година той нищо не беше сял. Няма да сее и занапред. Той няма ниви вече. Нивите му са у Вълчана.
Откакто беше почнал да се съди за тия ниви, едвам сега Гроздан усети истинска болка за тях. Нима беше възможно да му ги отнемат? Да му вземат тия ниви, които са негови и само негови могат да бъдат! Той беше израснал на тях. Очите си да затвори — ще ги види тоз-час, тъй както си са: гънките на местността, пътищата, могилите до тях. Той знае пръстта им где каква е, чиста ли е, или примесена с дребни камъчета, знае цвета й, знае вкуса й дори. И младините, и животът му е преминал там. Той хубаво помни и коравите залъци, хапнати на бърза ръка през страшните горещини по жетва, и тежестта на снопите, товарени рано сутрин, когато зорницата още не е изгряла. Тия ниви той ги е работил, знае само тях. Прекрачи ли синура им, все едно че прекрачва прага на къщата си. Сред тях той е като у дома си. Кой може да му ги вземе? Защо? С какво право? Все едно да вземат да му отсекат една ръка, да му извадят едно око. Тия ниви могат да бъдат само негови. Как може да стъпи там чужд човек и да каже: „Те са мои!“ И кой може да бъде той? Вълчан ли?
Гроздан стана и възбудено почна да се разхожда. Омраза и гняв закипяха в душата му, лицето му потъмня, в очите му заиграха зловещи пламъци. Той не беше вече способен да мисли, неутолима жажда за мъст само изпълваше цялото му същество, кипеше в жилите му, помрачаваше разсъдъка му. Ненавистният образ на Вълчана не се махваше от очите му, дразнеше го и го подлудяваше: „Гад! Змия! — шепнеше Гроздан. — Ще те смажа! Ще те убия!“
Глава 16
Тиха и топла нощ обгърна селото. Прибра се и последната закъсняла кола, улиците опустяха, угаснаха и сетните прозорци. Почиваше всичко. Неподвижни и сънни, дърветата рисуваха върху ясното небе черните си грамади и високо над тях, като едри елмази, грееха звезди. Покрай стрехите безшумно сновяха прилепи, светулки чертаеха огнените си знаци в мрака. В безмълвната тишина на нощта, напоена с лятна задуха, нищо друго не се чуваше освен песента на щурците. Тия къси, сипкави и плахи звуци идеха отблизо, идеха отдалеч, сливаха се в безбройни струи, издигаха се нагоре, преплитаха се сякаш с лъчите на звездите и наедно с тях трептяха ритмично, монотонно, като че заспалата земя унесено и спокойно дишаше в съня си.
На пръв поглед нищо не отличаваше тази нощ от другите. Но откъм запад се подигаше гъст и черен мрак, мътна и широка сянка, която бавно застилаше небето на тая страна, гасеше една по една звездите, заличаваше очертанията на хоризонта. От време на време нататък проблясваха светкавици, тогаз полето се откриваше надалеч, виждаха се и запалените краища на тъмни облаци. Отново падаше тъмната завеса на мрака, минаваха няколко минути и след това глухо, като че изпод земята, проечаваше гръм.
Мина се тъй час, може би — два. Нощта беше все тъй тиха и царствено спокойна. Само тъмната сянка на запад все повече и повече растеше. Изведнъж лек вятър разклати неподвижните досега дървета, във въздуха се разтопи и разля преснота и хлад. Нов още по-силен вятър долетя, овошките се разлюляха и зашумяха. Подигна се прах, развяха се и загониха сламки и хартии. Вятърът вече не преставаше. Някъде силно се затръшна врата. Неприбран някой кон бясно препускаше из улиците и цвилеше, чу се нечий вик, който веднага заглъхна, удавен в шума на бурята. Светкавиците мятаха кратки блясъци, сякаш някой размахваше из нощта огнени мечове. Съвсем близо, като че над самото село, оглушително изтрещя гръмотевица.
Из дворищата и харманлъците се зачуха гласове, тук-таме заблещукаха фенери. Хората бързаха да затворят добитъка в оборите, прибираха едно-друго под сушина. После всичко утихна, притаи се и зачака. Бурята се усили. Появиха се сега по-ниски облаци, гъсто напластени и черни като пожарен дим и подгонени бясно от вятъра, в един само миг обложиха цялото небе, затулиха всички звезди, угасиха и последния светъл лъч. Всичко се заличи и сля в тежък и зловещ мрак. Започна се фееричната игра на светкавиците. Те се запалваха и трептяха непрекъснато, откриваха навъсеното и гневно лице на небето и в кратките им блясъци можеха да се видят плахо приведените треви, глухостенещите дървета, схлупените и смълчани къщи и наоколо безкрайната равнина на полето, вцепенено и глухо като пустиня. Нямаше вече отделни гръмотевици. Боботеше непрекъснат гръм, оглушителен и страшен, като че огромни скали се рушаха и падаха в някоя пропаст.
Ако светкавиците не го огряваха, можеше да се помисли, че селото повече не съществува. Жива душа не се виждаше никъде. Но из улицата, която водеше към къщата на Вълчана, вървяха двама души. Стъпките им не се чуваха, не ги лаеха псетата, самите те се виждаха само когато блясваше някоя светкавица. На главите им имаше качулки, вятърът развяваше полите на ямурлуците им. Пред тях светкавиците затрептяха по висока каменна ограда, която се стори още по-бяла изпод тъмния гъсталак на овошките. Двамата души се спряха и предпазливо се затулиха край оградата. Те бяха Гроздан и Тачката. Тачката се отдели и безшумно, като че на пръсти, потъна в мрака. Мина се тъй доста време. Гроздан почна неспокойно да се озърта, при всяко блясване на светкавиците се взираше и се мъчеше да съзре някъде Тачката. Най-после той нечакано се показа съвсем от друга страна и все тъй тихо и неугадешката застана пред Гроздана.
— Е, как е? — прошепна Гроздан и се наведе към него, за да го чуе.
— Пак вардят — недоволно отвърна Тачката. — И тази вечер нищо не ще може. Трима са.
— Трима ли?
— Трима са. Единия го видях, че се разхожда из двора, друг се покашля към къщи, а една цигара светна към хамбаря. Пазят.
Цигарата, за която говореше Тачката, отново заблещука в мрака. Чу се суха старешка кашлица. Гроздан трепна и вторачено се заоглежда нататък.
— Ей го! — гневно и задъхано зашепна той. — Насам иде. Той е! Той е, нали? Ах, чакай, сега… сега…
Една светкавица блесна и освети за миг всичко наоколо. Прилепен и снишен до оградата, Гроздан надничаше в двора, лицето му беше напрегнато и навъсено, ръката му се протягаше назад и нервно пипаше за дръжката на револвера, запасан на кръста му. Никакво съмнение не оставаше върху това, което той се готвеше да прави. Светкавицата скоро угасна, но Тачката беше сварил вече да хване ръката на Гроздана и да го спре.
— Остави, остави! — тихо му заговори той. — Ела насам, ще ни усетят. Не е той, не. Луд ли е Вълчан да ходи по това време из двора? Някой от чираците ще да е. Ела, ела насам. Друг път ще си видим сметките с него. Нали виждаш? — Сега нищо не можем направи. Пазят!
И двамата замълчаха. Бурята се усили, клонете на дърветата зашумяха и се зачупиха над главите им. Редки и тежки капки заудряха в земята като куршуми.
— Да си ходим тогаз — каза Гроздан.
— Да си ходим ли? Защо? Да идем барем оттатък — прошепна Тачката.
— Къде да идем?
— В черквата. И тъй сме дошли.
— Върви, върви да си ходим!
— Ама сега му е времето.
Гроздан се обърна и се накани да си отива.
— Чакай де — зашепна Тачката, — нали ще идем.
— Не искам. Ако и черквите почнем да обираме.
Тачката пристъпи още по-близо до Гроздана и почти прилепи лицето си до неговото.
— Слушай бе, човече — и умолително, и гневно зашепна той. — Не ставай дете! За какви черкви ми приказваш, не се ли разбрахме? Ще вземем само венеца. Ще вземем златото на Вълчана и туйто!
Гроздан мълчеше:
— Върви, върви! — шепнеше Тачката. — Стига се е хвалил тоя изедник. Лъже хората, лъже и бога. Ти ли ще го жалиш!
— Да вървим! — изведнъж се съгласи Гроздан и тръгна напред.
Мълвата за златния венец и за баснословната му стойност не даваше мир на Тачката. Споменът за някогашния обир на руския манастир беше разпалил всичката му стръв и той беше решил по какъвто и да било начин да тури ръка на тая скъпоценност. Гроздан отблъсваше увещанията му и не се съгласяваше. Но той беше готов да направи всичко, към което би го тласнала омразата му към Вълчана. Тачката добре
