Обикновен човек (Драма в четири действия)

БОРИС. Зная, зная. Но това не е важно. Да оставим това настрана. Важното е, Аничке, че съм тук, видяхме се. Това е хубавото. Аз много се радвам.

АНИЧКА. Борьо… и аз се радвам. Аз тъй чувствувам нужда от близък човек… от покровител.

БОРИС. Ето, аз съм тук, Аничке. Достатъчно е да ми кажеш от какво имаш нужда.

АНИЧКА. Ти все тъй си услужлив.

БОРИС. Нали знаеш.

АНИЧКА. О, колко хубав беше тогаз живота.

БОРИС. Ходехме все наедно.

АНИЧКА. А вечер приказвахме под прозорците на г-жа Антонина.

БОРИС. А тя казваше, че ще ни полее със студена вода. Аничке, аз често си мисля за туй. И в Берлин, сред най-голямата работа, мислех си. За тебе съм си мислил, Аничке. (Взема й ръката.) Аз те обичам… аз обичам само тебе…

АНИЧКА (става, с мъка). Остави ме! Не се докосвай до мене!

БОРИС. Но защо? Аничке, ти ме мразиш?

АНИЧКА. О, не, не… Напротив. Но не мога… Не искам…

БОРИС. Не разбирам. Аз не мога да разбера защо… (Прави движение с ръка около яката си.) Аз, наистина, не мога да се изразявам правилно, но ще кажа направо каквото е на душата ми, Аничке! Аз спечелих с труд, честно, аз съм богат човек, много богат, но всичко туй няма друга смисъл за мене, освен да ти предложа ръката си — таз ръка, която знае да работи, — да те помоля, Аничке, да станеш моя жена. Аничке! Само да се съгласиш! За тебе аз съм в състояние чудеса да направя!

АНИЧКА. Зная това, Борьо. Вярвам ти.

БОРИС. Е, тогаз… Защо… Съгласи се, Аничке!

АНИЧКА. Не мога.

БОРИС. Но защо? Кажи ми защо?

АНИЧКА (мълчи).

БОРИС. Зная. Между тебе и мене стои все същия човек: Струмски.

АНИЧКА. О, не, не! Не е това причината. Истина е, аз го обичах. Повярвала бях, че съм намерила човека, за когото мечтаех. Как много го обичах… А той… Негодник! Престъпник! Как може земята да търпи таквиз хора, които наместо с нож убиват с подлост, с коварство, с измама? Колко страдах… Как страдам още… Но защо ми спомняш всичко туй? Защо ме мъчиш?

БОРИС. Аз не те осъждам, Аничке. То се е минало, забрави го. Аз съм тук, Аничке, не се ли радваш, че съм тук?

АНИЧКА. О да, радвам се. И преди да си додеш, аз съм мислила за тебе. Защо не приех тогава предложението ти — нали помниш? Как бихме се наредили… Щяхме да си живеем спокойно, тихо…

БОРИС. Нали, Аничке, нали?

АНИЧКА. С тебе аз бих била щастлива. Бих помогнала на близките си. Знаеш ли, че Павлина, г-жа Антонина, Николачко изгубиха толкоз пари? Аз ги въвлякох, аз станах причина и това тъй ми тежи на душата. Нали ти не би отказал да им помогнеш? Те са бедни хора.

БОРИС. Аничке… Не ме ли познаваш?

АНИЧКА. О, зная, зная. Ти имаш таквоз добро сърце!

БОРИС (радостно, с протегнати ръце). Значи: съгласна си!

АНИЧКА. О, не, не. Не мога. Не мога.

БОРИС. Аничке!

АНИЧКА. Не, никога! Ти сам не трябва да искаш. Аз съм недостойна за тебе. Аз не съм предишната Аничка. Иди си! Остави ме!

БОРИС. Но защо, Аничке? Защо?

АНИЧКА. Не мога да ти кажа… Нямам сили да ти кажа… Ако ти кажа… Не, не, не мога да ти кажа. Аз съм виновна… виновна съм пред тебе, нещастна съм… (Плаче.)

БОРИС. Аничке, недей плака, моля ти се… Ето какво ми се случи… Аничке, не плачи. Няма да те питам за нищо, няма да ти говоря…

АНИЧКА. Аз съм виновна пред тебе… Само аз съм виновна…

БОРИС. Ти? Ти не можеш да бъдеш виновна! Ти да си виновна? Не! Аз съм виновен, че съм дошел не когато трябва. Ти си уморена, имаш нужда от почивка, от спокойствие, а аз съм дошел да те измъчвам… (Разхожда се.) Аз не трябваше да се връщам… Защо ми са пари? Не ми трябват пари… По-добре е да се върна, отдето съм дошел… Да си отида… (Тръгва да излезе.)

АНИЧКА. Не си отивай! Седни и стой, седни. (Борис сяда.) Така. Колко се радвам, като те гледам! И колко страдам.

БОРИС. Аничке, кажи какво имаш. Кажи ми истината…

АНИЧКА. О не, не… Не мога. Говори ми за друго. Говори ми за себе си. Аз ще слушам… (Чуват се отвън гърмежи, след това — шум и глъчка. Нови гърмежи. Борис отива до прозореца.)

АНИЧКА. Какво е? Какво има? (На Любена, който влиза откъм работилницата.) Любене, какво има?

ЛЮБЕН. Не знам. Гонят някого. Апаш трябва да е. (Нови викове, глъчка, която се отдалечава.)

АНИЧКА. Господи, какво става…

БОРИС. Не бой се, Аничке, нищо няма. Апаш трябва да е. (Гледа през прозореца.) Спряха се там, като че го хванаха. Аз ще ида да видя какво става.

АНИЧКА. Не искам да отиваш. Тук стой.

ПАВЛИНА (влиза). Како Стаменке… А, Аничке, тука ли сте? Знайте ли какво стана? Хванаха един апаш.

АНИЧКА. Апаш.

ПАВЛИНА. Да, аз го видях… Един страшен, с очила. Като видя стражаря, хукна да бяга. Ох, че се уплаших… Как ми бие сърцето…

Г-ЖА АНТОНИНА (влиза).

ПАВЛИНА. Хванаха ли апаша?

Г-ЖА АНТОНИНА. Какъв апаш? Не е апаш той, а онзи, дето ни изгори, лъжливия банкер…

ПАВЛИНА. Струмски?

Г-ЖА АНТОНИНА. Да, Струмски. Той бил в затвора, но една госпожа — оная, с жълтите коси — му гарантирала и го пуснали. Но след туй друго направил — измамил някого, търсела го полицията. (Влиза Николачко, а след него Стаменка.) Ето го Николачко, той стана причина да го арестуват, нека каже.

СТАМЕНКА. Какво има? Какво е станало?

ПАВЛИНА. Хванаха един…

Г-ЖА АНТОНИНА. Трай, Павлино.

НИКОЛАЧКО (развълнуван, сяда). Не мога да му простя аз, толкоз пари ми изяде. Ний парите ги печелим с труд, с пот. (Изважда тефтерчето си, разтваря го, като да пише, но пак го туря в джеба си.) Ако ми стояха тези пари, къщата си откога да я доправя.

Г-ЖА АНТОНИНА. Кажи, кажи как го хванаха.

НИКОЛАЧКО. Как го хванаха. Той мисли, че като е турил очила, няма да го позная. Най-напред го видях, че влезе у вас, Стаменке.

СТАМЕНКА. У нас? (Поглежда Аничка. Поглеждат я и другите.)

НИКОЛАЧКО. Влезе и се забави. Но и аз не се махнах. По едно време излезе от градината, от дърветата… Оглежда се като апаш. Дръж! — казвам на стражаря. Той взе да бяга, но при фурната — срещнаха го и спряха други. Хванаха го.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ранен бил, казват. Закараха го в участъка.

НИКОЛАЧКО. Не мога да му простя аз. (Вади тефтерчето си и го скрива.) Щом го видях, и си казах: Ще те предам в ръцете на властта. Да отговаряш.