— Не! От тая идея няма да се отклоня — помисли Гороломов, качи се на колата и тръгнаха.
Това беше в четвъртък. В неделя, първия неделен ден на месец юний, бяха изборите. С едно такси, което Пищялов и Ряпов му докараха от града, още рано сутринта Гороломов тръгна да наглежда как вървят изборите в разните секции. Измежду нивите таксито му оставяше синкав дим подире си. Взеха да се чуват глухи удари, викове. Таксито спря, Гороломов слезе. Тъй като наблизо се случи една могила, той се упъти натам.
На пръв поглед полето беше пусто. И само ниви гъсти, високи, поразклатени от вятърът и доста пожълтели. Пред жетва беше. Гороломов чу да пее чучулига — — — — и веднага чу удар на тъпан. И ето: голямо множество — — — идеше отсреща. Там беше тъпанът. И друг тъпан се чуваше…– — — Черна върволица от хора по височината. По другия път се виждаха само каруци — — като на сватба. В дясно пък, на чертата на хоризонта, имаше дол. Той слабо се забелязваше в нивите. Натам едно след друго бяха селата: — — Сараджа. От всяко село излизаше по едно множество избиратели, които отиваха да гласуват. Като се вгледа човек добре, виждат се знамена. — — — — — Ясно и гръмко се отеква из полето ударът на тъпан — — — — — — –.
Една колона се спуща към страната на Гороломов — — — — — Той можеше да я вижда. Знамето се развява напред, гръмва тъпан. Тая колона беше най-многобройна. Селяните съзряха друга колона и завикаха ура. Отсреща се чу: а-а-а! Пак задумкаха тъпаните — –. После пак ура. — и пак а-а-а! — отсреща — — — — —
Развълнуван от това, което виждаше, Гороломов се качи на таксито и замина.
Към обед той беше в Конак и сред селото на един мегдан съгледа Ряпов, който говореше с някого. Тихо, без шум, за да чуе разговора, който изглеждаше на караница, Гороломов се доближи с таксито.
— Това е насилие морално и физическо! — говореше Ряпов ниско, важен, с посинели арабски устни. — Всички тия факти аз ще ги изнеса подробно. Вие ще отговаряте, има устав, отговорност носите, хубаво да знаете!
Агитаторът (Гороломов не се съмняваше, че младият гражданин, с когото говореше Ряпов, е агитатор) се усмихна тъй, че между предните му зъби се видя една черна дупка, махна с ръка, в която държеше сноп зелени бюлетини, и си отиде.
— Какво има? — попита Гороломов.
— Здравей, другарю Гороломов — каза важно Ряпов. — Говорим с тоя лъжелиберал за късите рокли.
— Какви къси рокли?
— По модата шантеклер. За тайните стаички, както са ги направили тука. Направили ги от платнище, но дигнато над земята тъй, че като влезе някой да гласува, виждат му се краката до коленете чак. И какво става? Ако рече да тръгне натам, дето са бюлетините на опозицията (те знаят, кои блюлетини де са), викат му „шът!“ и той, разбира се, се връща.
— Как може? Това е скандал! — каза Гороломов.
— Ако пък избирателят — продължи Ряпов — въпреки това „шът!“ гласува за опозицията, турят му, като излезе, един кръст с тебешир и, като се отдалечи от изборното място, в някоя уличка го сгащят и му теглят един бой.
— Възмутително! Позор! — говореше Гороломов.
— Един човечец, като не се досеща, че краката му се виждат, събува си калеврата, изважда една оранжева бюлетинка и гласува. И нему турят кръст с тебешир и го съдират от бой.
— Гороломов извади бележника си и взе да пише оплаквателна телеграма.
След малко таксито запуши нагоре през нивите. След половин час беше в Кара-Пелит. Тук Гороломов намери Пищялов. Намери го пред кръчмата, която сега беше затворена, тъкмо когато наведен помпираше гумите на колелото си. Пищялов видя Гороломов, но го погледна отстрани и не го поздрави.
— Здравей, Пищялов! Здравей, друже!…
Пищялов се изправи, като държеше разперени изцапаните си ръце.
— Няма да ти дам ръка, другарю Гороломов. Изцапан съм.
— Как е положението? Как сме?
— Положението… иди го виж! — каза някак равнодушно Пищялов и посочи към училището. — От тая сутрин я има, я няма пет души да са гласували за нас. Това е то положението. Фертик! Ето на, аз си прибирам чуковете и ще си ходя.
— Как тъй? — учуди се Гороломов. — Отде знаеш, кой за кого е гласувал, нали има тайна стаичка?
— Тайна стаичка. Вятър, другарю Гороломов, вятър! Ти остави туй, ами аз се питам, кой дявол ме караше да се залавям с политика, с избори. А бе, човече, продавай си моливи, перца, тетрадки. Ако не тече, капи. Има хляб, стой си, мирувай.
— Е, Пищялов, и ти! — —
— А туй туй — каза Пищялов и замърда два пръста както се броят пари — париците, парите, дето ги похарчихме, кой ще ми ги даде?
— А! Мъглов тука — каза Гороломов — — — —
Отсреща, от другия край на мегдана, идеше Мъглов. Вървеше бавно, тежко, изглеждаше важен. Белият му каскет — доста накриво, на петелката на сивия му костюм беше закачена червена роза. Той се спря, защото при него дойде един стражар и, като изкозирува, пришепна нещо. Мъглов, без да го гледа, му каза нещо. Стражарят бързо се повърна към селото.
Усмихнат, Мъглов спря пак очи на Гороломо в. Двама селяни, които бяха седнали до оградата, бързо станаха на крака.
— Как си, колега, как си? — каза Мъглов на минаване край Гороломов, но без да се отбие при него. — Казват, че имало много червени бюлетини. Валяло дъжд от червени бюлетини.
— После ще видим! — отвърна гордо Гороломов.
Той вече не гледаше Мъглова, а гледаше купчината, които идеха. Гороломов позна, че е лесничея Дянков с четирма горски стражари. Той почака да додат и каза:
— Какво търси горската стража в село? Туй гора ли е? Или правите избори?
— Случайно минаваме — каза Дянков.
— Случайно! Знам аз, господин Дянков, колко е случайно. Протестирам и ще се оплача. Още сега ще се оплача!
И Гороломов извади бележника си и взе да пише бърза телеграма. Пищялов сви устни и махна с ръка, като че искаше да каже: Празна работа! Нищо не помага! И като се наведе, взе да завива някакъв винт на колелото си.
Таксито на Гороломов запуши пак, излезе от Кара Пелит пъргаво, заизвива и запрепуска из пътя. Седнал отзад, облакътен на меките възглавници, Гороломов — — — — си мислеше нещо. Намираше, че Пищялов е паднал духом и гледа прекалено черно на нещата. Друго нещо е Ряпов. Ряпов е смел, Ряпов е борец. Все пак съмнението, ако и отдалеч, облъхна Гороломов. Той си спомни за големите тълпи, които беше видял да отиват със знаме, с музика да гласуват. Какво ще бъде, ако отиде при тях да им държи реч, да ги убеди, да ги увлече, да ги поведе право към урните! Вестниците ще пишат: Изборът беше — но — със своето красноречие… Да! Това е възможно. Това може да стане! Народа е като гора — вълнува се от който вятър завее.
Тъкмо в тоя миг се чу голям шум. Гороломов погледна отвъд дола, на баиря — — — — голяма тълпа хора, гъсти редове, бяло, черно, като мравуняк. — — — — — — Толкова много хора Гороломов не очакваше да види. — — — — — — Помежду провиквания някои пееха — — — — — — — ясно се чу гайда.
Ето случай, за който си мислеше Гороломов. Той искаше да върви нататък, но таксито неочаквано спря. Той видя на другата страна — — че стои Йовчо. Гороломов се подвоуми: да слезе ли да види Ганка или да върви, където — — — го вика дългът му. „Само за минутка“ — каза си той и скочи от таксито.
Ганка не го очакваше, смути се, позачерви се, но затуй стана още по-хубава. Смущението й Гороломов взе за добър знак.
— Заповядайте — каза Ганка. — У нас е тъй неразтребено. Аз не знаех. Седнете, господин Гороломов.
— Не, няма да седна, само тъй за минутка. Днес, знайте, е решително сражение със съдбата ни… Вие сами ли сте?
