Обикновен човек (Драма в четири действия)

ти помогне. Любене, иди да помогнеш на Аничка да пренесете багажа.

АНИЧКА. Аз ей сега съм тук. Ела, Любене. (Излизат.)

РАШКО (облича се). Аничка… Аничка. Все същата си е Аничка.

СТАМЕНКА. Не е същата тя. Отслабнала.

РАШКО. Как доде изведнъж. За вълка приказвахме, и вълкът в кошарата. Аз насмалко да я попитам: а какво стана г-н директора? Г-н Струмски…

СТАМЕНКА. Не е добре Аничка, то се вижда, И крие нещо. После, казва, ще ви разправя.

РАШКО. Струмски беше в затвора, после излезе. Сега не съм го чувал де е. (Гледа си часовника.)

СТАМЕНКА. Отваряй си очите, да не изпуснеш човека! Ще влезе в навалицата и няма да го видиш.

РАШКО. Как няма да го видя? Ще го видя аз. Не го изтървам…

Г-ЖА АНТОНИНА (влиза с Павлина). Е, какво, какво… Какво стана?

РАШКО. Аничка си доде! (Като вижда Николачка и Пончев, които също влизат.) У! Де сте се събрали всички?

СТАМЕНКА. Видяхте ли Аничка?

Г-ЖА АНТОНИНА. Видяхме я. Затуй идем и!

ПАВЛИНА. Како Стаменке, аз нали ти казах, че я видях да минава? Горката Аничка! Такава бледничка, няма капчица кръв.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не е от добро, то се знае. Тя си е крива. Поиска да има много, поиска да хвръкне хе — нависоко. Че повлече и нас, пострадахме си и ний.

ПАВЛИНА. Не, г-жа Антонина, не съм съгласна. Аничка не е виновна.

ПОНЧЕВ. Виновна е… фръц-фръц и оная рокля… И с кожа на врата.

ПАВЛИНА. Мълчи бре! Ти не разбираш от кожи.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ами!

РАШКО. Аничка не е виновна. Виновен е онзи, Струмски. Той е виновен.

ПОНЧЕВ. Фръц-фръц… С кожа…

НИКОЛАЧКО (съсредоточен, откато е влязъл, пише в едно тефтерче, изглежда, че смята нещо.)

ПАВЛИНА. Струмски е виновен.

Г-ЖА АНТОНИНА. Отидоха ни парите и туйто! Какво съм била крива аз, да изгубя осем хиляди лева, децата ми с каква мъка са ги печелили. Струмски… Тоз вагабонтин! Да ми се падне само!

ПАВЛИНА. И аз с всичкия си ум… (На Пончев.) Не се натискай наоколо ми бре!

ПОНЧЕВ. Пардон! (Галено.) Павлинке, не се сърди…

РАШКО. Ний със Струмски ще се разправяме.

Г-ЖА АНТОНИНА. Осем хиляди лева! Пишат ми децата: мамо, не можем да изкарваме, както по-рано. И лошото е, че вече ще си додат в България. Какво ще правим, не знам.

ПАВЛИНА. Аз не мога да намеря и половината от таз работа, дето я имах преди. И който ми даде да му ушия нещо, малко плаща.

РАШКО. Кой е добре? Никой не е добре. Хайде сега да вървим. Аз отивам на гарата.

ПАВЛИНА. На гарата ли?

РАШКО. Ще посрещам Аничкиния баща.

Г-ЖА АНТОНИНА. Тъй ли? Иде баща й, значи.

НИКОЛАЧКО (все пише в тефтерчето си). Аз исках… исках да попитам нещо г-ца Аничка… а-а-а относително пасива и актива на банката… (Наоколо се смеят.)

РАШКО. Банката, тя банката… фюют! Свърши се!

Г-ЖА АНТОНИНА. Хайде, хайде да си вървим. Ний, както бяхме на улицата, тъй се вмъкнахме… (Излиза. След нея, като продължава да пише, излиза и Николачко.)

ПОНЧЕВ (от вратата). Павлинке! Хайде де! (Излиза.)

ПАВЛИНА (дочаква, усмихната, докато излезе). Знаеш ли какво, како Стаменке? Пончев много настоява да се вземем. Обещава, че няма да пие вече. Не зная какво да правя…

СТАМЕНКА. Е, ти си помисли. (Взема една мрежа.) Закъснях и аз, ще ходя на пазар.

ПАВЛИНА. Не е толкоз лош пък Пончев. Той само да може да намери работа, но не може. Де не ходи, де не пита — няма. Той ако намери работа, вярвам, няма да пие…

СТАМЕНКА. Е, ти си помисли… (Излизат. Отвън се чува гласът на Павлина — говори с Аничка. Влизат Аничка и Любен с куфари.)

ПАВЛИНА (отвън). Като се наредиш, ще дода.

АНИЧКА. Ела, ела, Павлинке. (На Любена.) Дай ги, Любене, тук в стаята.

На няколко пъти Любен се връща и внася в стаята едно-друго. Също и Аничка влиза и излиза оттам. В това време един непознат със сини очила влиза и се скрива настрана.

АНИЧКА. Благодаря ти, Любене. Гледай си сега работата, аз ще си наредя. (Любен отива в работилницата. Вижда непознатия.) Ах! (Непознатият с едната си ръка й прави успокоителни знаци, а с другата снема очилата си: Струмски!) А, ти ли си! Боже… (Иска да побегне.)

СТРУМСКИ. Аничке, почакай… Моля! Една минута.

АНИЧКА. И тука ли ме намери? Иди си! Иди си, не искам да имам нищо общо с тебе!

СТРУМСКИ. Аничке, тъй ли се отнасяш с мене? Не бъди жестока, Аничке, като другите. Изслушай ме. Днешното общество… седни, седни, нищо лошо няма да ти направя. (Сядат.) Мене ме разориха от завист… Хвърлиха петно на честта ми…

АНИЧКА (тихо, с ужас). Иди си!

СТРУМСКИ. Моля, моля, Аничке… Не ставай, почакай… Аз ще се реабилитирам… Аз ще се съвзема пак, те ще видят… Имам проекти… Първо, ще издам една книга „Прекрасна България“, описания на курорти и бани. Само от обявления колко ще падне. Второ, друга книга: „Просветена България“, ще има портретите на всички учители. Всеки учител ще прати фотографията си наедно с 5 лева, 30 хиляди по 5 лева — 130 хиляди.

АНИЧКА (С мъка). Защо ми говориш всичко това? Иди си!

СТРУМСКИ. Добре, Аничке, аз ще бъда кратък. Виж какво, Аничке… Моето дело започва скоро, имам адвокати — най-добрите адвокати в София, само че на първо време ще трябва да се направят повече разноски — гербов сбор, такси, фондови марки и пр.

АНИЧКА. Искаш да ти дам пари?

СТРУМСКИ (кимва утвърдително).

АНИЧКА. Аз да ти дам пари? Аз съм без работа.

СТРУМСКИ. Но, Аничке, виж… ти имаш познати. Може и назаем да вземеш. Като искаш, ти можеш да ми помогнеш.

АНИЧКА. Никога! И да имах пари, не бих ти дала.

СТРУМСКИ. Не?… Ето признателност… ето благодарност… (Грубо.) Не забравяй… Не сме чужди, между нас има връзки. В противен случай, аз ще взема мерки… Ще предявя правата си и ще искам…

АНИЧКА. Какво искаш да кажеш?

СТРУМСКИ. Искам да кажа, че и аз имам право за детето… нашето дете…

АНИЧКА. Нашето дете? Как можеш да говориш тъй? Как не те е срам? Детето е мое, само мое. Аз съм страдала за него… Какви мъки съм понесла за него, унижения, срам… Работила съм дене и ноще, болна бях, на две крачки от смъртта. И запазих си го… радостта ми, утехата ми. То ми е всичко… най-скъпото ми…