Албена (Драма в три действия)

тозчас и друго ще каже. А и огън има, ще речеш, бълнува. А сега, като ми каза, че ще ходим в Сенебир, в ума си беше, каза ми го кротко, с добро. Не, Нягуле, каквото каза, ще го направи.

НЯГУЛ. Няма да го направи! Не бива да го направи!

АЛБЕНА. Мъж ми е, тряба да го слушам, какво ще правя…

НЯГУЛ. Какво? Само туй няма да бъде! Не, не, не! Туй няма да стане!

АЛБЕНА. По-ниско, по-ниско.

НЯГУЛ (снишава гласа си, но по-разсърден, разхожда се). Тоя глупак! Тоя Куцар! Стои на пътя ми като камък! По-рано мълчеше, сега иска да хапи. Заканя се и какъвто е див, може да го направи, може да ме убие. Ако не ме убие, ще иска да те заведе в Сенебир, при онзи. Стига, стига вече. Тоя трън трябва да го измъкна от петата си. Два дни се бия с ум, нямам мира. Аз съм се решил вече. Сега ще отида при него…

АЛБЕНА. Нягуле, какво ще правиш?

НЯГУЛ. Знам аз какво ще правя. Ще го накарам да си стои тука. Къде ще ходи — никъде няма да ходи. Тук ще си стои. Аз ще го накарам да си стои тука. Чакай да отида.

АЛБЕНА. Болен е, Нягуле. Нито ще те разбере, нито ще те послуша.

НЯГУЛ (гневно). Аз ще го накарам да ме послуша! Той или ще ме послуша, или…

АЛБЕНА. Недей! (Спира го.) Недей, Нягуле! Ще дойде някой.

НЯГУЛ (сепва се).

АЛБЕНА. Савка беше тук, пак може да дойде.

НЯГУЛ. Тогаз… ще дойда после… По-късно ще дойда.

АЛБЕНА. Недей, Нягуле.

НЯГУЛ. Не, ще дойда. След малко ще чукне камбаната и хората ще се приберат в черква. Тогаз аз ще дойда.

АЛБЕНА. Недей! Послушай ме, недей!

НЯГУЛ (тръгва към вратата). Ще дойда. (Гневно.) Да иска да ме убива! Да отива в Сенебир! Не, само туй няма да бъде. Аз или ще го накарам да стои тука, или…

Обръща се да излезе, в същия миг се чува да бис камбаната. Нягул и Албена остават неподвижни и слушат.

НЯГУЛ. Ето… (Връща се, лицето му се изменя — става решително и напрегнато. Хвърля бърз поглед наоколо, затваря вратата и я заключва.)

АЛБЕНА (уплашено). Нягуле!

НЯГУЛ (като че не я вижда). Сега ще отида при него…

АЛБЕНА (препречва се на пътя му). Нягуле, недей… иди си… иди си… Моля ти се, недей… Моля ти се, Нягуле!…

Нягул я тласва настрана и с бързи, решителни крачки влиза в собата.

АЛБЕНА. Ах, боже! (Хваща главата си с две ръце, избягва до стената и остава там, вцепенена и ужасена, загледана към вратата на собата.)

Завеса

Трето действие

Сцена 1

На чердака пред мелницата. Младият и Старият другоселец седят един срещу други. Младият дяла изострени клечки, с каквито си служат, когато завързват напълнени с брашно чували. Старият пуши с лула. Откъм селото се чуват редки удари на камбана.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Направи ли ги? Да ставаме.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Още малко. Защо ли бий камбаната?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Хай да ставаме. Да вървим да вържем чувалите, да впрягаме и — Пантелей пътник. Да се махаме оттука, че ще годинясаме.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Камбаната бие. Някои тряба да е умрял.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Никой не е умрял. На разпетия петък тъй бий камбаната. Грешни сме ний и забравяме, че на днешния ден господ е умрял. Сега на черква се ходи като на умряло — с китки, със свещи. Затуй бий камбаната. (Помълчава.) Довечера ще го опеят и ще го погребат, утре ще стои в гроба, а в неделя, рано сутринта, ще възкръсне.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Знам аз туй. Таз камбана е за друго.

ДАСКАЛ ТОДОР (дохожда по пътеката отдясно). Че вий още тука ли сте? Аз пък помислих, че сте си смлели и сте си отишли. Че как тъй? Какво стана?

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Какво ще стане — забавихме се. Много се забавихме.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. За какво бий камбаната? Някой тряба да е умрял.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. И ти! — Никой не е умрял. На разпетия петък…

ДАСКАЛ ТОДОР. Бе Куцар умрял!

СТАРИЯТ И МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. А-а!

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (на стария). Аз нали ти казах!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Що думаш? Че как? Кога?

ДАСКАЛ ТОДОР. Нощес умрял.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Що думаш? Че как? От що?

ДАСКАЛ ТОДОР. Настинал, усилило го. Аз не знам, обаче жените ходили, та разправяха. Задушвало го в гърдите, не можал да си поема дъха. Задушило го и умрял.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Гледай, гледай…

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Такъв як човек…

ДАСКАЛ ТОДОР. Як, як, обаче като дойде смъртта, не пита. Ако искаш да знаеш, яките хора по-лесно умират. Гледаш го такъв здрав, червен, кръвен, а отведнъж падне й се повали като… дърво, треснато от гръм.

НЯГУЛ (дохожда при тях от мелницата). За какво дърво казваш… треснато от гръм?

ДАСКАЛ ТОДОР. За Куцара приказваме, бог да го прости.

НЯГУЛ. А-а! Наистина… Куцар…

ДАСКАЛ ТОДОР. Як бил, казват, як, як, обаче кат дойде смъртта… И какво има от човека? Какво е човека? — паяжина, конец. Скъса се и туйто!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе вчера, дето се вика, човека беше тука… (На Нягула.) Нали, Нягуле? Вий дори нещо се поскарахте…

НЯГУЛ (смутено). Какво сме се карали… не сме се карали… (По- бързо.) Не се пазеше… Аз съм му казвал, колко пъти: „Куцаре, пази се!“ Жена му разправяше, че една нощ си дошъл от къра уморен, изпотен вир-вода — и на другия ден легнал.

ДАСКАЛ ТОДОР. Туй е то — настинал.

НЯГУЛ. Не се пазеше. Носи, носи чувалите, изпоти се и отиде, та седне на камъка — едни вехт