изкърти железата на прозореца и избяга. Намериха стаята празна. От Моканина нямаше и следа. Трябваше да се чудят само отгде той беше намерил тая сила да изкриви железата и как беше можал да се припъхне през една такава малка дупка. В отговор на това Нейко, макар и ядосан, се усмихна лукаво и мълчеливо посочи дебелата дряновица, която носеше в ръцете си.
Това положение завари и Витанов. Според него, престъплението и за конете, и за кражбата на венеца черквата е било вече открито и престъпниците — известни. Трябвало е само повечко умение, да се заловят и задържат. Нови разследвания той не направи и остана глух и непреклонен на всички подучвания от страна на кмета. Старият службаш добре познаваше живота и на много престъпления той беше готов да погледне не тъй, както ги преследваше законът, а както ги преценяваше обществената съвест. Спрямо Гроздана той не предприе нищо. И след няколко още весели срещи с приятели, след много ядене и пиене, той си замина за града, като към направеното разследване се задоволи да прибави само точното описание на чертите и отличителните белези на избягалите престъпници.
Виновността на Гроздана и този път остана недоказана. Мнозина, разбира се, останаха с предишните си подозрения към него. Виждаха, че едно щастие само обръщаше много доказателства в негова полза. Но, от друга страна, имаше и нещо, което те не можаха да разберат добре. Защото, каквото и да се говори, Гроздан беше се отнесъл много чудно към Вълчана. Покойният се разкая и му повърна нивите. Все от това време не можеше да не се забележи и голямата промяна у Гроздана, макар че никой не знаеше добро ли или зло предвещаваше тя. Той не идваше в кръчмата, не беше се напивал, както по-рано, никой не беше го срещал някъде. Виждаха го да работи нещо из двора, да влиза и да излиза из къщи. Никой не беше приказвал с него, никой не знаеше какво той мисли и какво би казал за всичко онова, което мълвата разказваше за него. Но промяната, която ставаше у него, беше явна и се забелязваше от всички.
Глава 23
Една сутрин, наскоро след заминаването на Витанова, Гроздан излезе от къщи. Той отиваше направо към кръчмата на Къня. Там имаше много селяни и те немалко се зарадваха, че най-после щяха да чуят нещо направо от него. Но Гроздан отмина кръчмата и не влезе. Той дори и не погледна нататък. Нищо угнетено и сломено не се виждаше у него, вървеше пак с тая лека и свободна походка, която си имаше, изглеждаше замислен, но не и измъчен. Гроздан мина покрай работилницата на Йордан ковача. Щом го забеляза, старият му и верен приятел спря ударите на чука, изскочи и се показа на вратата, черен като арапин и усмихнат до уши. Далеч от всички ежби и омрази, сърдечната душа на ковача познаваше само чисто човешките отношения към хората.
— О, Гроздане! — завика той радостно. — Ела де, ела!
Гроздан усмихнато го поздрави, но не се спря.
— Ела де, ела малко! — повтаряше ковачът. — Ела да си поприказваме.
— Ще дода, ще дода — отвърна Гроздан. — Друг път. Бързам сега.
Ковачът погледна подире му, все тъй усмихнат и без да помисли дори да се обижда, влезе вътре, продължи работата си и наковалнята отново запя под ударите на чука му.
Гроздан наближи училището. Той вървеше бързо, като че се боеше да не закъснее за някоя работа, мъчеше се да избегне всяка среща, която би го забавила. Но, както се виждаше, зле беше му провървяло: тъкмо се освобождаваше от една, налетяваше на друга. Пред училището, отгдето трябваше непременно да мине, стоеше запрегната кола. Една млада жена стоеше там, облечена в бяло и с бяла кърпа на главата си. Тя беше Райна, учителката от Загорци. Друг багаж изнесоха от училището и го товареха на колата. Гроздан се досети, че днес си заминаваше Радулов. Когато той стигна там, колата вече потегляше, но Радулов го забеляза и каза да спрат. Той искаше да си вземе сбогом от Гроздана и му подаде ръка. За нищо не го запита, нищо не му каза. Но умният и съчувствен поглед на учителя показваше, че той добре разбира това, което ставаше у него, и сякаш да го окуражи и насърчи, продължително му друсаше ръката. Все тъй любезно и усмихнато му кимна с глава и Райна. Колата тръгна. Гроздан продължи пътя си.
Оттук нататък той не срещна никого. Виждаха се само тук-таме деца, залисани в игрите си. Гроздан премина мегдана при черквата, зави из няколко още криви улички и стигна крайната махала, където живееше поп Стефан. Виждаше се вече голямата къща на попа, обградена с висок плет, с пространна градина, пълна с овошки. Гроздан гледаше тая къща и по посоката, която държеше, познаваше се, че отива нататък. Но като наближи вратника, тон намали крачките си, загледа се, но не извика и не влезе. Все тъй бавно и замислено той тръгна към края на селото и се изгуби. След малко той се зададе пак и отново тръгна към къщата на поп Стефана. Насреща му идеше някакъв човек. Гроздан позна дяда Недка и бързо тръгна към него.
Той не беше го виждал отколе. Старецът тъй много беше се изменил, че едвам се познаваше. Дрехите му бяха чисти и позакърпени, но лицето беше бледно, проточено и сухо, очите безжизнени и хлътнали. Вървеше бавно, със ситни крачки и силно почукваше с тоягата си. Щом позна Гроздана, той се спря и отдалеч го зачака. Гроздан дойде при него. Дядо Недко поиска да се усмихне, но не можа. Очите му гледаха неуверено и скръбно.
— Добър ден, дядо Недко, добър ден! — поздрави Гроздан. — Как си, оздравя ли?
— Добре съм — глухо отвърна старецът. — Добре съм сега, слава богу. Ама туй… много съм слаб…
Той говореше с мъка и след всяка дума си почиваше.
— Слаб съм. Ни ръце, ни крака държат. Съсипа ме таз болест.
— Е, нищо. Нали си я прекарал, ще закрепнеш.
— И аз тъй викам. Ама казвам ти я — тежка болест беше, тежка.
— Ти май много полежа.
— Четирисет дни, тъкмо четирисет. Огън, глава, огън, глава. Туй сън, туй хляб — нищо, нищо! Умрял бях аз, ама имало дни. Господ не иска още да ме прибере. Пък кой знай, ако не беше дядо поп. Той ме спаси, той ме гледа. Близък ми е, ама всеки не го направя. Слушаш ли, Гроздане! Като поп Стефана рядко има хора! Колко е добър! Ще те разтуши, ще те посъветва…
Нещо задуши гласа на дяда Недка. Той се разплака. Откакто беше се разболял, той спечели някаква болезнена чувствителност. За каквото и да заговореше, лесно се увличаше, трогваше се и заплакваше.
— Няма, няма таквиз хора! — завърши той и отри очи с ръкава си.
— Право е. Добър е дядо поп — каза Гроздан. — И аз него търся. Не е ли в къщи?
— Кого, попа ли търсиш?
— Него. Трябва ми много.
— В къщи го оставих. Щеше да отива в черква. Иди, иди, ще го свариш.
— Не бързам толкоз. Щом ще ходи на черква, ще го намеря там.
— То и аз трябва да ида — каза дядо Недко. — Ходих вчера, но пак искам да отида. Ходят всички. И какво не приказват сега за иконата.
— Знам. Приказват. Кое е лъжа, кое е истина, не можеш разбра.
Дядо Недко изведнъж трепна, някакво вдъхновение проясни лицето му.
— Всичко е възможно, Гроздане! — тайнствено и ниско заговори той. — Всичко. Мене ако питаш — аз вярвам. Вярвам, вярвам!
Отново дядо Недко разказа как беше написал иконата си и видението, което беше имал. Вълнението му растеше и неволно преминаваше и у Гроздана.
— Видях го — говореше той. — Видях го тъй, както виждам тебе. Колко беше благ! Колко беше кротък! И как ме гледаше. Той — утешителят, милостивият…
Дядо Недко пак се разплака. Гроздан слушаше унесено. Ясно изпъкна пред него иконата тъй, както беше я видял в оная страшна нощ. Видението, за което говореше дядо Недко, беше собствено негово видение В тая минута. Той се вълнуваше сам и тъй силно, че ако дядо Недко беше по-досетлив, щеше да го забележи.
През двора минаваше поп Стефан. Той отвори вратника и пое улицата към черква. Загледан пред себе си, той не забеляза Гроздана и дяда Недка.
— Ей го дядо поп — каза Гроздан. — Аз ще го настигна.
— Иди, иди! — напъти го и дядо Недко. — Там отива той, в черква.
Те се разделиха. Гроздан забърза, влезе в улицата, из която беше тръгнал поп Стефан, но като го съзря
