видяла.

РАШКО. Де я видяла?

СТАМЕНКА. Тук минала, покрай нас. Вчера ли, онзи ден ли, минала.

РАШКО. Не може да бъде. Кой знай как е гледала Павлина. Да мине Аничка покрай нас, че няма да се отбие.

СТАМЕНКА. И аз тъй ще кажа: да беше Аничка, щеше да се отбие. (След малко.) Какво да правим, да дадем ли обявление във вестника?

РАШКО. За какво, за Аничка ли?

СТАМЕНКА. Их и ти… За стаята, няма да я държим празна. Казват, че държавата щяла да намали наемите.

РАШКО. Да ги намали. Какъв наем вземаме ний, та ще ни е страх. Да му мислят богатите. Но не е право. Ако държавата иска да намали наемите, да намали най-напред данъците, а банките да намалят лихвата. Главно лихвата. Хората имат задължения, как ще ги плащат, ако се намалят наемите. Не може. Капиталът не се рентира.

СТАМЕНКА. Ух и ти… много разбираш!

РАШКО. Кой беше ма, Стаменке, шест месеца банков чиновник? Не съм бил разбирал… Камбио, конте коренте… Сконто… аконто, помня ги… Зная ги аз тез работи.

СТАМЕНКА. Много приказваш. Знаеш добре какво произлазя от многото приказване. Стига.

РАШКО. Ще се скараме, значи, а? (Чука се.) Влез! (Пак се чука сяабо.) Гледай как чука, като че дращи коте. (Високо.) Влез?

Вратата се отваря. Влиза млада жеяа, бледна, доста скромно облечена. Един миг Рашко и Стаменка, а също и Любен я гледат, без да могат да я познаят.

РАШКО и СТАМЕНКА. Аничка!… Аничке!

АНИЧКА. Аз додох… аз няма да стоя много… аз додох само… (Не може да продължава, сяда на миндеря, закрива очи и заплата.)

СТАМЕНКА (затичва се към нея). Аничке! Какво има, Аничке! Аничке… Анячке, ако ти се е случило нещо, кажи. Аничке, ний сме свои. Кажи, ако ли…

АНИЧКА. Нищо не ми е… домъчня ми. Аз додох… Аз няма да стоя много… видях обявлението за стаята и искам да ви попитам няма ли да я дадете пак на мене…

РАШКО. Ех, Аничке! Туй ли било!

СТАМЕНКА. Стаята е празна, Аничке, взема я, като искаш.

АНИЧКА. Аз ще си плащам.

РАШКО. Е… виж сега… Дадено! Дадено!

СТАМЕНКА. Лесно е то за плащането, ний се знаем. Ами де се изгуби ти, Аничке? Не доде, не се обади.

РАШКО. Ей сега приказвахме за тебе, дето има една приказка…

СТАМЕНКА. Преди да влезеш, приказвахме за тебе. Де беше досега?

АНИЧКА. Ох не ме питайте, после ще ви разкажа. Аз много страдах, много претеглих. (Заплаква.) После ще ви разкажа всичко… Сега съм дошла да ви искам една услуга, за стаята…

РАШКО. То се свърши, Аничке!

АНИЧКА. Аз имам своя квартира, но днес получих телеграма от тате, че иде. Аз много се мъчих да го отвърна, да не дохожда сега, но не можах. Той ще доде, днес пристига. А пък аз не искам, невъзможно ми е да го посрещна там, гдето живея сега, тясно ни е, има и други причини, аз после ще ви кажа. Не мога да посрещна тати там, за мене е по-добре да ме намери тука… Пък и ма мене ми се живее у вас. Както едно време… Аз искам да си бъда тук, както тогаз. Колко беше хубаво! Нали, како Стаменке… (Замислено.) Колко беше хубаво…

СТАМЕНКА. Пак ще бъде, Аничке.

РАШКО. Ехе Няма нищо, няма нищо.

СТАМЕНКА. Ела да ти покажа стаята.

АНИЧКА (става). Наистина! Да я видя.

СТАМЕНКА. Тя си е такваз, каквато я знаеш. Чиста е… (Влизат в стаята.)

РАШКО (ходи развълнуван. На Любена). Можа ли да я познаеш? Аз най-напред не можах да я позная…

ЛЮБЕН. И аз не можах да я позная.

РАШКО. Аничка… Гледай я ти нея, Аничка…

СТАМЕНКА (излиза с Аничка от стаята). След тебе една студентка стоя, оттам насетне е все празна.

АНИЧКА. Ах, много се радвам. Аз ще си я наредя, както по-рано, аз знам как ще си я наредя. (Сяда отново на миндеря.) Ето, додох у вас и се успокоих. Струва ми се, че нищо не е било, че не съм излизала оттука. И вие сте си все същите. Бай Рашко, ти?

РАШКО. Ами както ме виждаш, Аничке, както ме виждаш…

СТАМЕНКА. Рашко, той…

АНИЧКА. Аз много се зарадвах, като видях обявлението, а не смеях да вляза. Веднъж додох, минах оттук…

СТАМЕНКА (на Рашко). Аз нали ти казах?

РАШКО. Павлина те била видяла, като си дошла.

АНИЧКА. Може. Додох, но не посмях да вляза… тъй ми се разигра сърцето, щеше да ми стане лошо. Върнах се.

СТАМЕНКА. Аничке, бива ли… че защо…

АНИЧКА (помълчава). Аз съм виновна. Аз ви направих много зло, станах причина да си оставите работата. (Рашко прави особен жест.) И Павлина, г-жа Антонина, бай Николачко — според мене изгубиха толкоз пари.

СТАМЕНКА. Ех, Аничке! То се мина вече.

РАШКО. Мина се! Мина се!

АНИЧКА. Аз много страдах. О, боже… Само да знайте какво съм претеглила. Струва ми се, че паднах от някаква височина. Ах, каква мъка беше. (Заплата; като се поуспокоява, става.) Сега ще ми позволите да се пренеса, нали?

СТАМЕНКА. Разбира се.

АНИЧКА. Много съм уморена. Аз ще трябва да ида на гарата да посрещна тати. Как ще ида…

РАШКО. Че аз да ида да посрещна баща ти, Аничке. Кога пристига, в осем часа ли?

АНИЧКА. Да.

РАШКО. Тръгвам тогаз. Стаменке, дай ми палтото. Ще ида и ще го доведа, ти не бери грижа.

АНИЧКА. Благодаря, бай Рашко. (Радостно.) А до-тогаз аз ще се пренеса. Аз съм много близко.

РАШКО. Близко ли? Къде?

АНИЧКА. Ей тук, на ъгъла, до бакалницата.

СТАМЕНКА. У Николови?

АНИЧКА. Да, у Николови.

СТАМЕНКА. Аз там гледах, че стоваряха багаж. Една млада жена с две малки деца.

АНИЧКА. Да, тя е хазайката ми. Мъжът й е дърводелец. Преди два деня те се преместиха там и аз додох с тях.

РАШКО. Двете стаички в сутерена? Тясно е, тясно е. Ти ела тук, Аничке, тук е добре. Да доде Любен да