воденицата. Само, разбираш ли, внимавай!
— Знам, бай Стоене, знам.
— Да не изгубим изборите… Да не се засрамим…
Делю сложи приятелски ръката си върху рамото на Мъглов.
— Холан, бай Стоене, ти ще изгубиш изборите. Ти? Ти вече си им нагласил клопките…
Мъглов се подсмиваше и теглеше мустака си.
— Помниш ли една година, на едни избори, оня, Янаки Ганев от Каралез, дружбашът, и той беше се кандидатирал срещу тебе. Имаше един много хубав кон, с него обикаляше селата. И какво? Тъкмо срещу избора откраднаха му коня. Човекът ще си изгуби ума — до избор ли му е. А бай Стоян в туй време си нареди работата, изтъка си платното… А? Бай Стоене?
Мъглов го гледаше с полуспуснати клепачи, усмихнат.
— А след избора Янаки си намери коня, пуснали го в ливадата му, нали тъй беше?
— Внимавай, ти казвам — рече Мъглов. — И тъй: да вървят да си мелят, без уем. Но…
— Е, бай Стоене, като че не се знаем. Друг човек не ни трябва нас, ний от тебе сме видели добро, тебе знаем… Цялото село ще гласуваме за тебе, да нямаш страх. Туй го искай от мене, аз отговарям.
— Добре, добре. Пък ние ще се съберем на воденицата. Две теленца, големички… Приятели само…
Мъглов вече не седна, а взе да си взема сбогом със селяните. Но поръча още вино, да пият, както каза сам, след него.
Вън, като седна във файтона, селяните го заобиколиха. Емилия, като виждаше благоразположението на селяните към баща й, се усмихваше, а когато файтонът потегли и селяните завикаха: „Със здраве! На добър ви час!“ — тя весело кимаше с глава ту на една, ту на друга страна.
— Виждаш ли, Миче, какви хора — каза Мъглов. — Славен народ!
Селяните още стояха пред кръчмата. Звънчетата на файтона като че се давеха в подигнатия прах, от файтона се виждаше само бялата покривка отзад. Скоро и тя се закри.
Половин час по-късно, докато селяните още допиваха поръчаното вино от Мъглов, друг файтон пристигна: беше д-р Радков. Селяните го заобиколиха.
— О, г-н Радков, добре дошел! — викаше кметският наместник Делю, поразгорещен от виното. Тук ли, или в училището?… Сега беше Мъглов. Остави го, за какво са таквиз стари железа, нас млади хора ни трябват. Ний сме с вас… Цялото село е с вас. Аз отговарям!
Радков като че не го слушаше, а замислен, гледаше към прашния път с още ясните следи на файтона, с който беше заминала хубавата дъщеря на Мъглов.
Надписът на една чешма. Кое ще спаси България. Добре е да се бяга навреме. Народа се вълнува. Кръстове с тебешир. Прашката на Давида
Гороломов хвърли шапката си на един стол, седна на друг и без да погледне кмета, замислен каза:
— Кмете, колко ви струва селото?
Отговор не последва и Гороломов погледна кмета. Той го познаваше, но като че видя друг човек: къс, пълен, червен, със сиви абени дрехи. Той го гледа със зеленикави насълзени очи, учуден.
— Искам да кажа — подзе Гороломов, но разбра, че трябва да се обясни и допълни. — Искам да кажа, колко струват къщите, местата, градините, прогимназията, т.е. това, което не може да се дигне или ще се развали, и ще трябва да се плати обезщетение. Тъй погледнато, колко струва селото ви?
Очите на кмета гледаха учудено.
— Колко струва наше село — каза кмета, — но защо.
— Защото ще го направя езеро. Моля, моля, търпение. Аз ще ви обясня всичко. Местоположението е чудесно. Селото е в продълговата долина, между издигнати места. На изток тя е тясна, от две страни скали. Аз мерих това разстояние с крачки, говорих с инженер. Там ще направим баражната стена — сто метра широка, деветнайсет висока, а при преливника четиринайсет. Тъй ще се образува едно езеро, дълго четири километра и широко два. — — — — — Море, същинско море.
Бановският кмет Хитю не беше тъй образован човек. Но той беше честен, прав човек, бягаше подир обществени работи като подир своята, трудолюбив беше. Затова и лесно кипваше, когато му говореха неща не за в работа. Когато беше ядосан, той ставаме още по-червен.
— Какво, такова… езеро ли? Блато за риба, а?
— Не, за напояване. Аз вече говорих, дето трябва, сондирах, тъй да се каже, почвата. Щом вляза в Народното събрание — правя веднага предложение. Няма да се губи време, веднага ще се пристъпи към работа. Затова и те питам: колко ви струва селото?
Кметът стана, протегна се, отиде до вратата, посегна да отвори, но само похвана бравата, пусна я и се върна.
— Господине Гороломов, ще ви арестувам.
— Защо ще ме арестувате?
— Защото може да се намерят хора да се поведат по ума ви, и ще се раздели селото на партии и вече да нямаме мира. Че отде ще вземете най-напред вода? Вода няма — каза ядосан кмета — — — — –.
— Вода ли? Това е най-лесното — каза Гороломов. — От чешмата. Водата от чешмата се събира с водата, която иде от мусубейския извор и става цяла рекичка. Под височината сега има една воденица.
— Каква воденица е то? Тя не работи.
— Все е воденица. После ще разчитаме на водата от топенето на снеговете и от пороите. Това лято е минал такъв порой, че говедаря се удавил. Аз всичко съм проучил.
Кметът пое издълбоко дъх, разпусна яката си и каза нещо с отпаднал и предран глас.
— Господин Гороломов, не ме ядосвайте. Виждате, че съм пълен, кръвен човек. Може да ми стане нещо. Езеро. И защо в наше село?
— Местоположението го изисква. Ще дойде време, когато цяла България ще се покрие с такива езера. Едно езеро ще напоява, да речем, мерата на десетина села, [друго] на други и т.н. На мене стига наградата, ако тая система за напояване се нарече „система Гороломов“. Вие сте чували за фантастичните езера — очи на Рила, както ги наричат. Но те са само за красота. Моите езера ще дадат живот, богатство. Те ще са очите на България. С тях България ще прогледне.
— Ще ви арестувам! — извика кметът.
— Защо?
— Езеро. Глупости. Оставете ме на мира. Аз имам работа. Друга и важна работа имам. Езеро за напояване — — — — — — Ами питате ли хората искат ли? Какво ще стане със селото?
— Селото ще се премести. И обезщетение ще има.
— А ако не искат хората?
— Ще искат те.
— Казвам ви, не щат. Не искат, на, не искат. Тогава?
— Тогаз нека стоят на дъното — разсърди се Гороломов. — Да станат на раци. Да живеят като риби под водата.
— От тук, от тук — извика Иван и мина зад общината. Там чакаше каруцата му. Качиха се и Иван шибна конете.
След малко те бяха при Бановската чешма. Тя беше на височината, единствена вън от селото. Тук, при тая чешма, беше хрумнала на Гороломов мисълта за езерото. Докато Иван поеше конете, той пи вода, после огледа чешмата и прочете надписа й: „Сладка вода пий, грешна душа мий.“ На тасчето, привързано с верижка, беше написано: „Направено съм, който е жаден, да пие с мене, който ме открадне, бог да го убие!“
— Ето как доброто се възнаграждава, а злото се клейми — помисли си Гороломов.
Той се обърна и погледна надолу към Баново. Селото беше от двете страни на продълговатата долина. Тая долина се простираше и вън от селото — — — — — –. Цялата долина приличаше на огромно корито за пране. На юг полето терасовидно се снишаваше така, че, ако това корито би се изпълнило с вода и би почнало да прелива — тогава полето би се оросявало и без канал.
