всички. Благоговейно и с нескривано вълнение мъже и жени струваха дълбоки метани, кръстеха се и дигаха очи към тоя чуден образ, който извираше из глъбините на собствените им души. След черковния разпус мнозина се спряха да разгледат по-добре иконата. По-грамотните и по-любопитните прочетоха надписа, научиха, че — „Ктитор на насто?щi? Iконы: Г. Вълчан Дуков“, забелязаха и много други подробности. Но никой не откри и не прочете двете думи, ситно написани и почти скрити в долния край на иконата: „Рука Недкува“.
Наскоро след това дядо Недко се разболя. За него се погрижи пак поп Стефан, прибра го и го настани у дома си. В село поговориха ден-два за иконописеца и скоро го забравиха. Но Вълчан беше на върха на славата си. Новата вършачка, забулена със зелените си брезенти, стоеше в двора му, като доведена отдалеч невяста. Всеки, който минеше оттам, неволно се поспирваше, поглеждаше я и радостно се усмихваше. Тя беше сигурният залог на общото благополучие. Поп Дочо, доволен от успехите на дружеството, на всяка крачка хвалеше Вълчана, приписваше му и свои, и чужди заслуги. Разчу се и за подарената икона. За нея говореха много, но още повече говореха за златния венец. Пресмятаха тежестта на златото, определяха броя на претопените за него жълтици, стойността на които изкарваха на баснословна сума. Имаше, разбира се, нещо преувеличено в това, но все пак тая пожертвувателност беше голяма, не всеки беше способен за нея и подобни примери можеха да се посочат само в миналото. Старият чорбаджия беше обкръжен с общо уважение и почит. Греховете и недостатъците му се забравиха. Виждаха се само добрите му дела и за тях сега говореха всички.
Глава 14
Един съботен ден, ония, които първи се завърнаха от пазаря, донесоха новината, че делото за нивите между Вълчан Дуков и Гроздана се било разгледало вече. Спечелил Вълчан. Люляково се развълнува. Всички познаваха буйния нрав и отмъстителността на Гроздана и, вън от решението на съда, предвиждаха и друг един край, жесток и кървав. Това можеше да се разбере и от подробностите, донасяни постоянно от града. Някои бяха видели Гроздана още там, други пък бяха го настигнали по ханчетата из пътя. Той се връщал с Тачката, и двамата били пияни, и нищо друго не се чувало от тях, освен люти закани срещу Вълчана. По всеки познат човек те изпращали на богатия чорбаджия своето „много здраве“ — зловещ и сатанински поздрав, от който настръхват косите на човека. Нещо страшно и неизбежно имаше да се случи. Неправдата беше тъй явна, че всеки се туряше настрана. Заслужилият и до вчера почитан чорбаджия се видя изоставен, никой не казваше добра дума за него. Напротив, с нетърпение и с голямо любопитство, в което не липсваше и злорадство, всички чакаха да си дойде Гроздан, за да видят какво ще направи.
Пазарджиите от града си дохождаха обикновено късно. Не всички в Люляково можаха да научат новината, не я знаеше и поп Дочо. От черква той излезе последен и без да се срещне с някого, оттам отиде в училището и дълго време работи над дружествените книги. Когато излезе, наближаваше обед. От няколко дни насам бяха се заредили нетърпими горещини. Поп Дочо разгледа небето и не можа да намери ни едно облаче. Насреща, из пасбището, овцете бяха се събрали на купчини и мръхтяха. Говедата лежаха по прашните пладнища. Конете се връщаха към село, дрънкаха с букаите си и размахали отчаяно глави, бързаха да намерят под някоя сянка убежище от жегата и от мухите.
От училище поп Дочо всякога си отиваше у дома, но тоя път той се запъти към кръчмата. Изглеждаше, че той е доволен от нещо. Черното му расо се тъмнееше сред ослепителното слънце, като въглен, и събираше сякаш всичката топлина, но младият поп пак бързаше и силно размахваше широките си ръкави. Той се усмихваше. Дружеството беше достигнало големи успехи. И ако той отиваше сега в кръчмата, не беше толкова, за да остави дружественото обявление, което беше написал, колкото да намери някой повод да поговори за новата вършачка и за бъдещите планове на дружеството.
Но в кръчмата тоя път имаше малко хора: Йордан ковача, още трезвен и мирен, Монката, дядо Петър кехаята и Радулов. Младият учител беше много наконтен днес: облякъл си беше съвсем нови дрехи, носеше жълти пантофи и сламена шапка, Тъмносиня руска рубашка беше отпусната над панталоните му, пристегната в кръста с шнур, който спущаше отстрана пискюлите си. В петелката на палтото му беше забучена голяма бяла роза.
Поп Дочо поздрави енориашите си, които никога не виждаше в черква, но затуй пък всякога ги намираше в кръчмата, закачи обявлението си на стената и размени няколко думи с Монката за времето и за посевите. На черното му скулесто лице стоеше хитро и самодоволно изражение, на устните му играеше едва уловима усмивка. Изпод око и крадешката той наблюдаваше Радулова, който от своя страна му отправяше насмешливи погледи. Всеки един от тях знаеше кой какво се готвеше да каже, но никой не искаше да почне пръв.
— Е, даскале — не се стърпя най-после попът, какво ще кажеш сега? Хареса ли вършачката?
— Какво ще й харесвам! — нехайно отвърна Радулов. — Вършачка като вършачка.
— Е, да. Но видя ли как влезе в село?
— Видях, видях. Голямо тържество беше. Като я оградили, като запели ония ми ти хора. Тръгнали подир нея, като след дървения кон, когато са го вкарвали в Троя. Радват се бедните, а не знаят, че вътре в тоя кон може да са скрити деветте ахейци, които ще ги погубят.
— Какво искаш да кажеш? — каза попът. — Какви ахейци?
— Искам да кажа това, което толкоз пъти съм казвал. Машината ще докара големи промени в земледелието, ще го засили, ще го индустриализира, тъй да се каже. А това значи край на дребното стопанство. Вършачките и всички други видове машини ще засилят само чифликчиите, а малките земледелци ще се разорят, както фабриките разориха еснафа и занаятчиите. Да. Нататък отива работата. Напразно се радват хорицата. Може би ще има някои подобрения, но това ще бъде временно.
— Временно ли? — разгорещи се попът. — Та временно е всичко. Временно е и съществуването на човека, и съществуването на земята дори. Никой не знае какво ще стане утре. Онова, което ще дойде, може да бъде по-добро, може да бъде по-лошо. А дотогаз нима трябва да се седи със скръстени ръце и да се гледа? Хората имат нужди, страдат, измъчват се. Трябва да им се помогне. Може, има средства за туй. А най-сигурното е пак в самите тях. Помогни си сам, за да ти помогне и господ.
— Тук друго нещо има, дядо попе — спокойно възрази Радулов. — Има противоречиви интереси, които ще се търпят и се изключват. Можеш ли събра на едно място вълка и овцата? Вълчан Дуков е председател на дружеството, слушам го все за устави и за правилници говори, ходи, нарежда. Грижи се за народа. Но тоя човек може ли да се откаже от лакомията си, от лихварството си? Изменил ли е в нещо нрава си, станал ли е малко по-добър?
— Как не. Станал е, и много дори. Дружеството не дава само материална полза, то и възпитава. Вълчан не е предишният. Жертвува, помага. Ето да вземем вършачката, например. Може да се каже, че той я докара само със свой добитък.
Радулов се засмя.
— Голяма работа! — каза той. — Вълчан знае да си плете кошника. Та той и някаква икона подарил. И златен венец.
— Всяко подаяние е приятно на бога — натъртено и строго каза попът. — Отделя човека от имането си, от труда си, и подарява.
— Не от своя труд — грубо извика някой отзад, — от хорска мъка, дядо попе!
Поп Дочо се обърна: това беше Тачката. Наедно с Гроздана, те току-що бяха влезли в кръчмата и застанали до вратата, слушаха разговора. Гроздан, без да каже нещо, мина и седна до Йордан ковача.
— От хорска мъка! — гневно повтори Тачката. — И иконата, и венецът, всичко е крадено, всичко от сиромасите е взето. Тъй е научен тоз изедник. Ей на, питай Гроздана. Осъди го и ще вземе имота на човека.
— Как, свърши ли се делото? — извика Радулов. И поп Дочо, и Къню, и всички, които бяха в кръчмата, обърнаха учудено очите си към Гроздана.
— Как, свърши ли се делото? — питаха и те.
Гроздан помълча и след това сухо и мрачно отговори:
— Свърши се. Аз нямам ниви вече. Нивите са на Вълчана.
Невъздържан и буен, той се показваше сега спокоен. Но нещо заплашително и зловещо имаше и в погледа му, и в тона на гласа му. Лицето му беше обтегнато и повехнало, очите — уморени и хлътнали.
