Албена (Драма в три действия)

Селендурка такава! Мисли, че хората умират за нея. Не ми я споменавай, не искам да й чувам името.

ДЯДО ВЛАСЮ. Чудна работа. Че изнапреж нали все за нея ме питаше бе, Иванчо?

СЕНЕБИРСКИ. Не ща, ти казвам.

ДЯДО ВЛАСЮ. Е, като не щеш, и аз не ща. Да приказваме тогаз за друго. Де беше снощи?

СЕНЕБИРСКИ. Бях при Куцара.

ДЯДО ВЛАСЮ. Намери ли го?

СЕНЕБИРСКИ. Намерих го. Аз и Куцар хубаво си поприказвахме. Два пъти приказвах с него — веднъж тук, при воденицата, и после в къра. Намерих го там при конете, стояхме и приказвахме. Разправих му аз много работи. Добре я наредих аз. И ако съм дошел тука, дошел съм не за Албена, чу ли? — а за Куцара. Куцар ми тряба мене, искам да го видя. Дали е дошел?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не вярвам да е дошел. Куцар по това време е при конете.

СЕНЕБИРСКИ. Може да си е дошел. Ако не си е дошел, ще си дойде. Страшен е тоз Куцар! Каква сила! Бик да улови за рогата, ще го удуши. Славен е тоз Куцар. (Помълчава.) Не, диване е! Простак! Глупак! Такъв с кремък да го дереш, главата му да смажеш! Дал му господ сила да събори планина, а на една жена не може да заповяда.

ДЯДО ВЛАСЮ. А бе Куцар… прост чиляка… Куцар…

СЕНЕБИРСКИ. Прост, прост, прост!… Дай шишето, искам да пия. Ще пия ей тъй, напук, не искам да ми заповяда никой — не кмет, ако ще би и цар да е. (Пие.) Яд ме е… Тъй ме е яд, че в устата на змия да плюя, ще я отровя. (Пие пак.) Ама, каквото щеш кажи, Албена си е хубава. Хубава е, дядо Власьо, хубава е! Хубава си е била винаги — и оназ година, и по-оназ година, ама сега — цъфнала е като трендафил. Ах! Казвам, че я мразя, ама не я мразя. Не я мразя. Не я мразя, не! Как да я мразя, мога ли да я мразя! Тя не е крива, криви са онез, дето са тръгнали подир нея. Те я развалят. Ама аз ще ги науча тях! Ръцете им ще счупя, главите им ще счупя! Аз съм я наредил. (Сепва се.) Не, нищо не съм наредил. Не ми тряба. Албена си има мъж, той да му мисли. Дали е дошел Куцар?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не ще да е дошел. Слушай, Иванчо, ти да не би да си му казал нещо?

СЕНЕБИРСКИ. Кой, аз ли? Какво ще му кажа! Какво знам, та какво ще му казвам. Не ми тряба. Подай ми шишето. (Дига шишето да пие, но веднага го снема.) Че ти си го изпил, капка няма. Да съм казал нещо на Куцара ли? Не ми тряба. Нека правят каквото си щат. Яд ме е мене на Нягула. Ако не беше той, сега щях да си бъда у дома. И Нягул надул един нос, не му се приказва. Почакай бе, приятелю, ще видим кой кум, кой свят…

ДЯДО ВЛАСЮ. Сега пък с Нягула. Какво имаш пък с Нягула…

СЕНЕБИРСКИ. Нягул ли, Нягул ли? Каква лисица е тон! Яд ме е на него. Много си е вирнал главата. Онзи ден, не бързах, смели, рекох му на тоя сиромах, на Гунча, смели му, че да си върви, болно има в къщи. А той — не може. Чакай бе, приятелю, какво си се възгордял, до вчера ходеше с кърпени гащи. Ще дойде видовден, ще видим… Дай шишето… Не, остави, празно е. Да идем В кръчмата. Искам да пия. Ще дойдеш ли?

ДЯДО ВЛАСЮ. Как да не дойда, за тебе като бъде. Иванчо, аз съм с тебе, виждам, майка, душмани имаш, ама не бой се. Аз съм с тебе, в огъня да влезеш, и аз ще вляза. Приятел си ми, обичам те.

СЕНЕБИРСКИ. Да видим по-напред за Куцара. Дали не е дошел?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не, мама, не. Няма го Куцара.

СЕНЕБИРСКИ. Да не е във воденицата?

ДЯДО ВЛАСЮ. Няма го и във воденицата. Нали ходих там.

СЕНЕБИРСКИ. Да вървим тогаз в кръчмата. После пак ще дойдем да видим за Куцара. Да вървим. (Тръгват.) Я виж бе, дядо Власьо, какви са бели къщите! Всички са бели, само на Албена не е. Ама Албена е хубава… (Ядосано.) Не, Албена не ми тряба. Не искам да я зная. Да вървим по-добре в кръчмата и да пием. Тоз Куцар, защо не дойде тоз Куцар! (Излизат наляво.)

Нягул и Албена излизат от мелницата и като дохаждат до чердака, спират се.

АЛБЕНА. Е, и туй пък търпи ли се! Да не можеш да излезеш на улицата, все ще ти излезе някой мъж насреща — или тоз пиения, или Гаврил. (Като се озърта.) Няма го, отишел си. Дано земята да го погълне. Нягуле, сърдя се и на тебе.

НЯГУЛ. Сърдиш ли ми се? Защо?

АЛБЕНА. Ами че едвам дойдох и ти — върви си! Не ме щеш, омръзнах ли ти! Хубаво тогаз, аз вече няма да дохаждам, щом ме пъдиш…

НЯГУЛ Не те пъдя аз, казах ти какво има. Днес барем не трябва да се мяркаш тъдява. Заради снощната случка селяните са страшно наежени, хеле хаджи Андрея! Какво не говорил пак за тебе! Страх ме е да не мине оттука — нали все Гаврила търси — и да те види. Ще ти надума нещо, нали го знаеш какъв е…

АЛБЕНА. Тоз човек пък, какво съм му направила. Е, какво приказват сега пък?

НЯГУЛ. Казват, че нощес някой прескочил през дувара у вас. Сенебирски бил, казват.

АЛБЕНА. Боже, как измислят… Куцар си дохожда нощес. Два пъти се връща от къра — заморен, изпотен, като че е бягал. И ми се видя такъв един — ходи, оглежда тук-там, чака…Той беше, а те… Нека приказват пък, аз съм си чиста… Не искам да ги знам. Ти не ми ли вярваш, Нягуле?

НЯГУЛ. Вярвам ти, вярвам. Но сега е лошо, много са наежени селяните, приказват. И затуй ти казвам да си идеш, докато се размине.

АЛБЕНА. Ще си отида пък, като искаш, ще си отида. Ама не ми се отива в къщи! Какво да правя? Да мажа, да чистя? Нищо не ми се похваща. На, жените се изпотрепаха да чистят — аз не мога. Не искам (Весело.) Виж, да съм тук, да имам ей там една малка къщичка, до воденицата, че гледай… Ще пея и ще мажа, ще чистя, ще мия цял ден.

НЯГУЛ. Аз зата смятам да направя една къщичка, малка една къщичка. Нали ще бъде хубаво?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле!

НЯГУЛ. Ти такваз къщичка ли искаш?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Искам, искам! (Като помисля.) Ами жена ти, Нягуле, ами Куцар…

НЯГУЛ. Хм… жена ми…

АЛБЕНА. Че и деца имаш…

НЯГУЛ. Ех и ти! Остави сега туй, колко пъти съм ти казвал. Жена ми… ще видим… то ще се нареди… лесно е…

АЛБЕНА (развълнувано). Ах, Нягуле, кажи ми болест ли е туй, магия ли е. Какво става с мене — в къщи не ме свърта, искам да изляза, искам да дойда тук, да съм при тебе. Мисля уж за Куцара, а то не за него, а за тебе мисля…

НЯГУЛ (радостно). Тъй ли?

АЛБЕНА. Как да не е тъй — тъй е. Ей сега ще скоча на раменете ти, ще ти изскубя перчана, очите ти ще издращя. Хубав си. А какъв (смее се), какъв беше едно време. Когато ергените тичаха подир мене, ти стоеше настрани и само ме гледаше. Че защо не ми каза тогаз? Не, каза ми веднъж. На Райновия кладенец беше, каза ми: „Албено, да се вземем!“

НЯГУЛ. А ти?

АЛБЕНА. Аз се изсмях.

НЯГУЛ. Видя ли? Затуй забягнах аз. Седем години ходих по чужди врати. Работих, ожених се, деца се народиха. Исках да не се връщам, но не можах. Все пред очите ми си била ти, теглеше ме. И ето — дойдох.

АЛБЕНА. И пак такъв беше, когато те видях най-напред тук, във воденицата. Погледна ме изпод вежди и ни дума. А аз те познах. Такъв си зата. Нягуле — потаен. Покрит въглен. Колко приказват за мене, а за тебе — нито дума. Като рекли всички: Нягул е добър, та добър…