Обикновен човек (Драма в четири действия)

Пончев! Ела де, ела седни…

ПОНЧЕВ (пийнал). Не мога да седна аз при вас, че моите мисли са крайни… (На Павлина.) Павлинке, гълъбче, що не ме вземаш ма?

ПАВЛИНА. Умряла съм за тебе. Малко са ми две деца и майка на главата, че да храня и мъж без работа. (На Рашка, който оглежда обувките, донесени от нея.) Хубаво да ги направиш, бай Рашко, здравичко…

РАШКО. Хубаво, здравичко… На кого не съм направил хубавичко и здравичко. А не плащат. На, Николачко за едни подметки — и то какви подметки я! — от осемдесет и пет лева десет ми отби.

ПОНЧЕВ. Николачко е багабонтин… експлоататор… крадец! (С пръст на челото.) Знам! Туй мога да го докажа.

ПАВЛИНА. Не зная какъв е бай Николачко, но два пъти става вече, кокошката ми щом снесе яйце в курника, доде ида, яйцето го няма…

РАШКО. Да не е лисица?

ПОНЧЕВ. Лисица с два крака.

ПАВЛИНА (ниско, предпазливо). Бай Николачко е. Сварих го, като излизаше от курника с яйцето в ръка.

ПОНЧЕВ. Николачко е крадец! От кооперациите, дето се строят, краде дъски, греди, тухли. Мошеник!

ПАВЛИНА. Бай Николачко, рекох, аз с четири очи гледам да снесе кокошката прясно яйце, та да го дам на детето си, а ти го вземаш.

РАШКО. А той?

ПАВЛИНА. Тъй ли, каза, ваше ли е? Аз пък рекох, че го е снесла нашата кокошка. На ти го, като е твое.

РАШКО. И не се разсърди, не се докачи?

ПАВЛИНА. Не!

РАШКО. (поклаща глава учудено).

ПОНЧЕВ. Николачко да се обеси. Аз ще купя въжето…

ПАВЛИНА. Г-н Борис иде.

Влиза Борис Бранков усмихнат, облечен бедно: сако от един цвят и панталони — от друг. Носи голям букет.

БОРИС. Добър ден! Добър ден! (Иска да влезе.)

РАШКО. Няма я Аничка, Аничка излезе.

БОРИС (връща се). А-а, г-жа Павлина… Добър ден! (На Рашко.) Няма ли я Аничка? Де отиде?

РАШКО. В града. Отиде да изпраща баща си. Баща й заминава, пък Аничка ще остане още някой ден. Тя, Аничка, нали знаеш, все около назначението тича и нищо не излиза. (Гледа букета.) Туй за нея ли е? По случай заминаването й, сиреч… А-а-а. Много хубав…

ПАВЛИНА. Заслужава. Като бъде за Аничка, заслужава…

ПОНЧЕВ. Здравей, другарю!

РАШКО. Дай го сам, Борисе. Ще повикам Стаменка да го остави в стаята на Аничка. Дай го. (Взема букета.) А-а-а, хубаво нещо, царско, като за сватба… (Вика.) Стаменке! Стаменке!

БОРИС. Е, тогаз аз ще дода пак.

РАШКО. Няма ли да почакаш? Аничка ще си доде.

БОРИС. Доде си доде Аничка, аз още много работа ще свърша.

ПАВЛИНА. Г-н Борисе…

БОРИС. Аз след малко ще дода пак.

ПАВЛИНА. Г-н Борисе…

БОРИС (усмихнат). За машината ли? Таз работа аз, нали ви казах, ще я уредя. Моята работа е друга, с друга търговия се занимавам, но ще ви услужа. Една хубава шевна машина, крачна…

ПАВЛИНА. Да, крачна.

БОРИС. Искате от мене, нали? Добре, аз ви гарантирам, че ще я имате.

ПАВЛИНА. Като за мене шивачка, най-добре е крачна машина, насмага се…

БОРИС. Не се безпокойте, таз работа ще я уредя. (Излиза.)

СТАМЕНКА (иде откъм кухнята; строго). Що ме викаш?

РАШКО. Тури, Стаменке, тоз букет в стаята на Аничка. Борис й го донесе. (Дава й букета.) Наш Борис не е от много учените, от префинените, ама и той за дипломацията яко държи. Ех, любов! (На Стаменка.) И ти да беше млада, и аз щях да ти купувам таквиз букети.

ПАВЛИНА. О-о-о! Бай Рашко!… (Смее се.)

СТАМЕНКА. Ти май много приказваш. Да не си ходил в кръчмата?

РАШКО. Кой, аз? Не съм.

СТАМЕНКА. Колко пари имаш, дай ги тука. (В едната ръка държи букета, с другата посяга да бръкне в джеба на жилетката му.) Дай колкото пари имаш.

РАШКО. Чакай де… Имам 75 лева, сега ги взех за едни подметки от Николачка. И той десет лева ми отби. На ти ги! (Брои парите в ръката й.)

СТАМЕНКА. Ще ходиш да пиеш на кръчмата, пък аз да се чудя кое как да купя. Ела, Павлино, ела да влезем вътре.

ПОНЧЕВ (ниско). Това е насилие!…

Г-ЖА АНТОНИНА (зад тях, с дебел мъжки глас). Какво е туй? Какви са тез букети?

Пончев настрана отдава чест по войнишки.

ПАВЛИНА. От г-н Борис е, за Аничка.

СТАМЕНКА. Елате, г-жа Антонина, да влезем.

ПАВЛИНА. Аничка си заминава.

Г-ЖА АНТОНИНА. Знам, знам. Аничка и Борис всяка вечер до един часа приказват под прозореца ми и не ме оставят да спя. Нека вървят, където искат. Вий, Павлино, защо се карахте вчера с Николачка, видях ви. Г-жа Ангелова имала още един удар, не е добре, на умиране била. А знаете ли, че снахата на баба Димка избягала при майка си?

ПАВЛИНА. Кога е избягала? Я кажете, г-жа Антонина.

СТАМЕНКА. Елате да влезем вътре. (Тръгват към кухнята.)

Г-ЖА АНТОНИНА (поглежда към улицата). А там пък един автомобил от отзарана седи. Повредил се, не могат да го направят.

ПОНЧЕВ (зад гърба на г-жа Антонина). Антропофаг! Кинг-Конг!

РАШКО. Пончев, мирен стой, да не закачаш народа. (Пончев тръгва към градината.) Иди, иди да си полегнеш. (Започва да си пее нещо.) Ето го и бай Николачко иде. За вълка приказваме, и вълка в кошарата.

НИКОЛАЧКО. Кой е приказвал? Какво е приказвал?

РАШКО. После ще ти кажа. Ти най-напред, бай Николачко, да ми дадеш десет лева: подметките струват не 75, а 85 лева. Тъй приказвахме.

НИКОЛАЧКО. Добре де. На ти десет лева. (Дава му 10 лева.)

РАШКО. Току рекли: бай Николачко лош, бай Николачко скъперник. Не е вярно.