Митю спря коня и забърка в пояса си. Агата отиде при него. Минка, както си гледаше настрана, премести само погледа си и даде ухо да чуе какво си говорят.
— Прахан ми дай, ага. Прахан ми дай, аз си имам огниво.
— Добре, да ти дам прахан. Дай една цигара.
— Нямам цигара, ага. Аз за друго ми трябва огън. Ще запаля огън, голям огън, трябва ми…
— Да не пърлиш някой шопар?
— Може и шопар да пърля, ага. Не се знай…
когато каза тия думи, Агата беше близо до Минка. Селянинът не го чу и си замина. Не каза нищо и Минка. Но тя мълчеше и по-рано и откато бяха тръгнали, не беше се обадила. Но и сега очите й бързо-бързо се местеха, оглеждаха Агата, смееха се. Агата забеляза той дръзък, присмехулен поглед, намуси се и засумтя. Смехът на Минка беше на устата й, но още не смееше да се отпусне.
Като повървяха малко, Агата пак спря каруцата. Като че беше му омръзнало да слиза, позабави се и изпод око погледна Минка. Той срещна засмените й светли очи, намуси се пак, заподсмърча, в ъглите на широките му устни едва-едва заигра усмивка. Това стана нечакано и за самия него, гневът му премина като вятър, като лятна мъгла, с него можеше вече да се приказва. Минка ще да е забелязала промяната у него — не е малък дявол — и ей сега ще се обади. Агата се обърна къмконете, за да скрие лицето си, и зачака. Но Минка все мълчеше и не заговорваше. Това учуди Агата и той предпазливо и мълком взе да я наблюдава.
Лицето й сега беше тъй напрегнато и тъй съсредоточено, че най-напред той помисли, че и тя за нещо се е замислила. Но някъде, където каруцата захлопваше по някое неравно място, тя се залавяше с една или с две ръце за сандъка, понадигаше се и лицето й се сбръчкваше от болка. Към Агата тя не поглеждаше вече, като че беше забравила за него. Агата стана още по-любопитен. Някое време той не се обърна, остана неподвижен, като мислеше какво да прави. В туй време той чу тих, плачлив звук и се обърна: Минка беше затворила очи и пребледняла, охкаше, виеше проточено като малко кученце, лицето й все повече се бръчеше от болка. Изведнъж тя усети, че я гледат, и отвори очи.
— Къде ме караш, проклетнико? Луд ли си? — извика тя. — Не виждаш ли, че умирам?
Агата се уплаши и спря каруцата.
— Какво ти е? — попита той.
— Какво ми е — лошо ми е. А човека кара… гаче ли го гонят. И вади брадви и въжета, какви не дивотии върши, а на мене душата ми излиза… Ох, майко! Ох, майчице… Майчице… — заохка тя и заизива.
Агата окачи юздите и поиска да слезе.
— Какво правиш? — извика Минка. — Карай! Карай, че ще умра тук сред къра. Няма ли наблизо село? Хора няма ли? При хора ме заведи, Васьо, умирам…
Агата разбра най-после какво става и на лицето му се появи уплаха. Но в същото време закипя силата му, обзе го корава решителност, озърна се и разгледа мястото. Разбра де е, разбра, че трябваше само да се свърши завоят, и ще се озове в Матлъмово. Той шибна единия кон, шибна и другия и тъй като на това място пътят беше равен, каруцата се понесе леко, не тракаше и не подскачаше. Изведнъж завоят се свърши, показа се кладенец, раззеленена върба до него, а по-горе — нисичка татарска къща. Агата отби каруцата и тръгна нагоре към тая къща. Там живееше дядо Мавроди Йоргов, негов познат, едно време голям приятел на баща му.
— А! Минке! Василе! — извика от вратата баба Мавродийца, стара жена, но още изправена и яка. — Хайде де! Слизайте! — Тя се вгледа в Минка, не каза вече нищо, а с бързи крачки доде до нея. Тя пошепна нещо на Минка и Минка й каза нещо. — Ха, слез, слез по-скоро — каза високо баба Мавродийца. — Имала си късмет, та господ те довел при мене. Не се плаши. Аз таквиз гости чакам. Аз от таквиз работи съм остаряла.
Като се държеше с две ръце, полека, крепена и от баба Мавродийца, Минка слезе. Агата не разпрегна конете, а влезе и той. Но още на вратата го посрещна баба Мавродийца и го избута навън:
— Хайде, хайде, върви си! Нямаш работа ти тук, то не е за мъже тука. Иди се разтъпчи из селото. Походи, пък след час-два ела…
Агата разпрегна каруцата, върза конете в яхъра. След туй мина пак пред къщата, поослуша се, но не посмя да влезе. И тъй като в къщи нямаше никой от мъжете, той бавно тръгна из селото, като вървеше напосоки, без да знае де отива.
Мина се около час време. Агата отдавна обикаляше около къщата на дяда Мавроди, но едвам сега се реши да наближи. Той гледаше право в прозорците, дишаше тежко поради астмата си, краката му се преплитаха. На прага го посрещна баба Мавродийца, засмяна.
— Де ходиш бре, Василе! — каза му тя. — Хайде, честито! Юнак имаш, момче имаш, да ти е живо!
Агата я погледна, позасмя се засрамено, очите му овлажняха. Той се завъртя, обърна се и не влезе в къщи, а се върна пак в двора, влезе в яхъра при конете, помилва едина, помилва другия, после сложи глава на яслата и заплака. И все по-леко и по-радостно му ставаше на душата.
След това, с дива и необуздана решителност, каквато неочаквано го обземаше, той подигна глава, изкара конете и ги впрегна. Изгуби се из пътя като вихрушка. После, не мина нито час време, и той се показа пак с потънали в пяна коне. В каруцата беше баба Стояна — майка му. Тя още не беше пристъпила на изтръпналите си нозе, когато Агата обърна каруцата и подгони пак конете пред себе си.
— Полека карай, ще умориш конете, Василе! — свари да извика баба Стояна, но Агата не я чу. Пък и баба Мавродийца, със запретнати ръце и засмяна, беше излязла вече срещу нея.
След час-два Агата се върна пак. Тоя път в каруцата беше още млада наглед жена — майката на Минка. Конете на Агата бяха капнали. Когато ги вкара в яхъра и ги върза, единият само помириса сеното, не хапна, а прегъна нозе и се опита да легне. Агато го накара да се изправи, попогледна го и излезе.
Къщата беше се развеселила — глъчката на трите жени се чуваше отдалеч. Агата се вмъкна тихо, като срамежлива гледаше към земята и сякаш снишаваше широките си плещи, та да не се забележи. Щом прекрачи прага, спря се и се изправи до вратата. Завита с черга до над гърдите, отслабнала, с кротко, пребледняло лице, Минка лежеше на одъра. Тя обърна само очите си към Агата и леко-леко се позасмя. На Агата пък се доиска да плаче, но се удържа и остана на мястото си.
Жените го забелязаха и го повикаха. Агата пристъпи, но не знаеше какво да прави, де да седне, какво да каже.
— Какво гледаш, какво ходиш като мечка, хей Василе — засмя се баба Мавродийца, после се наведе и кога се повдигна, в ръцете й беше детето — мъничко детенце, повито и стегнато. — Виж си юнака! Виж си рожбата! — каза баба Мавродийца.
Агата погледна малкото личице. Очите бяха затворени, но мъничките устица зашаваха, като че бозаят. Агата пристъпи на един крак, пристъпи на другия, усмихна се гузно и много не се зарадва. Жал му беше преди всичко за Минка. И докато жените ходеха насам-нататък и шетаха, той стоеше настрана и чакаше да остане сам с Минка, та да й каже нещо. Най-после баба Мавродийца, след като беше се блъсвала веднаж и дваж о него, разбра най-после какво иска и повика жените вън в хаетя. Агата доде близо до Минка.
— Минке… таквоз — започна той — Аз лошо направих…
— Какво, Васьо?
— Дето правех онез работи из пътя… туй… с брадвата, с въжето… аз те плашех.
— Мислиш, че не разбрах ли? Колко беше смешен!
— Аз зарад Гендо Великовия го направих. Видях те, като приказваше с него…
Минка отвори широко очи, изгледа го продължително, след туй се засмя.
— Ти му даде нещо — каза Агата.
Минка го гледаше все тъй усмихнато.
— С какви очи си гледал! — каза тя. — Не беше Гендо, а Колю беше, на кръстник Вълчана. Ух бре, не те е срам! Човека ние венчавал, а ти… Какво съм му дала? Дадох му една чашка кафе — заела го бях от кръстницата.
Агата слушаше с отворени уста. Влязоха жените и се заловиха пак за работата си. Агата стана, изправи се и усети как се разлива по снагата му страшната му сила. Сърцето му преливаше от радост, искаше му се да вика, да чупи нещо, да се сбори с някого. Какво да направи? Да вземе ли да дигне някой стол със зъби и да направи малко смях на жените? Или — да се нажабури с газ и кибрит, а? „Не, не бива — каза си той. — Минка не дава, ще й мирише на газ.“ Щастлив, усмихнат, той седна до огъня в хаетя, припече се и взе с
