Обикновен човек (Драма в четири действия)

СТРУМСКИ. Все пак и аз имам право. И ако искам…

АНИЧКА. Какво, ако искаш?

СТРУМСКИ. Мога да си го взема. (Цинично.) Да помисля за възпитанието му.

АНИЧКА. Мълчи! Как не те е срам! Подлец! Подлец! Само да посмееш! Да знаеш, че срещу себе си ще имаш не слаба жена, а тигрица! Ще хапя, ще дращя, ще ти избода очите! Няма да ти позволя. Не, не, никога! (Сяда изморена.)

СТРУМСКИ. Аничке, ти не ме разбра. Аз друго исках да ти кажа, виж какво, аз ще ти обясня… (На вратата се чука. Струмски туря очилата си.)

Г-ЖА ЖЕНИ (влиза; на Струмски). А, вие сте били тука? Не съм се лъгала…

АНИЧКА. Г-жа Жени.

Г-ЖА ЖЕНИ. Аничке, бях у вас. Казаха ми, че си се преместила в предишната си квартира. Тук ще живееш, значи? Добре. Бързала съм много. (На Струмски.) Да, аз знаех, че ще ви намеря тук. (На Аничка.) Аничке, бях у бедната Малчева. Знаеш ли що ми каза? (На Струмски.) Не ви е срам! Само вие сте способен на подобна низост.

СТРУМСКИ. Моля, моля… Нямате право…

Г-ЖА ЖЕНИ. Аничке, от Малчева той вземал пари, докато тя била здрава, докато била на работа. Щом я уволнили и останала без средства, той я напуснал! (На Струмски.) Да, туй сте вий!

СТРУМСКИ. Моля, моля…

Г-ЖА ЖЕНИ. И сте посмели да додете тук! Да изнудвате! (Отива към прозореца.) Полицията ви търси. Ето го стражаря, на улицата. Ако не си идете, ще го повикам.

СТРУМСКИ. Никой не ме търси. Няма да си ида. Вие много си позволявате…

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще викам!

СТРУМСКИ. Добре, ще си ида. Аз няма да ви го простя туй. Ще си поприказваме. Ще видим. (Излиза.)

Г-ЖА ЖЕНИ. На всичко отгоре е страхливец. Подлец е и страхливец. Г-це Аничке, аз имам много неща да ви говоря, но трябва да го следя. Искам да видя къде ще отиде. Аз ще дода пак. Довиждане!

АНИЧКА. Ах, моля ви се, елате пак!

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще дода. Довиждане! (Излиза.)

Известно време Аничка стои замислена, просълзява се и бърше очите си с кърпичката си. Изведнъж тя се изправя, като че нещо си е спомнила, лицето й светва и бързо излиза. Любен дохожда, вижда, че Аничка е излязла, отива да види дали е заключила стаята си, после поглежда през прозореца. Той вече се връща към работилницата, когато чува, че се чука, и отива да отвори. Влиза Борис. Облечен е много изискано: черно сако, райе панталони, лачени обувки. Носи голям букет. Шапката си държи в ръка.

БОРИС. Тук ли е г-ца Аничка?

ЛЮБЕН. А, г-н Борис… Г-н Борис, вий ли сте?

БОРИС. Любене… ти, какво… не ме ли познаваш? Де е г-ца Аничка?

ЛЮБЕН. Тя тук беше. Сега беше тук. Аз ей сега ще видя. (Излиза.)

Борис слага шапката си и, усмихнат, се разхожда. Неочаквано Струмски влиза и, като вижда Бориса, иска да се върне.

БОРИС. Какво искате?

СТРУМСКИ. Г-цата, която се пренесе тук. (Гневно.) Аз съм хазяина й. Тя си излезе, без да си плати. Ще взема вещите й. Как така…

БОРИС (спокоен, усмихнат). Вий търсите Аничка?

СТРУМСКИ. Да.

БОРИС. Колко ви дължи?

СТРУМСКИ. Че тя не си е платила… за три месеца по 600 лева.

БОРИС. 1800.

СТРУМСКИ. И назаем е взела около 200 лева.

БОРИС. Значи — 2000. Заповядайте. (Дава му две банкноти по 1000 лева.)

СТРУМСКИ. Благодаря. Разписка после ще ви дам.

БОРИС. Няма нужда, аз ви познавам. Вий сте Струмски.

СТРУМСКИ. Какъв Струмски… Не съм Струмски аз. Аз ще дам разписката на г-цата. (Излиза бързо. Борис се разхожда. Явно е, че е забравил вече за Струмски, и се усмихва. Чуват се стъпки; влиза Аничка.)

АНИЧКА. Борьо!

БОРИС. Аничке! (Дава й букет.) Вземи… вземи…

АНИЧКА (развълнувана, държи ръка на сърцето си). Да си отдъхна… тичах… (Сяда.) Колко неочаквано! Кога си доде? Седни тук.

БОРИС (сяда до нея). Ей сега си додох, Аничке.

АНИЧКА. С аероплан?

БОРИС. Не, с трена. И знаеш ли, Аничке, щом излязох от гарата, взех едно такси и не знаях де да те търся, а гледам — кого мислиш? — бай Рашко.

АНИЧКА. Бай Рашко? Ах да, той отиде на гарата.

БОРИС. Маха ми от трамвая и ми вика: „Аничка е у нас! Аничка е у нас!“ И аз — направо тук. Спрях се само за букета.

АНИЧКА. Ти все цветя ми носиш.

БОРИС. Е, Аничке, а ти… Ето на, видяхме се. Преди да вляза, аз видях и махаленците: г-жа Антонина, Павлина, Николачко. Ех, Аничке… На, видяхме се.

АНИЧКА. Много се забави.

БОРИС. Какво да правя, Аничке, не зависеше от мене. С моята стока, със сливите, аз свърших лесно, но с тютюна… мъчно беше. А имаше добра сметка. Имаше добра сметка и нека ти се похваля, Аничке, спечелих.

АНИЧКА. А, тъй ли?

БОРИС. Когато тръгвах, нали ти казвах, че ако успея, ще стана богат човек.

АНИЧКА. Да, ти каза.

БОРИС. И тъй стана. Сега аз съм добре. Сега аз, Аничке, съм богат човек. И знаеш ли какво? Мисля да напусна комисионерството, имам пари, ще започна някакво предприятие, тъй че… знаеш ли?… да се прехранват около мене повече хора. Това искам.

АНИЧКА. Тъй е добре. Много добре! А хубаво ли е в Берлин? Градът как е?

БОРИС. Градът?… Хубав, има хубави къщи. Но аз, право да си кажа, много не се заглеждах. Много работа имах, цял ден тичах. Немците се чудеха: вий, казваха, българите, кога спите, кога почивате…

АНИЧКА. Може и на театър да си ходил.

БОРИС. На театър не ходя. Не мога да внимавам. Но то не е важно. Важното е, Аничке, че си до-дох, че съм тук. (Изважда от джеба си една плюшена кутийка.) Вземи, Аничке. Един малък подарък, аз ти обещах…

АНИЧКА. А, часовник! Колко е хубав! Не трябва…

БОРИС. Дребна работа, то за мене нищо не е. Голям град е Берлин. Ако аз бях свободен, можех да избера нещо по-хубаво. Ти не ми отговаряше на писмата… Да беше ми отговаряла на писмата.

АНИЧКА. Не бях добре. Имах много неприятности.