повечето, всички разбират, че по тоя начин човешкото съществуване добива естественото си оправдание и най-главно, намира мястото си в природата. Човек живее всред нея и наедно с нея. Но да оставим това — каза Радулов. — Думите може да не са точни, може да ни излъжат. Важно е едно: чувството. А то съществува.
Както вървяха бавно и се разговаряха, те стигнаха до същото място, където бяха стояли по-рано. Наедно с тях се прибираха и учениците им. И те още бяха заняти с преживяната случка, вървяха на купища и сред тях някои по-големички момчета разпалено говореха, като придружаваха описанията си с жестове, които, явно беше, имитираха Гроздана. Силата и безстрашието му, проявени тъй неочаквано срещу разбеснелите коне, бяха пленили въображението на тия малки герои. По-тихи и по-милосърдни, момичетата слушаха мълчаливо и мислеха повече за болките и за страданията на утрепания старец.
Глава 21
Тревогата в Люляково след обира беше голяма. Още рано сутринта клисарят Пено беше отишъл, както всякога, за да измете и да приготви едно-друго за утринната. Не без лоши предчувствия добрият човек забеляза още отдалеч отворените нашироко врати. Той влезе вътре, видя набързо извършеното злодеяние и без да се бави, уплашен и бледен, хукна да обади на поп Доча. Но за да стигне у дома му, той трябваше да прекоси почти цяло село. На много места, без да се спира, като викаше високо и отчаяно махаше с ръце, той успя да разкаже на мнозина за станалото. И с тая невероятна бързина, с която се разпространяват новините в село, злокобната вест можа да проникне във всяка къща, преди сам поп Дочо да я научи. Селото с развълнува. И когато поп Дочо, изненадан и разтревожен, бързо крачеше към черквата, съпроводен от Пена, към тях се присъедини и многобройна тълпа от мъже жени и деца. Дойде и Нейко кметът, секретар- бирникът и един общински стражар. Множеството нахлу в черквата. Глъчката утихна. Всички се спряха и се струпах пред олтаря.
Невъобразимо кощунство изпъкна пред очите им. До самите царски двери стоеше новата икона. Тя беше все тъй хубава, както я знаеха всички. Сред блесналото злато на узрелите ниви се изправяше фигурата на Исуса, замислен, благославящ, с кротки и печални очи. Бледното му лице изглеждаше сега още по-скръбно и по измъчено. Златният венец липсваше. Навсякъде около главата се виждаха дълбоки драскотини, оставени от ударите на ножа. Но това, което най-много порази и смая всички, бяха капките алена кръв, засъхнала върху бледното чело на иконата. Всички гледаха тая кръв И някакъв мистичен ужас пълнеше широко разкритите им очи. Нейко кметът, секретар-бирникът и някои селяни размениха помежду си спокойни и трезви думи за вероятния и съвсем не свръхестествен произход на тази кръв. Те нарочно говореха високо, за да ги чуят всички и да се успокоят. Но жените, и особено по-старите от тях, не искаха и да чуят. Те гледаха кървавото чело на Исуса, кръстеха се и, като дигаха очите си към небето, шепнеха молитви, проклятия и жалби. За тия тъмни и предани души, тъй склонни към състрадание и скръб, иконата беше живо същество, с кръв, плът и нерви. В техните очи божият син беше претърпял ново мъченичество, непростимо и жестоко. Нова Голгота стоеше пред тях и те чакаха да се затъмни слънцето, да се разтресе и разпука земята. В паметта па всички беше още пресен споменът за оная чудотворна икона в черквата на едно съседно село, по образа на която се събираха и капеха същински сълзи. Тая плачеща икона беше развълнувала тогава цялата околност. Виждаха в нея знамение на нещо неизбежно и страшно. И наистина нечувана буря се зададе един ден и едра градушка уби нивите на десет села. Сега и тая кръв върху челото на Исуса викаше и говореше за страшен и непростим грях, призоваваше заслужено и тежко възмездие, което щеше да падне не само върху главата на престъпника, но може би и върху цялото село.
Дълго време черквата не остана празна. Макар че Нейко кметът искаше да се затвори, за да останат непокътнати следите на престъплението, никой не искаше да се подчини и да излезе. Една след друга идеха жените, ходили набързо до къщи, палеха свещи, кичеха иконата с различни дарове — пешкири, некроени платна, стари пари. И пред бледния лик на Исуса, който ги гледаше с печалните си очи и разкървавено чело, те струваха дълбоки поклони, биеха челата си о каменните плочи, въздишаха и плачеха.
Не беше трудно за никого да се досети кои бяха виновниците и на това злодеяние. Още в черква не едни уста прошепнаха имената на Гроздана и Тачката. И Нейко кметът, подпомаган от секретар-бирника и поп Доча, вече долавяше нишката на престъплението и цялата тая тъмна история се разплиташе като чорап в ума му. Тоя път той искаше да изненада злосторниците с бързи и решителни мерки: да арестува Гроздана и Тачката, да направи обиск в къщите им и, намери ли се или не венецът, да ги изпрати в града. В общината се почна дълъг съвет. Макар и решен да действува смело, Нейко все още изучаваше, допълваше и осветляваше подозренията си. В това време един съсед на Вълчана дойде в общината и съобщи, че конете на Вълчана подплашили преди малко, грабнали каруцата и кой знае какво е щяло да стане, ако не ги бил спрял — кой мислите? — Гроздан. Вълчан се уплашил и скочил от колата. Поударил се май зле и сега лежал. Колата карал до двора му сам Гроздан. Вълчан бил много трогнат и не знаел как да му благодари. Довчерашните врагове се разделили като най-добри приятели.
Нейко, секретар-бирникът и поп Дочо слушаха ненадани и смаяни. Цялата постройка на обвинение им, развито и завършено с такава ясна и неумолима логика, губеше здравата почва под себе си и рухваше изведнъж като картонена кула. Защото основният камък, на който те градяха всичко, беше отмъщение с което Гроздан преследваше стария чорбаджия. Но ето, той проявяваше към него не предишната смъртна вражда, а най-голяма човещина. Решението им трябваше коренно да се измени. Обиск можеше да се направи в къщите на Гроздан и Тачката, но венецът е малка вещ и лесно можеше да се укрие. Нямаше да се добият някакви сериозни улики и в обвинението си щяха да останат с едно само подозрение. Гроздан ще се оправдае лесно, освен това, както всякога, ще се сметне за обиден и срещу отмъщението му, което никога не закъсняваше, те оставаха безпомощни и незащитени нищо. „Живеем в село, стоката ни е на открито“, помисли си Нейко, както би помислил и всеки на негово място. Той изведнъж се разколеба и възвърна. Почна да говори, че той не е съдебен следовател и че неговата длъжност е само да съобщи за престъплението и повече. Така решиха и да направят.
Нейко намери подкрепа и в селската мълва, която не само не стихваше, но растеше и се усилваше. А докато едни твърдяха, че това не може да бъде работа на другиго, освен на Гроздана, други пък, било защото бяха убедени, било пък само от желание да противоречат и да изкажат свое мнение, говореха, че Гроздан не е извършил това, че ако той е искал да си отмъщава, нямаше да отиде срещу цената на изгубения си имот да краде един венец, който, макар и златен, не струва кой знае колко. Че по-скоро той би се решил да убие Вълчана и би направил това, когато е бил вече в ръцете му. Най-после, той нямаше защо да се излага на опасност и да спира подплашените кое, би ги оставил и Вълчан сам щеше да се утрепе. А вместо това той отива да го спасява. Тия доводи бяха основателни и не можеха да се отрекат. В отношенията на двете враждуващи до вчера страни беше настъпила такава нечакана и странна промяна, че всеки, който се опитваше да я обясни и разбере напълно, чувствуваше, че навлиза в задънена и сляпа улица, махаше с ръка и се оставяше.
Дядо Недко още беше болен и не излизаше. Рядко някой имаше възможност да говори направо с него. Но сега едвам из селото се появи и почна да се предава от уста на уста разказът му за чудотворния начин, по който беше написал иконата си, за видението, което беше имал една нощ, когато Исус му се явил точно тъй, както беше го изписал отпосле на иконата си. И вярата, че тая икона не беше както всички други, че в нея живееше и се въплътяваше нещо повече от един обикновен образ, тая вяра се усилваше и се превръщаше в някаква мистична и страстна екзалтация. Черквата не оставаше никога без посетители. Идеха сега и от околните села. Даровете и подаянията пред иконата растяха от ден на ден. Забравиха почти за престъплението, извършено в черквата. Над всичко това стоеше чудото, в което суеверно вярваха и за което само говореха.
Една друга случка още повече усили и подхрани това болезнено възбуждане на духовете. Още след падането си от колата Вълчан се почувствува зле, разболя се и легна. Положението му от час на час ставаше по-тежко. Повикали бяха крушовския фелдшер и ето вече втори ден той не излизаше от къщата му. Колкото и да нямаше пряка връзка, мнозина в селото, особено разтревожените жени, чиято суеверна страст разпалваше въображението им до последните граници, говореха, че нещо общо имаше тук между чудото е иконата и участта на Вълчана. Припомняха стари и тежки грехове на стария чорбаджия, намираха, че бог, разгневен неведнъж от него, не иска да приеме дар от ръката на човек, посягал неведнъж на сиромашка мъка. И чудото с иконата доби ново и фантастично обяснение: златният венец, подарен от Вълчана, се
