Албена (Драма в три действия)

убил, Сенебирски.

ДАСКАЛ ТОДОР. Как тъй? Защо го убил?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе човека беше си умрял.

ДАСКАЛ ТОДОР. Без причина убива ли се човек? Тука има нещо, обаче… хм… има тук друго нещо, жена има тук…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Има от крушка опашка…

ГАВРИЛ. Аз казвах: махнете го тоя човек от село, пиян е, развален е, ще направи нещо. Не, не бивало. Кмета му гледа хатър, че бил богат. На сега, нека види какъв е бил! Язък за богатството му, язък за рода му!

НЯГУЛ. И аз казвах — тоз човек е опасен.

ГАВРИЛ. Опасен не, ами опасен. Снощи го видели, когато влизал у Куцарови. Когато камбаната биела за черква, той влизал у тях… (Забелязва дяда Влася, който, дошъл преди малко, се е прилепил до другите и слуша.) А! И ти тука ли си? Видя ли какво направи твоя приятел? Иди сега при него. Иди да го отървеш.

ДЯДО ВЛАСЮ. Недей, Гавриле.

ГАВРИЛ. Ти все с него ядеше и пиеше. Стар човек! Там да те видя аз, там — при него.

ДЯДО ВЛАСЮ. Гавриле, не се карай… умрял човек има помежду, шега ли е? Не бива тъй…

ДАСКАЛ ТОДОР. Че ти като си бил с него, защо не си казал, слива ли имаше в устата си?

ДЯДО ВЛАСЮ (разсърдено). Чудни хора сте вий бе! Че отде ще зная аз какво е имал човека на ума си? Ял съм бил и съм пил с него. Като ме черпи, защо да не пия пък? Аз тъй казах и на старшията — ей сега ме разследва е, — господин старши, рекох, с него ядох и пих, ама за истината като бъде… И му разправих.

ГАВРИЛ. Какво му разправи?

ДЯДО ВЛАСЮ. Знам аз какво съм му разправил.

ДАСКАЛ ТОДОР. Чакайте, кмета иде.

КМЕТЪТ МАРИН (иде по пътеката). Де се е видяло такова нещо, хей, хора!

ДАСКАЛ ТОДОР. Кажи, кмете, кажи!

КМЕТЪТ МАРИН (уплашено). И Албена арестуваха!

Общо учудване. Нягул бързо изглежда всички и се приближава.

ГАВРИЛ. Арестуваха и Албена!

ДАСКАЛ ТОДОР. Че как тъй? Защо?

КМЕТЪТ МАРИН. Куцар не бил умрял, Куцара го убили. Нощес го убили. И Албена си била в къщи тогаз. (Загрижено и скръбно.) Албена, Албена, как можа да го направи…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Преди малко тя беше тука… плачеше…

ГАВРИЛ (отделен малко настрана, на себе си). Албена! Не може да бъде! Туй не може да бъде… Аз трябва да видя… (Отива бързо към селото.)

КМЕТЪТ МАРИН. На улицата я срещнаха, там я арестуваха…

ДАСКАЛ ТОДОР. Е какво казва?

КМЕТЪТ МАРИН. Кой?

ДАСКАЛ ТОДОР. Албена.

КМЕТЪТ МАРИН. Какво ще каже, каза си правата. (Скръбно.) Таз Албена, как й даде сърце.

ДАСКАЛ ТОДОР. Но как тъй, кмете? Албена казва, че убила Куцара ли?

КМЕТЪТ МАРИН. Не казва, че тя го убила, казва, че тя била крива за всичко. Аз, казва, съм виновна, никой друг. Мой е греха, казва, мене съдете…

ДАСКАЛ ТОДОР. Чудна работа! А Сенебирски какво казва?

КМЕТЪТ МАРИН. Той е пиян, още не е изтрезнял. Нищо не знаел, казва, нищо не помнел. Тъй казва той, ама ще си признае…

ДАСКАЛ ТОДОР. Албена не казва ли, че е той?

КМЕТЪТ МАРИН. Не. Албена не казва, че е той. Но не казва и кой е. Мълчи.

НЯГУЛ (твърдо). Той е. Сенебирски е. Други не може да бъде…

КМЕТЪТ МАРИН. Той е, ами. Туй и децата го знаят.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Един стражар иде!

Всички се обръщат към пътеката, отдето иде стражарят. Нягул отива и сяда на пейката.

ДАСКАЛ ТОДОР. Стражара иде. Кого ли търси?

КМЕТЪТ МАРИН (към стражаря). Какво има?

СТРАЖАРЯТ (към Нягула). Нягуле!

НЯГУЛ (скача). Аз… Какво…

СТРАЖАРЯТ. Двама души имало тук, другоселци. Старшият ги вика, двама души…

НЯГУЛ. Двама души ли? Аз не съм ги виждал. Не са минавали оттука…

СТРАЖАРЯТ. Тука били, брашно си мелели. Двама другоселци.

ДАСКАЛ ТОДОР. Да не са тез? (Показва другоселците.) Други няма.

СТРАЖАРЯТ (към другоселците). Вий отде сте?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ний ли… Ами че ний…

СТРАЖАРЯТ. Вървете с мене. Старшият ви вика.

КМЕТЪТ МАРИН. Защо ги вика старшият?

СТРАЖАРЯТ. Не знам. Пили в кръчмата със Сенебирски.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Пили сме… не сме пили ний…

СТРАЖАРЯТ. Аз не знам. Заповед. Хайде, тръгвайте! (На дяда Влася.) Дядо Власьо, и ти ще дойдеш. И тебе вика старшията.

ДЯДО ВЛАСЮ. Че аз бях при него.

СТРАЖАРЯТ. Пак те вика. Чакай, и други има. (Изважда лист книга и чете, като срича бавно. Кметът Марин ниско говори нещо на Нягула и даскал Тодора.)

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (дръпва младия малко настрана, и напред). Сега ще ни питат… (поглежда към стражаря) ще ни питат… Знаеш ли какво ще казваш? „Не знам, не чух, не видях!“ Разбра ли? Туй ще казваш?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (усмихнат). Добре, добре.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Не знам, не чух, не видях. Толкоз. Чу ли?

СТРАЖАРЯТ. Хайде!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе че ний… защо… че ний нищо не знаем…

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Защо ще ходим? Ний си имаме работа.

ДЯДО ВЛАСЮ. Аз бях там бе…

СТРАЖАРЯТ. Хайде! Няма да се разправям с вас, вървете!

КМЕТЪТ МАРИН. Заповед е туй, вървете, като ви викат.

ДЯДО ВЛАСЮ. Да вървим пък. Каквото знаем, туй ще казваме. Няма да ни обесят я? Ама работа а…

Излизат — дядо Власю напред, другоселците и след тях стражарят.

КМЕТЪТ МАРИН. Сенебирски е, друг не е.

НЯГУЛ. Аз не казвах ли — тоз човек е опасен.

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, кмете, кажи, кажи още.

КМЕТЪТ МАРИН. Аз тряба да вървя. Бързам. Тряба да намеря кола…

ДАСКАЛ ТОДОР. Кола ли? Защо?

КМЕТЪТ МАРИН. Ще карат Албена и Сенебирски в общината. Старшият ми каза да намеря кола.

ДАСКАЛ ТОДОР. А! Ще ги карат!