Албена (Драма в три действия)

Куцар се появява на вратата на мелницата, озърта се и търси с очи, излиза напред и като съглежда Нягула и Албена, връща се, прилепя се до стената и слуша.

НЯГУЛ. Е, не е ли по-добре тъй? Защо да ни знаят хората? Аз имам план, нали ти казах. Няма да се мине много време, и таз воденица ще бъде моя.

АЛБЕНА. Ах, Нягуле!

НЯГУЛ. И само туй ли? Воденицата си е воденица. Аз ще си купя земя, добитък — моя земя, мой добитък, аз да съм си господар. (Весело.) А ти — на тебе ще ти прилича — ти да си господарката…

АЛБЕНА. Нягуле, какво приказваш… (Замислено.) Че хубаво ще бъде!…

НЯГУЛ (весело). Ти да си господарката…

АЛБЕНА (смее се). И искаш да си ходя! Няма да си отида, тук ще стоя. (Като се озърта.) Да е отнякъде Иванчо да ни види, ще се пукне от яд, като жаба. (Смее се.) Боже, много се смея аз днес, ама ще плача… (Замисля се.) Смея се, смея, а изведнъж ми стане мъчно…

НЯГУЛ. Защо?

АЛБЕНА. Не знам… За Куцара ми става мъчно. Не, не за Куцара… ей тъй… не знам. Пък и за Куцара ми е мъчно.

НЯГУЛ (гледа я въпросително).

АЛБЕНА. Е, няма нищо де, аз само тъй… Е, Нягуле, като стане воденицата твоя, какво ще правиш? Че ти много богат ще станеш! Какво ще направиш, тогаз, кажи де…

НЯГУЛ. Аз имам план. Най-напред — ниви, земя. Какъвто занаят имаше баща ми, и аз искам да го имам. Моя земя, мой добитък, аз да съм си господар.

АЛБЕНА. Твоя земя, твой добитък. Че хубаво ще бъде! Ти да си господар… (занесено и с усмивка)… аз господарка… (Съглежда нечакано Куцара, който поглежда иззад ъгъла.) Ах! (ниско, с уплаха) Куцар!

КУЦАР (спуща се към тях, застава срещу Нягула, като че иска да се хвърли върху му, но се въздържа и се обръща към Албена). Що си дошла тук… Какво правиш тук… Върви си, върви в къщи! (Хваща я за рамото.) Върви си!

АЛБЕНА. Куцаре! Че какво има пък…

КУЦАР (вика по-силно). Върви си! Още сега да си вървиш, чуваш ли?

АЛБЕНА. А-а! Какъв човек! Няма да си отида пък, на…

КУЦАР. Върви си! (Дига юмруци и налита отгоре и.)

АЛБЕНА (изписква). Ах! Куцаре!

НЯГУЛ. Куцаре! (Дръпва го и силно го тласва настрана.). Какво правиш ти, полудя ли?

КУЦАР (спуща се върху Нягула, но в последния миг отведнъж се спира, тежко диша) .

НЯГУЛ. Луд ли си, какво правиш?

КУЦАР. Не съм луд аз… Тя да си върви… Няма работа тя тука… (Високо и с достойнство.) Тя ми е жена… Аз й заповядвам… Каквото река аз… (Към Албена.) Върви си! Върви си, че…

АЛБЕНА. Е, пък ще си отида… почакай малко…

КУЦАР (бясно). Тръгвай!

АЛБЕНА. Боже, какъв човек! Ах, какво ми било писано… (Заплаква, трие очите си с престилката си и си отива.)

КУЦАР (след нея). Кучка! Да взема едно дърво, че ще те науча аз тебе. Главата ти ще смажа, като на зъмя…

НЯГУЛ. Я не викай! Не ща да събираш хората, панаир не ща. Дърво ще вземаш — да не го взема аз, че ще видиш. За нищо и за никакво, побеснял като луд. Защо си се върнал, я ми кажи? Де остави конете?

КУЦАР (поглежда го тъпо, задъхан, но не му казва нищо и разсърден, с широки крачки отива в мелницата. Нягул гледа след него, след това сам тръгва нататък.)

КМЕТЪТ МАРИН (иде по пътеката отдясно). Нягуле, Нягуле!

НЯГУЛ (връща се и го чака).

КМЕТЪТ МАРИН. Нягуле, каква стана тя, Нягуле, знаеш ли? А! Страшна работа! Селото се бунтува. Ей сега ида оттам. Събрали са се всички в кръчмата и хаджи Андрея, и братята му, и всички, че като гракнали срещу мене, ще ме изядат.

НЯГУЛ. Защо? Какво има?

КМЕТЪТ МАРИН. Зарад снощната случка. Нощес един човек скочил от дувара на Албениния двор — таз Албена, зарад нея става, каквото става — скочил, караулът му извикал да спре, той бяга, караула стреля, дига се олелия, скача цяло село…

НЯГУЛ. Е, хванаха ли го?

КМЕТЪТ МАРИН. Де ще го хванеш… През плетища, през дворища, отишел човека, та се не видял.

НЯГУЛ. Че кой ще да е бил той?

КМЕТЪТ МАРИН. Кой друг може да бъде — Иванчо Сенебирски ще да е. Може и Гаврил да е бил, ама по ми се вярва да е бил Сенебирски. Тоз човек не се засрами, и денем и нощем все около Албена обикаля. И Албена, Албена — и на нея едно евангелие ще чета аз, ама сетне. А сега кой крив? — кмета. И знаеш ли сега какво е там в кръчмата (прави знак с ръце), ей такова е!… Хеле хаджи Андрея, огън и пламъци бълва… И само той ли…

НЯГУЛ. Какво казват?

КМЕТЪТ МАРИН. Най-напред, не щат Албена. Искат да я изпъдят, да отидела в друго село. Но то няма да бъде. Туй го казва хаджи Андрея, но селяните думат — не може, не бива. То няма да стане, но друго има по-лошо…

НЯГУЛ. По-лошо ли? Какво?

КМЕТЪТ МАРИН, Правят заявление, събират подписи — искат да се махне воденицата или да се пренесе нейде далеч. Не искат да се събират хора от селата, не й било мястото тук — близо била до харманите и щяла да запали снопите.

НЯГУЛ. Може ли? Че досега как не ги запали.

КМЕТЪТ МАРИН. Че ха де. Ами нали ти казвам, всичкото е зарад Албена, всичкото го прави хаджи Андрея. Не можа да купи воденицата на времето, сега го е яд. Ще видим, има време. Сега ти знаеш ли защо съм дошел? Нарочно затуй дойдох…Защо не смелиш на онзи, на Сенебирски, та да се махне? Смели му, та да си отиде и да миряса селото…

НЯГУЛ. Да дойде, ще му смеля. И аз виждам, че да се махне е по-добре. Не дохожда. Когато му дойде ред, или го няма, или дава реда си другиму. На, толкоз деня става как разиграва Гунчо Митин.

КМЕТЪТ МАРИН. Остави сега ред, ред не гледай. Гледай само да му смелиш, че да се махне. Аз ще го намеря и него на кръчмата и хубаво ще го настаня. Не го е срам, богаташки син! А ти — смели му. Смели му, че да се махне. Чу ли, Нягуле? (Излиза наляво.)

НЯГУЛ. Добре, добре. Щом дойде, ще му смеля.

Отива в мелницата. На вратата среща Куцара — и двамата се изглеждат. Куцар дохожда и сяда на пейката под люляковия храст, хваща с две ръце главата си, навежда се и пъшка.

ГУНЧО МИТИН (излиза от мелницата) Не върви… На тоз казах, на онзи казах — не върви. Не мога да си смеля и туйто. Детето ми болно. Не го бива, надви го болестта. Настинка ли е, тежката болест ли е — не знам. (Сяда до Куцара.) Дъртата казва, че било уроки.