Обикновен човек (Драма в четири действия)

СТРУМСКИ. Е, добре, Жени, може ли такава голяма сума да се върне изведнъж? Коя банка може да го направи? И най-силната банка не може да го направи. Те са 800–850 хиляди лева — цял милион.

Г-ЖА ЖЕНИ. Да, цял милион! Цял милион! Ти ме ограби… Ти ме разори.

СТРУМСКИ. Успокой се, Жени. Въпросът е там, че никоя банка не държи парите си в касите. Парите се влагат в акции, в търговия, в предприятия. Как мога да върна отведнъж парите ти, когато и те също тъй са вложени в предприятия.

Г-ЖА ЖЕНИ. Предприятия? Ти да се занимаваш с предприятия? Ти само пилееш пари. Туй можеш ти. Но аз ли все да плащам лудориите ти? Аз ли да издържам любовниците ти…

СТРУМСКИ. Жени…

Г-ЖА ЖЕНИ. …Аз? С мои пари?

СТРУМСКИ. Жени… никоя друга жена, освен тебе, не съм обичал и не обичам.

Г-ЖА ЖЕНИ (смее се истерично). А горе кой живее? Коя е тая Аничка? Мислиш, че не зная? Искам да си вървя. Върни ми парите и да си вървя.

СТРУМСКИ. Жени!

Г-ЖА ЖЕНИ. Аз съм била сляпа, аз съм била без ум! Да ти повярвам, че ме обичаш, че ще се ожениш за мене! Ти ме разори, ограби ме… Без средства оставам, без нищо оставам на улицата, сама… (Плаче.)

СТРУМСКИ. Жени… Успокой се, Жени. Жени…

Г-ЖА ЖЕНИ. Последен въпрос: ще ми върнеш ли парите?

СТРУМСКИ. Но, Жени…

Г-ЖА ЖЕНИ (става). Отивам при следователя. (Спира се близо до вратата.) И знай, че ще му предам и оная полица, на която ти фалшифицира моя подпис и която аз платих, за да те отърва от съд.

СТРУМСКИ. Жени, почакай малко… Жени… (Отива към нея и отведнъж грабва чантата й и отстъпва навътре)

Г-ЖА ЖЕНИ. Не е там полицата…

СТРУМСКИ (оставя чантата и се спуща към Жени с дигнати ръце да я души) .

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще викам! Моят адвокат е тук!

СТРУМСКИ (спира се и се връща). Жени… Каква си! Тъй ли трябва да се обясняваме? Най-после аз мога да ти върна част от парите. Имаме пари в касата. Почакай да видя колко мога да ти дам. Ела, ела. Ела поседни!

Г-ЖА ЖЕНИ. Това е нова игра.

СТРУМСКИ. Не, Жени, ще ида до касата и ще дода. Бъди тъй добра да ме почакаш една минута. Сега!

Г-ЖА ЖЕНИ (връща се, сяда, после става и се разхожда).

АНИЧКА (влиза весела; изненадва се, като вижда г-жа Жени).

Г-ЖА ЖЕНИ. Вий бяхте на разходка?

АНИЧКА. Не, долу бях…

Г-ЖА ЖЕНИ. Тук ли работите? Тоя кабинет нали е на директора? Наедно ли работите с него?

АНИЧКА. Г-жо, не разбирам защо са тези въпроси. Какво обичате?

Г-ЖА ЖЕНИ. Защо са тия въпроси? Какво обичам ли? Мене ме ограбват, лъжат ме, разоряват ме.

АНИЧКА. Не разбирам какво става с вас.

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще разберете, ще разберете… (Обръща се с лице към Аничка.) Парите, с които е отворена тая банка, са мои. С мои пари е купено всичко туй, тия мебели, тия килими. Затуй ръката на г. Струмски е тъй широка. Той ви прави скъпи тоалети, назначава приятелите и познатите ви на служба, дава ви квартира горе в банката — всичко туй е примка, за да ви измами. Той пръска луди пари, защото не са негови… Собствено аз с вас нямам работа. Мене ми трябва г-н Струмски.

АНИЧКА (развълнувано). Какво говорите вий… Г-н Струмски излезе… Срещнах го на стълбата.

Г-ЖА ЖЕНИ. Излезе? А на мене каза да чакам. (Гневно.) Измамник! Лъжец! Добре, аз зная какво да правя. (От вратата.) Кажете на приятеля си…

АНИЧКА. Г-жо, какъв приятел…

Г-ЖА ЖЕНИ. Кажете на директора си, че оттук отивам право при следователя! (Излиза.)

АНИЧКА (сяда и се замисля. Чува се шум, караница. Аничка звъни).

ЛЮБЕН (влиза).

АНИЧКА. Какво има? Кой вика?

ЛЮБЕН. Някакви хора искат да влязат, пък майстора… пък бай Рашко не ги пуща. Те и отзарана дохождаха.

АНИЧКА. Отиде ли си г-жата, която беше тук?

ЛЮБЕН. Отиде си.

АНИЧКА. Слушай, Любене… Не, бай Рашко да доде. Кажи на бай Рашка да доде още сега при мене. (Любен излиза; чува се шум, после утихва.)

РАШКО (влиза). Какви хора бе… не разбират от дума!

АНИЧКА. Какво има?

РАШКО. Двама души… едвам ги изкарах навън. Искат да влязат насила. Искат да се разправят с директора.

АНИЧКА. Но какво има?

РАШКО (с колебание). Тия двамата… дали заявление за служба, г-н Струмски им взел по 10 000 лв. за гаранция и сега ни на служба ги назначава, ни гаранцията им връща. Затуй го търсят. Заканят се, заплашват. Едвам ги изтласках навън.

АНИЧКА. Боже мой, какви работи стават! (Стои, мисли.) Аз трябва да намеря Саша. Трябва да му кажа. (Излиза.)

РАШКО (поклаща глава, туря очилата си и се готви да седне на бюрото. Влиза Малчева) .

МАЛЧЕВА. Директора иде!

Рашко става и бързо излиза.

СТРУМСКИ (влиза). Малчева, ще ви продиктувам едно писмо, пригответе се. (Разхожда се.) Пишете: „Г-да, в отговор на последното ви писмо… имаме чест… да ви съобщим… съобщим… следното“… Писахте ли? „Да ви съобщим следното“… (Звъни. Чува се разговор.)

СТРУМСКИ. Какво има? Кой говори там?

ЛЮБЕН. Искат да влязат.

СТРУМСКИ. Кой иска да влезе?

ЛЮБЕН. Павлина, г-жа Антонина, Николачко и Пончев.

СТРУМСКИ. Кажи им да си вървят! Аз имам работа. Човек не може да погледне работата си от посетители. Кажи им да си идат! Днес не приемам, да додат други път… Чакай! Да кажеш на портиера да заключи вратата и да не пуща никого, разбра ли? Никого! Хайде, върви си! (Любен излиза. На Малчева.) Докъде бяхме стигнали?

МАЛЧЕВА… „Имаме чест да ви съобщим следното.“

СТРУМСКИ. Да, „имаме чест да ви съобщим следното“. (Ходи, мисли.) Я остави! Ще го напишем друг път. Не ми се работи сега. (Сяда.)

МАЛЧЕВА. Вие изглеждате уморен.

СТРУМСКИ (прозява се). Да, уморен съм. Не съм спал.