Обикновен човек (Драма в четири действия)

АНИЧКА. Да, ще дода. Ах, много ви благодаря… много ви благодаря…

СТРУМСКИ. Моля, моля… Ах, да… кажете ми името си? Как се казвате?

АНИЧКА. Аничка… (Поправя се.) Ана Петрова Борова.

СТРУМСКИ (записва името и и прибира портфейла). Благодаря.

РАШКО. Г-не, вие извършихте… направихте голяма добрина… Извършихте едно свято дело…

СТРУМСКИ. Е, драги, много ме хвалиш. Не струва. Това, което направих, едно време беше благодеяние. Сега е дълг.

АНИЧКА. Благодаря ви. Много ви благодаря.

СТРУМСКИ. Ето какво значи да имате разкопана улица.

РАШКО. …та да се чупят автомобилите на богатите.

СТРУМСКИ. Ако обичаш, тъй да е, драги. На всеки случай, като додохме до вас, автомобилът спря и повече не поиска да върви. Аргоро, г-це. Забравих да ви кажа, че вие ще имате и безплатна квартира. Най- горния етаж на зданието, в което се помещава банката ни, сме предоставили за жилище на нашите чиновници. От тях искаме работа, но гледаме да им осигурим и добри условия за живеене.

РАШКО. Е, по-хубаво от туй… здраве!

СТРУМСКИ. Вие също ще имате там една хубава слънчева стая. Може да я заемете, когато искате…

АНИЧКА. Значи… трябва да се пренеса.

СТРУМСКИ. Да.

РАШКО. Нищо, нищо, Аничке. Г-не, как да се случи да минете оттука…

Г-ЖА ЖЕНИ (отдалеч). Саша! Какво правиш!

СТРУМСКИ. Сега, сега, Жени. Една минута. (На Рашко и на Аничка). Довиждане. Не ме изпращайте, останете си тук. Довиждане.

РАШКО И АНИЧКА. Довиждане… Довиждане…

СТРУМСКИ. Ето, Жени, ида.

Г-ЖА ЖЕНИ. Защо се бави толкоз? Какъв е тоя разговор? (Вижда Аничка.) А-ха! (Гледа Аничка продължително, след туй обръща лорнета си към градината.) Широк двор. А какъв е оня индивид, легнал под дървото, спи ли? Ще настине.

РАШКО. А, нищо не му става. Той е Пончев, той тъй си спи…

Г-ЖА ЖЕНИ. Саша, да вървим. (Излизат.)

АНИЧКА (скача от радост). Ах, боже, боже… Назначена съм!… Назначена съм! (Вика.) Како Стаменке! Като Стаменке! (На Павлина и г-жа Антонина, които се връщат.) Елате! По-скоро! Радост имам. Голяма радост!

ПАВЛИНА. Какво, Аничке, какво?

СТАМЕНКА (дотичва от къщи). Какво стана?

АНИЧКА (сяда на пейката). Ах, боже, боже… не зная сън ли е, или истина… Тъй неочаквано стана всичко туй. А пък аз бях си прибрала багажа да си ходя.

Г-ЖА АНТОНИНА. Момиче, какво имаш ти?

АНИЧКА. Намерих си работа… Назначена съм…

РАШКО (връща се, след като е изпратил Струмски). Аничка е назначена в една банка. С три хиляди лева заплата.

ПАВЛИНА. Три хиляди!

Г-ЖА АНТОНИНА. Как?

РАШКО. Господинът, дето беше тук, с автомобила, той я назначи. Той бил директор на банка.

СТАМЕНКА. Аничке, истина ли е?

АНИЧКА. Да, да…

Г-ЖА АНТОНИНА. Нищо не разбирам. Как тъй отведнъж ще те назначат… с три хиляди лева… Тоя човек… Какъв ще е тоя човек…

ПАВЛИНА. Видя хубавото момиче, ще го назначи ами.

РАШКО. И на мене ми се видя малко…

АНИЧКА. Не искам да приказвате тъй! Не е истина. Той е благороден човек. Как говори, какви разбирания има… Аз бих желала таквиз хора да има повече на света. Тогаз бедни и нещастни щеше да има по-малко.

РАШКО. Значи, добър човек.

АНИЧКА. Разбира се.

Г-ЖА АНТОНИНА. Чудно. Много чудно.

АНИЧКА. Само едно лошо: ще трябва да ви напусна. Како Стаменке, ще трябва да ви напусна.

СТАМЕНКА. Как да ни напуснеш?

АНИЧКА. Ще трябва да живея в банката. В горния етаж имало стаи и там живеели всичките чиновници. Директорът каза, че искали да се грижат за чиновниците си, да облекчат живота им. Това е хубаво, така трябва да бъде. Но аз ще трябва да ви напусна. Мъчно ми е… а ще трябва да ви напусна…

СТАМЕНКА. Е, Аничке, щом трябва…

РАШКО. Нищо, нищо, Аничке. Ти нас не гледай, ти да си добре. (Стаменка влиза в къщи.)

Г-ЖА АНТОНИНА. Чудно, много чудно! Павлино, да си вървим, че откога сме тука. (Тръгва си.)

ПАВЛИНА. Сега, г-жа Антонина. Аничке, че пак ще си приказваме, нали?

АНИЧКА. Разбира се, разбира се. (Павлина излиза.)

НИКОЛАЧКО. Г-це, един въпрос: не можахте ли да разберете таз банка дава ли заеми и, главно, лихвата каква е. Защото, знайте, има банки уж дават с ниска лихва, а като ви турят такси, комисиони, застраховки — отиде, та се не видя. Таз, вашта банка, каква е?

АНИЧКА. Бай Николачко, че аз още не съм постъпила… Аз още нищо не зная.

РАШКО. Их, бай Николачко… Много бързаш.

НИКОЛАЧКО. Питам.

СТАМЕНКА (носи букета и го подава на Аничка). Борис ти го донесе.

АНИЧКА. Ах, колко е хубав!

РАШКО. Беше по случай заминаването, а стана по случай назначението.

СТАМЕНКА. И писмо имаш. (Подава й писмото.) Рашко, Любене, елате да хапнете, сложила съм ви закуската.

АНИЧКА. Како Стаменке, занеси букета… (Започва да чете писмото. Лицето й малко по малко става сериозно.)

НИКОЛАЧКО. Е, като е тъй, да си ходим… (Излиза.)

РАШКО. Аничке, ти си чети писмото, а ний ще идем да похапнем. Хайде, Любене! (Влизат с Любена в къщи.)

БОРИС (влиза). Аничке, здравей! Не мога да те намеря, втори път дохождам. Да поседна малко, че съм уморен. От пет часа съм на крака, ако се събере колкото съм извървял, има сто километра. Уф, горещо… Какво четеш? Е, Аничке, то тука било цяло чудо, г-жа Антонина ми разправи. Ти си била назначена. Защо го късаш? Какво е туй, дето го късаш?

АНИЧКА. Твойто писмо. (Изправя се гърбом към него.)

БОРИС. Мойто писмо? Защо… такова… в мойто писмо няма нищо…

АНИЧКА. Няма нищо ли? Обясняваш ми се в любов, правиш ми предложение за женитба и казваш, че нищо нямало. Аз не очаквах това от тебе. Сърдита съм.

БОРИС (смутен, несъзнателно прави движение в ръка около яката си). Но, Аничке… такова… как да ти кажа… това е сериозно. Аз, вярно е, ти писах, защото се стеснявах и тъй ми беше по-лесно да го кажа. И сега съм готов да ти го кажа… Не мога да се изразявам, ще ти го кажа, както мога. Аз, Аничке… такова… съм сторил намерение да си свия и аз свое гнездо… Време е вече, решил съм го. Ти ако нямаш нещо против, ако си съгласна… ако си съгласна, Аничке, да станеш моя жена… Търговията ми върви, материално съм добре… Време е… Майка ми е на същото мнение…

АНИЧКА. Стига, стига. Ще се разсърдя повече.

БОРИС. Но, Аничке, аз говоря сериозно… предложението ми е сериозно.