Йордан Йовков
Ревност
Като излезе от Енювото кафене и се запъти към дома си, сърдит, с разперени ръце и с издадени напред рамене, като че се готвеше да се бори с някого, Агата стигна до прелеза, който беше между неговата къща и къщата на съседа му, един тесен проход, като малка уличка, през която се влизаше отзад в двора му. Тук той изведнъж чу весел, звънлив смях — смееше се Минка, жена му. Агата се спря, отби се настрана и се прилепи до стената. Той беше забелязал, че понякога Минка приказваше с Генда, Велковия син, съседа му, и беше решил да я издебне и хване. Наистина, това негово подозрение му се виждаше несправедливо и скоро го забравяше, но сега беше сърдит — бяха го надвили на карти, а освен туй и някой го закачи и отдалеч му подхвърли дума за Минка. Агата замълча, но сякаш ястреб закълва сърцето му и оттогаз нито му вървеше в играта, нито можа да се успокои.
Предпазливо, като се държеше близо до стената, той подаде глава напред и надникна: в двора, пред къщи, нямаше никой. Четири стари салкъма се изправяха пред къщата, два от едната страна и два от другата. Над черните дебели дънери се зеленееха млади и крехки, току-що развили се листа, под тях в малката, оградена с нисък плет градинка имаше тръвни с пчели, из напечената от слънцето земя бяха наболи месести стръкове от лалета и божур, още нецъфнали. Къщичката, ниска и продълговата, чисто варосана отпред, със сини первази около прозорците — спретната и хубава, „да я шибнеш, ще тръгне“ — такваз стана тя, откакто влезе в нея Минка. Агата със стиснато сърце помисли, че над това тихо, спокойно гнездо може като гръм да падне злото, да го помрачи, да го запусти. Но той не беше видял Минка и все я търсеше с очи. Пак се чу весел смях и Агата видя Минка отвъд градинката и салкъмите, в самия ъгъл на двора, между двата плета, със сухи черни тръни отгоре. Минка беше на слънце, ръкавите й бяха запретнати и откриваха ръцете й, бели и заоблени; снагата й отзад изглеждаше понапълняла, но още си беше гъвкава и стройна, ръченикът й беше възбърнат нагоре и откриваше шията й, русите й коси светеха на слънцето. Отвъд плета се виждаше мургаво младежко лице, яркочервени устни и над тях — черни като пиявици мустачки. Сърцето на Агата заби, той и без туй си дишаше тежко, защото казваха, че бил имал астма, но сега като че взе да са задушава. Минка предпазливо простря бялата си ръка над тръните и подаде нещо на момъка. Тоя се отдели от плета и си отиде. Като се връщаше Минка в къщи, Агата можа да види отблизо лицето й — усмихнато, светнало и зарадвано. Такова е лицето на жените, когато още мислят за греха си и смятат, че никой не ги е видял.
Нещо удари сякаш Агата по главата, нещо се спусна отпред по челото му и за миг пред очите му притъмня. Той пристъпи настръхнал, страшен, готов да убие човека. Но съвсем отблизо го гледаха очите на Минка, зеленикави, ясни, лъчисти, гледаха го и весело, и невинно и тоя поглед смути Агата. Той се повърна и тъй като гневът му още не беше утихнал, забърза, без да знае де отива, запъти се към къщи, после се върна и тръгна пак към обора. По едно време спря и извика на Минка:
— Вземи да се облечеш! Приготви се още сега, че ще впрегна каруцата и ще идем у майка ти. Хайде обличай се!
Все тъй весело и невинно, но с още по-голямо учудване в очите, Минка го гледаше, без да продума.
— Не чуваш ли ма? Що стоиш? — кресна й Агата и пак забърза из двора.
Минка разбра, че Агата е ядосан. Тя не знаеше какво толкоз го е разсърдило, но от опит беше научила, че най-добре в такива случаи да си мълчи и да се подчинява. От друга страна, добре е, че ще идат у майкини й, защото тя сама беше го искала. Без да каже нещо, но и без да се уплаши, тя влезе в къщи и взе да се стяга за път. Агата отиде да изкара конете от яхъра.
Агата беше един особен човек, това всички го знаеха. Нямаше повече от трийсет години, набит, снажен, широкоплещест, с голяма глава и дебела шия. Червеното му, малко кьосаво лице беше широко, сбръчено, сплъстената му гъста коса закриваше ниското му чело и падаше до над очите му. Ленив беше, тежък на приказки, безкрайно добродушен, когато не е разсърден, затуй на всички, на по-стари и на по-млади от него, казваше „ага“ (бати). Оттук му беше излязъл и прякорът — Агата. Но той беше необикновено як и силен: веднъж на кладенеца, като се разсърди, сграбчи едно даначе през краката, издигна го, като да беше агне, и го преметна оттатък олука. А инак беше търпелив и не само оставяше да го закачат, но и сам се мъчеше да разсмива селяните. Можеше да подигне стол със зъби, бореше се. Понякога напълваше устата си с газ и като я духаше навън на ситни капчици, както правят калпакчиите, запалваше я с клечка кибрит и из устата му захващаше да излиза пламък, като из устата на ламя. Това произвеждаше поразително впечатление, защото Агата го правеше вечер и лятно време.
Но тоя фокус той отдавна вече не беше го правил защото жена му се караше и го пъдеше, че й миришел на газ. Тъй поне предполагаха селяните, защото Агата, мълчалив, какъвто си беше, не казваше нищо, а само се подсмиваше. За жена си той избягваше да говори. Беше единствен син, той за син, той за дъщеря, и когато баща му го убиха във войната, видя се наследник на голям и хубав имот. За такъв ерген, пък и бил малко глупав, както го одумваха, не беше мъчно да се намери млада и хубава жена. Майка му беше яка и сърчена жена и сама тя, със снахата и със слугата, излизаше наглава с всяка работа, като оставяше Агата да висне на Енювото кафене и да играе цял ден на карти. Но когато додеше тежка работа — жетва, вършитба, — или пък когато се разсърдеше от нещо, Агата сам се залавяше за работа и тогаз се виждаше, че не само е силен, но не е и тъй глупав, за какъвто го мислеха.
Баба Стояна, майката на Агата, беше излязла, затуй заключиха къщата и скриха ключа на мястото, което знаеха между си. Агата беше си облякъл само една нова аба, гледаше надолу и мълчеше. Каруцата беше напълнена със сено. Минка хвърли една черга и една две възглавници и пременена, с късо кюркче с кожи, с нанизи, със светнало хубавичко лице, зарадвана, качи се много бавно, много предпазливо и седна отзад. Агата също беше се качил, но слезе, отиде, та взе брадвата и дено въже и ги тури в каруцата. След туй той се качи и тънките възчерни коне, хубаво охранени богатски коне, грабнаха каруцата и препуснаха по гладкия лъснат път.
Още извън селото ги посрещна отвред пролетна зеленина. Зеленееха се поляните, зеленееха се и нивите, гъсти, къдрави, покрили напълно угарта си. Духаше хладничек вятър, но слънцето често поглеждаше иззад белите облаци и припичаше. Чучулиги пробягваха от двете страни на пътя. Други бяха се издигнали нависоко и пееха.
Бял щърк гази с червените си крака из нивите. Минка го гледа и се усмихва: щъркът й се вижда, като да е с нова черна аба и също тъй важен и сърдит, каквто е Агата. Агата показва само широкия си гръб, не се обръща и не поглежда Минка. Той гледа в една точка, сегиз-тогиз се поизкашля и напрегнато се е замислил. „Ще ида, ще я хвърля на майка й и ще кажа: «На, вземи си дъщерята, не ми трябва мене такваз жена!»“
Тъй си мисли Агата. От време на време той подвиква на конете и гласът му, дебел и дрезгав, се чува като ръмжене. Влязоха вече между нивите. Разлистени кичести круши се виждат навсякъде. Чува се кукувица. Минка гледа със светнали очи и едвам-едвам поклаща бялата си брадичка — брои колко пъти ще кукне кукувицата. Агата също тъй гледа към крушите замислен. На едно място той спря каруцата, слезе, огледа се, като да се увери, че наоколо няма никой, след туй взе брадвата и взе да я опитва с пръст дали е остра. Той не продумваше, само чумреше дебелите си сключени вежди и пухтеше. Но скоро той направи някакъв неопределен знак с едната си ръка и с едното си рамо — като че искаше да каже: „По-нататък, има време!“. Остави брадвата и подкара пак конете.
Не след много той пак слезе, взе сега пък въжето икато отиде до една круша, взе да я оглежда. След туй преметна въжето на един клон, събра двата края и ги опъна, като да опитваше дали клонът ще издържи. И сега той не се обърна, и сега той на каза нищо на Минка. Не трябваше много ум да се разбере, че Агата не мисли да връзва люлка, а като че се готви да беси някого. Насреща из пътя се показа човек на кон. Агата бързо заприбира въжето. Той едвам успя да го мушне в сеното на каруцата и конят на човека затрополи наблизо. От тяхното село беше, Чивънгергевият син, Митю.
— Василе — каза Митю, както минаваше на коня си, без да се спира, — какво ходиш от круша на круша, да не търсиш място да се бесиш? — Той погледна Минка и се усмихна. После погледна пак крушите. — Те, крушите, се разлистиха — каза той, — я чувай кукувицата! И чисти са, нямат гъсеници таз година. Ще ядем ний круши и ще правим крушеница!
Агата погледна навъсено след него, след туй му извика:
— Я слушай бе, ага! Огън нямаш ли?
— Огън ли? Имам.
