МАЛЧЕВА. Имате много работа тези дни.
СТРУМСКИ (гледа я усмихнат). Каква работа? Гулял съм нощес до четири часа. Работа, казвате. Да, доста се поизмъчихме от ядене и пиене.
МАЛЧЕВА. Трябва да е било весело.
СТРУМСКИ. Щеше да бъде още по-весело, ако бяхте и вие там.
МАЛЧЕВА. Аз? Г-н директоре…
СТРУМСКИ. Вие никога не сте дохождали с мене. Елате сега с мене. (Сяда до нея.) Да отидем сега… Колата е долу. Ще се разходим… ще бъдем сами. (Прегръща я.)
МАЛЧЕВА. Оставете ме. Ще доде някой. Г-ца Аничка иде.
СТРУМСКИ (става, поглежда през вратата). Да продължим писмото. Седнете, г-це, на мястото си. Докъде бяхме стигнали?
МАЛЧЕВА. Сега ще видя. (Чете.) „Имаме чест да ви съобщим следното“…
СТРУМСКИ. Да, пишете: „Цените, които ни искате… са много високи… и не отговарят… и не отговарят на днешните… на днешните пазарни цени“… (Отива и сяда до Малчева.) Вий толкова ли се боите от мене? Защо се боите от мене?
МАЛЧЕВА. Не се боя, но…
СТРУМСКИ. Кажете…
МАЛЧЕВА. Вие обичате друга. Вие обичате г-ца Аничка.
СТРУМСКИ (пръхва да се смее). Кажете, че обичам и г-жа Жени! Тя също беше тук.
МАЛЧЕВА. Аз казвам за Аничка. Тя е хубава и…
СТРУМСКИ. И?
МАЛЧЕВА. И образована.
СТРУМСКИ. Ах, тия учени жени, тия учени жени! Омръзнали са ми учени жени, те са, как да ви кажа, костелив орех. Не мога да ги търпя. (Сяда пак при Малчева.) Аз отдавна съм намислил да ви кажа нещо… Елате да се разходим… Ще бъдем сами, ще пуснем автомобила с най-голяма бързина. Аз искам да се позабравя. Ще караме лудо… ще летим. И тогаз аз… и тогаз (прегръща я) ще ви кажа… ще ви кажа колко ви обичам.
АНИЧКА (влиза бързо, сепва се). Ах! (Струмски става, туря ръце в джобовете си и отива настрана. Малчева един миг стои като вцепенена и гледа Аничка. След туй става и все като продължава да я гледа плахо, смутено излиза.)
АНИЧКА (сяда на мястото си).
СТРУМСКИ. Аничке… виж какво… аз ще ти обясня… Аничке… (Отива към нея.)
АНИЧКА. Махнете се! Ще викам!
Аничка гледа в една точка. Струмски се разхожда.
СТРУМСКИ. Най-после човек може да се пошегува. Аз често обичам да се шегувам тъй. Нищо не е станало, Аничке, слушай моля ти се! (Тръгва пак към нея.)
АНИЧКА. Оставете ме! (Струмски се отстранява. Аничка гледа като по-рано.)
ЛЮБЕН (втурва се в стаята). Г-н директоре, полицията иде!…
ЛЮБЕН. Съдебният следовател. Бай Рашко ме прати да ви кажа. Той им отвори, идат.
СТРУМСКИ. Добре, нека додат.
Аничка като че не е чула нищо. Струмски поглежда към нея, поглежда към вратата и бързо излиза през другата стая.
СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ (влиза). Где е директора? (На Рашко.) Где е директора?
РАШКО. Той тук беше.
СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ (на агента). И другия изход заварден ли е?
АГЕНТЪТ. Да. Всички изходи са завардени… Той не може да избяга.
СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ. Де е касата? Запечатайте и това бюро.
АНИЧКА (като унесена, гледа плахо). Защо? Какво ще каже Саша? Саша го няма…
СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ. Вий чиновничка ли сте? Кой е тоя Саша?
РАШКО. Г-н Струмски.
СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ. Запечатайте бюрото! (На Аничка.) Г-це, г-н Струмски е мошеник!
Аничка гледа плахо, отпуща се на бюрото, закрива лице и заплаква.
Завеса
Доста голяма стая у Рашкови. Вляво — врата към работилницата, в дъното — входната врата и два прозореца, а под тях — миндер. Вдясно — две врати: една към стаята на Аничка, друга — към кухнята. Сред стаята сега е сложена маса, бедно наредена, със сложена закуска. Стаменка донарежда масата. Рашко и Любен, със запретнати ръкави и престилки, влизат откъм работилницата.
РАШКО. Готово ли е, Стаменке?
СТАМЕНКА. Готово е, откога още. Чаят изстина.
РАШКО. Да хапнем, че сме огладнели с Любена като вълци. Сядай, Любене! Да хапнем, че ще вървим пак да работим. (Както яде, заглежда се през прозореца.) Вали… все вали. Сега не можем да се оплачем, че няма работа. Лошо време — босо не се ходи. Има една влашка песен: св. Спиридоне, казва, дай дъжд, че да се скъсат токовете на коконите и подметките на болерите…
ЛЮБЕН (смее се). Право…
РАШКО. Св. Спиридон е светеца на обущарите. Таз песен много я пееше моя майстор. Той казваше, че най-хубавия град на света бил Галац. А освен Галац, друг град той не беше виждал. (На Стаменка.) Не е ли дохождал някой за стаята?
СТАМЕНКА. Никой не е дохождал.
РАШКО. Отзарана мина една жена и ми се стори, че гледаше обявлението. Не е дохождала, значи.
СТАМЕНКА. Стаята вече два месеца как стои празна. Никогаж не е стояла толкоз. (След късо мълчание, загрижено.) Не можахме да разберем какво стана с Аничка. Да не би пак да си е отишла при баща си?
