Албена (Драма в три действия)

продава скришом. Ще заведа Хороза и ще му кажа де е скрито брашното… Ще видиш как ще го поведат жандарите. Хайдук! (На Албена, гневно.) Или ти мислиш, че е добър!…

АЛБЕНА. Аз не зная, Куцаре.

КУЦАР. Не знаеш, а, не знаеш… (Отива към Албена.) Не, няма да кажа на дяда попа. Няма да кажа на кръстника… Никому няма да кажа… Аз ще ви съдя. Виждаш ли? (Попипва ножа на пояса си.) Като кажа: хърт-хърт — че и двама ви. Туй ще ви е съдбата…

АЛБЕНА (изписква, прилепя се до стената и заплаква).

КУЦАР (тръгва назад, след това се хваща с две ръце за главата). Ох, боли ме… Стяга ме нещо тук… стяга ме.

АЛБЕНА (отива към него). Куцаре, защо правиш тъй? Защо не си легнеш? Сварила съм ти липов цвят — пий, ще ти омекне кашлицата. И хапни нещо…

КУЦАР. Не ща. Нищо не ща… (Тръгва към собата, Албена става.) Стой ти тука. Не ща да дохождаш. Само… навън да не излизаш. Тук да стоиш, (Влиза в собата.)

АЛБЕНА (сяда и шие. Чуват се вън стъпки. Албена бърже изтрива сълзите си) .

МАРИНИЦА (отвън). Албено! Албенке! (Влиза с Кераница.) Гости искаш ли, Албено? Ей ни с Кераница. (Вглежда се в Албена, която ги посреща.) А-а! Хем ти си плакала… Защо? Хубава работа. Че ако Куцар е болен, дава не е умрял. Каква си, Албено — като си толкоз хубава, защо си толкоз глупава. (Смее се.) Че кой не се е разболявал? За туй плаче ли се? (Сяда на одъра.)

КЕРАНИЦА. Албено, нямаш ум, ако си плакала!

АЛБЕНА (усмихва се). Не съм плакала. Защо ще плача?

МАРИНИЦА. Не ти виждам очите… Е, какво ти прави мъжа?

КЕРАНИЦА. Наистина, как е Куцар, Албено?

АЛБЕНА. Болен, лежи. И да легне барем в собата, ами отишел чак в отвъдната стая.

МАРИНИЦА. Научил се да лежи при чувалите.

АЛБЕНА. И нищо не ще. Ни ти иска да пие липов цвят, ни ти иска да яде. (На Кераница.) Тодорке, какво правиш ти, не съм те виждала. (На Мариница.) Нищо не ще, не знам какво да правя.

МАРИНИЦА. Уф, булка, туй мъжете, кога се разболеят, стават по-лоши и от децата. Хем ги боли, хем нищо не щат. Я чакай да ида да го видя аз. Къде е, в отвъдната стая ли, казваш? Тъй не може то, какао е туй. Чакай да го нахокам аз! (Влиза в собата.)

КЕРАНИЦА. Каква е мъжкарка кметката, ще ти бие мъжа. (Като се усмихва.) Е, Албенке, ти, ти как си? Нова ли е? (Пипа и блузата.)

АЛБЕНА. Вета е.

КЕРАНИЦА. И вета да е, на тебе стои като носа. На тебе всичко ти прилича. Моя Керан защо, кога облека нещо, ми вика: я виж Албена! Все тъй ми дума. Е, и ти, Албено, не мисли толкоз…

САВКА (влиза). Ей ме и мене. (На Албена.) Нали ти казах, че ще дойда. За какво приказвахте?

КЕРАНИЦА. Няма да ти кажем.

АЛБЕНА, Нищо няма, Савке, за нищо не сме приказвали. (Весело.) Да не те е видяла свекърва ти?

САВКА. Ох, я я остави! Блазе ти, Албенке, ти барем свекърва нямаш…

МАРИНИЦА (връща се). Нищо му няма. Настинал. Как не ще настине човека, като мъкне онез чували. Ще му мине. Не го гледай, че пухти и сумти — пустия му табихет такъв, нищо му не е. Савке, и ти ли си дошла? Почервихте ли яйцата?

САВКА. Ах, бульо Маринице, едни яйца станаха — огън!

КЕРАНИЦА. И моите хубави станаха.

МАРИНИЦА. Как ме е яд, моите не станаха. Боята лоша излезе. Нямах работа, ами накарах Марина да я купи. Нищо не струва. Какъв си кмет, думам му, кога една боя не можеш да купиш.

САВКА И КЕРАНИЦА (смеят се)

ГЛАСЪТ НА КУЦАРА. Албено! Албено!

МАРИНИЦА. Куцар вика. Иди, Албено! (Албена влиза в собата.) Не е добре Куцар. Не ми харесва. Огън има, къкри му в гърдите, задушва го.

КЕРАНИЦА. Какво му каза? Той какво ти рече?

МАРИНИЦА. Какво ще ми рече. Аз му приказвам, а той ме гледа като мечка.

КЕРАНИЦА. Савке, такъв мъж да беше ти се паднал…

САВКА. Знайте ли какво? Като идех насам, видях онзи, Сенебирски. Минава и гледа, гледа…

МАРИНИЦА. Тоз пиеница пък няма да се махне. Думам на Марина: кмет ли си, какъв си — нахокай го, че да си върви, отдето е дошел. Да се махне, че да миряса селото.

КЕРАНИЦА. Албена се позапря в къщи. Два дни не е ходила на воденицата. Я чуй ма, бульо Маринице, дали няма нещо тя с Нягула?

МАРИНИЦА (уверено). Нищо.

КЕРАНИЦА. Едно време бяха се любили.

МАРИНИЦА. Нищо. Марин нали ми казва: Нягул си гледа работата и за друго не мисли. И кога по-рано воденицата е правела таквоз хубаво брашно, както сега? Нягул е умен и работата си гледа.

САВКА. Поотслабнала Албена. Още по-хубава станала.

КЕРАНИЦА. Я да я питаме ма, Савке, да ни научи, та и ний да се понаправим за Великден, Може да се белисва.

САВКА. Албена не се белисва. Дружки сме от малки — знам я.

МАРИНИЦА. Белилото й от бога, Керанице. Кога иска бог, говедарката може да бъде по-хубава и от царицата. (На Албена, която се връща.) Що има?

АЛБЕНА. Куцар иска нещо.

МАРИНИЦА. Хайде ний да си вървим.

АЛБЕНА. Че постойте още. (На Кераница.) Тодорке, постой, ний с тебе не сме се виждали… (На Савка.) Савке, ти барем си близо. Бульо Маринице, и ти…

МАРИНИЦА. Бързаме, бързаме. И на черква ще ходим. Довечера дванайсет евангелия се четат. (Тръгват си.) Че ти не се грижи, Албенке, Куцар ще оздравее, гледай си работата.

КЕРАНИЦА. Остани си, Албенке.

САВКА. Аз пак може да дойда. (Излизат. Албена ги изпраща.)

Куцар влиза отпаднал, охка, отива до огнището, дига бъкеля и жадно пие вода. После сяда на одъра. Албена се връща.

КУЦАР. Кой беше тук?… Дохождат, дохождат… Ти да не си излизала, чу ли? Тук да стоиш…

АЛБЕНА. Нали съм все тука…

КУЦАР. Тука си, защото и аз съм тука. Ако не бях тука, кой знай колко пъти щеше да идеш на воденицата… И аз… Ама де да зная?… Той все при конете ме пращаше. „Върви, Куцаре, при конете, върви, Куцаре, при конете“… Аз стоя в къра, а той… (Става и се разхожда.) И ти — все там, все там… (На Албена, която става и посяга да вземе нещо от полицата.) Я ела тук… Стой… (Слага двете си ръце на раменете й и я гледа.) Погледни ме в очите, погледни ме… (Гледа я продължително, след туй отпуща ръце, обръща се и пак се разхожда.) С него ще се разправям аз… Кой беше тук? (Мисли.) Да смее само… само да смее да дойде…

АЛБЕНА. Куцаре, огън имаш, затуй правиш тъй. Защо не послушаш Мариница?

КУЦАР (като че не чува). Само да посмее да дойде. (Мисли, гледа след това към Албена.) Що шиеш?… А, конци… Я дай конците, дай конците… (Взема