Албена (Драма в три действия)

КМЕТЪТ МАРИН. Ще ги карат след малко. (Излиза наляво.)

ДАСКАЛ ТОДОР. Нягуле, да видим дали ще има ред за мене.

НЯГУЛ. Иди, иди. Аз ще дойда.

Даскал Тодор влиза в мелницата. Нягул сяда на пейката и се замисля.

НЯГУЛИЦА (дохожда по пътеката). Нягуле!

НЯГУЛ (подига глава). Защо си дошла?

НЯГУЛИЦА. Ах, Нягуле… защо да не дойда… като чух, че убили Куцара, сърцето ми се обърна. Помислих, че тук, на воденицата са го убили.

НЯГУЛ. Да си си стояла в къщи.

НЯГУЛИЦА. Как да седя? Мало и голямо излязло. Като се разтичали хора, като се развикали, настръхнали… И знаеш ли, Нягуле, какво приказват, знаеш ли как се разбрало, че Сенебирски убил Куцара?

НЯГУЛ (обръща глава към нея).

НЯГУЛИЦА. Баба Мита казала, на Гунча майка му. Нали все нея викат, когато има мъртвец, отишла тя, окъпала го, ама забелязала, че имал сини дамги по шията. Видяла, ама си замълчала. Таз сутрина отишла да се причестява. Отворила си устата, попа щял вече да й дава комка, а тя рекла: „Стой, дядо попе, грях имам на душата си!“ И става оттам, отива право при старшията и му разправя…

НЯГУЛ (слуша я, без да и отговаря).

НЯГУЛИЦА. Тогаз запрели онзи, Сенебирски. Ах, Нягуле, как ми се обърна сърцето, като чух. Нищо няма, а пък ме страх. Цяла нощ кучето е вило, а вратата отвън се блъска, блъска…

НЯГУЛ (ядосано). И ти… глупости дрънкаш.

НЯГУЛИЦА. Не думай тъй, Нягуле. Слушай… Сънувах, че уж съм отишла за пръст, влязла съм в дупката и изведнъж пръстта се събори, събори се и…

НЯГУЛ. Мълчи! Не искам да слушаме… мълчи!

НЯГУЛИЦА. Какъв си, Нягуле… сладка дума не ми казваш (бърши си очите) от два месеца, откакто сме дошли тука, такъв си станал…

НЯГУЛ. Какъв съм станал?

НЯГУЛИЦА. Не си дохождаш, не поглеждаш децата. В къщи си като гостенин.

НЯГУЛ. Не виждаш ли, че имам работа. Воденицата деня и нощя върви…

НЯГУЛЙЦА. А хората приказват. Ей сега като идех насам, чух Гаврилица зад плета, приказва, приказва…

НЯГУЛ. Какво приказва?

НЯГУЛИЦА. Знам ли — чух само: Нягул, Албена… Нягул, Албена… преди седем години… За какви седем години приказват, Нягуле?

НЯГУЛ. Нека приказват. (Става и се разхожда.) Аз тряба да вървя, тряба да ида в града. Още сега тряба да замина. Работа имам…

НЯГУЛИЦА. Къде ще ходиш, Нягуле?… Великден иде.

НЯГУЛ. Не, тряба да ида. Работа имам, много бърза работа имам. Иди ми приготви нещо за из пътя… (Разхожда се замислен.) Остави! (Решително.) Няма да ходя в града.

НЯГУЛИЦА (зарадвана). Стой си в къщи, Нягуле. Празник иде, децата ще се радват.

НЯГУЛ. Няма да ходя. Иди си ти в къщи.

НЯГУЛИЦА. Щели да карат Албена. Ще изляза да погледам.

НЯГУЛ. Не ти тряба, стой си в къщи. Какво ще гледаш, стой си в къщи. (Кметът се задава отляво.) Иди си сега… Ей го кмета иде.

НЯГУЛИЦА. Ще си ида, ще си ида. Оставила съм децата сами. (Излиза.)

ДАСКАЛ ТОДОР (излиза от мелницата). Намери ли кола, кмете?

КМЕТЪТ МАРИН. Намерих… (Към Нягула.) Нягуле, някой не е ли… (ослушва се) я чакай!… (Откъм селото се чува глъчка.) Какво е туй?… викат… Аз да вървя… (Вижда, че двама селяни идат по пътеката, и се спира. Към селяните.) Защо викат? Що има?

I СЕЛЯНИН. Кмете, кмете, хората ще се избият, а ти стоиш тука.

КМЕТЪТ МАРИН. Що има? Що викат?

I СЕЛЯНИН. Бе цяло село се събрало. Викат. Едни искат да пуснат Албена, други искат да я убиват.

КМЕТЪТ МАРИН. Тряба да вървя. А тя какво прави?

I СЕЛЯНИН. Албена ли? Какво ще прави — плаче.

II СЕЛЯНИН. Аз я видях през прозореца. Седи и плаче. Стане, иде до прозореца, погледа, погледа, сетне се върне, седне и пак плаче.

ДАСКАЛ ТОДОР. Нека пои мишките сега — като не е знаела какво прави…

КМЕТЪТ МАРИН. Аз да вървя…

ХАДЖИ АНДРЕЯ (влиза отляво). Кмете, аз тебе търся, кмете. Имал ли съм право или не? Кажи ми сега!

Нягул тръгва към мелницата, но се спира и слуша по-отдалеч.

КМЕТЪТ МАРИН. Дядо хаджи, бързам…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Стой сега, като ти приказват. Видя ли какво стана, видя ли? Намираш ми махана, че съм думал против оназ, против Албена, Думал съм, защото не искала на времето да ми стане снаха. Не тя не е искала, а аз не дадох на Гаврила да я вземе. Аз още тогаз разбрах какво цвете е тя!

КМЕТЪТ МАРИН. То е твоя работа, дядо хаджи.

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Виж ли как приказваш? (Към другите.) Виждате ли? (Вика.) Не е моя работа, кмете Марине, чуваш ли? Не е моя работа, а е селска. Селото пазя аз. Деца имаме — и ти, и аз, и всички, женска челяд имаме. Туй ли тряба да гледат? На туй ли тряба да се учат! (Към селяните.) Тъй ли е, кажете.

I СЕЛЯНИН. Право е, дядо хаджи.

ДАСКАЛ ТОДОР. Кмете, сърдиш се, обаче… лош пример се дава…

ХАДЖИ АНДРЕЯ (по-разпалено). Лоша рана как се лекува? — с нагорещено желязо. Плевеля се търга из корен. И в евангелието пише: ако сгреши едната ти ръка, отрежи я, ако сгреши едното ти око, извади го! Таз жена трябва да се махне, да я няма. Да се очисти селото. Щели били да я карат в общината, защо?

КМЕТЪТ МАРИН. Е, дядо хаджи… Старшият разпорежда.

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Защо ще я карат? Защо ще я съдят? Съдбата й ней е тука. Да я убият, с камъни да я убият, жива да я разкъсат…

КМЕТЪТ МАРИН. Туй не може, не! Закон има тука…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Закон ли, закон ли?

КМЕТЪТ МАРИН. Който го направи, ще отговаря.

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Аз няма да го направя…

ГАВРИЛИЦА (дохожда отдясно). Чичо!

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Селото ще го направи.

ГАВРИЛИЦА. Чичо!…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Що има? Що си дошла?

ГАВРИЛИЦА. Че ела да видиш… Гаврил се кара там с жандарите… ще го затворят…

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Защо ще го затворят?

ГАВРИЛИЦА. Кара се с тях… иска да пуснели били Албена.

ХАДЖИ АНДРЕЯ. Ха! И туй ли направи? (Като се хваща за главата.) Бре, бре, бре! Все за таз жена, все за таз жена!