Албена (Драма в три действия)

воденичен камък сме изхвърлили там вътре. На него сяда. Колко пъти съм му казвал — пази се!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Да се чуди човек… За два-три деня да умре човека…

ДАСКАЛ ТОДОР. Бог да го прости. Умрелият см е умрял, обаче живите искат да ядат. Нягуле, знаещ ли защо съм дошъл?

НЯГУЛ. Кажи, даскале.

ДАСКАЛ ТОДОР. Аз помислих, че тия хора (показва с глава към другоселците) са си отишли, че е понамаляла навалицата… Как е? Ще мога ли да си смеля още малко?

НЯГУЛ. Няма много хора — ще можеш.

ДАСКАЛ ТОДОР. Дали ще мога да взема ред?

НЯГУЛ. Не зная. Ела да идем вътре, ще ти кажа. Ела с мене.

ПАСКАЛ ТОДОР. Да си смеля сега, че после като излезе работа, кое по-рано… (Влизат с Нягула в мелницата.)

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Куцар умрял, а? (Усмихнато.) Сега кой ще вземе оная хубавата, Албена…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Вземи я ти, що чакаш? Цървули няма, гайда иска. Слушай, момче, да станем да си вървим. Остави, че закъсняхме, туй място не ми се харесва, не е чисто тука…

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Защо да не е чисто?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Знам аз защо. Не питай старо, а патило. Откакто сме дошли, що мъже са се извървели тука, караха се, биха се. А между тях все оная хубавата, що каеш, Албена, все тя се пречка между тях. Не ми се харесва туй. Ей го на, Куцар умрял. На разпетия петък да умре човека…

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Много грешен тряба да е бил.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Може и праведник да е. Ставай! Ставай да вървим! (Става.)

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Много бързаш. Да вървим пък. (Прибира клечките и става. И двамата тръгват към мелницата, но младият избързва и влиза, а старият се спира и изчуква о стената на мелницата лулата си.)

АЛБЕНА (пребрадена с черен чембер, дохожда по пътеката). Дядо!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (обръща се и я гледа учудено).

АЛБЕНА. Дядо, кажи на Нягула да дойде. Кажи му, моля ти се, да излезе, че искам да му кажа нещо.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Булка… какво стана… твоя стопанин ли се помина?

АЛБЕНА (кимва с глава и заплаква).

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Е, няма нищо, булка, ти да си здрава. От бога е всичко. Хора сме, всички ще умрем… Нягула ли, аз сега ще го повикам. Ей сега ще му кажа. (Влиза бързо в мелницата, отдето веднага излиза Нягул.)

НЯГУЛ (дохожда при Албена, говори ниско). Защо си дошла? Ти не трябва да дохождаш тука. Какво има?

АЛБЕНА. Нягуле… не можах да утрая, рекох да дойда при тебе. Ах, Нягуле, колко грозно е в къщи — като се проснал онзи мъртвец, голям, страшен. Не знам, страх ме е… Уж нищо няма, а ме е страх…

НЯГУЛ. Ех и ти! От какво ще те е страх?

АЛБЕНА. Не знам. Дохождат жени, приказват, гледат ме тъй, като че знаят. Тъй ме гледат, гледат, а сетне идат настрана и си шепнат. А оная, Кераница, още щом прекрачи през прага, и завика; „Куцаре, Куцаре! Без време си отиваш, Куцаре!“ Прониза ме в сърцето, като я чух. Какво иска да каже, Нягуле?

НЯГУЛ. Какво ще иска да каже? — Нищо. Ти мислиш, че тя иска да каже нещо. Нищо не иска да каже. При умрял човек все тъй се казва.

АЛБЕНА. Дано е тъй, Нягуле, дано е тъй. Ах, боже, как стана туй, защо стана… Нито съм искала, нито съм помисляла… И защо стана? Защо дойде ти тогаз? По-хубаво да не беше дохождал…

НЯГУЛ. Ех и ти… остави сега…

АЛБЕНА. Не съм мигнала цяла нощ. Не знам какво правя, де ходя, нито какво вземам, нито какво слагам. Все туй ми е в ума. И таз баба Мита — нали нея повиках — как ме гледа, как ме подпитва. Ах, Нягуле, нещо ми казва, че лошо ще стане. Да бягаме, Нягуле, да избягаме някъде, още сега да избягаме.

НЯГУЛ. Ти си луда. Къде ще бягаш, защо ще бягаш? Ти сама ще докараш нещо, пази се. Кой ти казва нещо, има ли нещо, защо е тоя страх…

АЛБЕНА. Ах, страх ме е…

НЯГУЛ. Аз не виждам ли, не слушам ли какво приказват хората. Никой нищо лошо не казва…

АЛБЕНА. Ах, боже…

НЯГУЛ. Какво?

АЛБЕНА. Като идех насам, пак видях баба Мита…

НЯГУЛ. Каква си… от всичко се боиш. Самичка ще докараш нещо, че после…Иди си. И по-хубаво да не беше дохождала сега.

АЛБЕНА. Аз им казах защо съм дошла, колкото жени имаше в къщи, казах им. „Какво да правя рекох, нямам пет пари, ще ида да поискам от Нягула.“

НЯГУЛ. А те?

АЛБЕНА. Иди, иди — ми думат. Нягул има, той ще ти даде, Нягул е добър.

НЯГУЛ. Пак ти казвам: нищо няма, не бой се. Ден-два, всичко ще мине. Тогаз и за нас ще дойдат добри дни.

АЛБЕНА. ОХ, Нягуле, недей приказва за туй, барем сега недей приказва. Пусто останало то, доброто, за нас… Ох, божичко, какво ми дойде до главата… Как да си отида сега в къщи? Щом ме погледне някой, струва ми се, че знае и — а-ха, ще му кажа сама…

НЯГУЛ. Ти си луда! Какво приказваш? Ще погубиш и себе си, и мене. Какво ще стане после…

АЛБЕНА. Уф, Нягуле, остави. Ще мълча. Ще трая. Ще търпя. Да мине… А после, Нягуле, а после, Нягуле, нали няма да ме оставиш? Ти ми оставаш само.

НЯГУЛ. Албено, слушай ме. Не се грижи…

АЛБЕНА. Ей тъй да си при мене, няма да ме е страх… Ще си ида… (Тръгва си.)

НЯГУЛ. Албено, помни какво ти казах…

АЛБЕНА (кимва му с глава и излиза).

НЯГУЛ (връща се към мелницата и среща двамата другоселци). Какво направихте?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Вързахме чувалите, стегнахме ги. Свърши се. Сега вече — на жабата гьол, на пътника — път. Отиваме си. Много се забавихме.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Не го слушай. Хич не му се отива нему, още му се стои.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. И ти, все ще се обадиш. На всяко гърне мерудия. Хайде, хайде да вървим.

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, отивате ли си?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Отиваме си.

ДАСКАЛ ТОДОР. Е хайде, идете си, че и за нас да дойде ред.

ГАВРИЛ (задава се по пътеката). Даскале! Нягуле! Сенебирски арестуван! (Всички гледат към него, другоселците се спират.)

ГАВРИЛ (дохожда уморен, развълнуван). Сенебирски го арестуваха!

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, че…

ГАВРИЛ. Как? Вий не знайте ли? Вий не сте ли чули? Че Куцар не бил умрял. Куцар го убили. Той го убил, Сенебирски!

Общо учудване, всички дохождат към Гаврила, само Нягул, който поправя някакъв ремък, остава по- настрана.

ДАСКАЛ ТОДОР. Какво приказваш ти? Може ли?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе човека беше си умрял.

ГАВРИЛ. Сенебирски го убил, ви казвам. Арестуваха го, оттам ида. Цяло село се е насъбрало…Той го