преплитат, хвърлят зеленикава и хладна сянка и пътеката върви като из някоя пещера. Жива душа не се вижда, ни човек, ни звяр. Но ето гората се свършва и широка поляна се открива. Наблизо пасат говеда, нагазили в гъста и висока трева. Чия е тая чърда и няма ли да го познае говедарят? Гроздан иска да се повърне и да заобиколи. Едър и охранен бивол се изпречва на пътя му. Той издига глава, очите му гледат тъпо и страшно, опашката се гърчи и бие по хълбоците му, като змия. Изведнъж биволът навежда глава, размахва грамадните си рога и се спуща върху Гроздана. Примрял от страх, без да усети сам как е станало това, той се озовава върху някакъв чердак от сухи и гнили дървета. Люлее се и пука несигурната постройка, готова да рухне всеки миг. А биволът е още долу, разярен, рие земята с копитата си, размахва грамадните си рога. Изведнъж Гроздан се вижда на хубав кон и лети като вятър из полето. Нечакано конят се сепва: току под копитата му зее баталясал кладенец и валчеста дупка се тъмнее между бурен и къпини. Пръстта се рони изпод нозете на коня, напразно животното сили и се тегли назад, земята се руши, пропастта се открива, по-дълбока, по-страшна, той пада…
Гроздан се събуди изпотен и разтреперан, сърдето му трепкаше като птичка в гърдите му. Той се оборави и облекчително въздъхна. Развиделяваше се. В прозореца гореше червенината на зората. Врабци чуруликаха под стряхата.
Глава 18
В околността на Люляково имаше една голяма и висока могила. Такива могили имаше още много, но те бяха по-ниски, разораваха ги наедно с нивите и лятно време почти не се забелязваха сред общата зеленина. На голямата могила не можеше да се изкачи плуг, тя си оставаше покрита с трева, изглеждаше по-тъмна, ясно очертана и нейният огромен силует продължаваше да владее над полето. Пътникът неволно спираше очи на нея, орли и ястреби кацаха и почиваха на върха й.
На тая могила стоеше сега Гроздан. Нямаше друго място, откъдето да се откриват такива необозрими далечини, нямаше друга местност тъй безлюдна и пуста, както тая. Гроздан не мислеше ни да бяга, ни да се крие. Той не можа да стои в къщи, излезе, ходи дълго време напосоки и най-после се спря и седна тука. Той беше се изкачил на самия връх на могилата. Пред него полето незабелязано се снишаваше, бягаше далеч, минаваше мерите на близките села и дълбоко някъде на хоризонта се топеше в неясни, мъгляви очертания — непознати, тайнствени места, които сякаш бяха от други свят. И това поле, догдето очи стигат, беше покрито само с едни ниви, зелени, гъсти. Колкото бяха по-близо нивите, толкоз изглеждаха по- светлозелени, по-сочни и сред тях, като кървави реки, се червенееше цъфнат мак, а на друга страна — като злато блещеше на също такива потоци, жълт синап. Духаше лек, прохладен вятър, небето беше синьо, дълбоко. Над разлюляното море на нивите плуваха бели облаци, като кораби.
Гроздан като че не забелязваше всичко това. Той гледаше в земята и продължително се замисляше, подигаше очи в далечината и нищо не виждаше. Отдавна той стоеше на това място. Отдалеч ризата му се белееше сред тревата, като голяма гъба или камък. Отблизо пък, ако би могъл да го види някой, лесно би разбрал, че в тая неподвижност е скрита буря, че той изглежда човек, който е убил или ще убива. От безсъницата и от преживените мъки лицето му беше посърнало и бледо, разбърканите му коси бяха полепнали по челото му. Колко време беше стоял тъй, не знаеше, не му идваше и па ум да стане и да отиде другаде.
Наоколо беше тихо. По небето минаваха облаци, грамадните им сенки бавно пълзяха по земята и заливаха нивите. Наоколо се въртяха няколко ястреби и не губеха надежда, че тоя човек ще се махне и ще остави на тях върха на могилата. Времето незабелязано течеше. Наблизо в един синур някакво птиче се обаждаше по един особен начин: самото то не се виждаше из тревата прозвучаваха най-напред три къси и меланхолични ноти, след това — четвърта, по-висока и по-продължителна, скръбно замираща като горък и безутешен въпрос. С малки паузи, тия звукове се продължаваха настойчиво, монотонно. След тях тишината ставаше още по-дълбока.
Мина се тъй доста време. Изведнъж из нивите излезе някакъв човек, спря се в подножието на могилата, погледна нагоре и извика:
— Хей, кой си ти там?
Гроздан се стресна и подигна глава. Една минута гледа човека, без да го познае, и най-после разбра, че е Монката.
— Гроздане, ти ли си? — викаше той. — И аз ще хода там.
Той почна да се изкачва по могилата и Гроздан повече не го виждаше. Не му беше ни до разговор, ни до среща с когото и да било, но нямаше вече как да избяга. След малко Монката, поизпотен и заморен, но весел, стоеше пред него. Калпакът му беше юнашки накривен, в едната си ръка държеше сноп зелена ръж, изтръгната из корен.
— Че какво правиш тук? — заговори той. — Не мога да те позная. Гледам, гледам — тоя човек, казвам си, заспал ли е, умрял ли е. Чак когато се изправи, тогаз те познах. Май като че си спал, а?
Той все се усмихваше. Гроздан още не беше сварил да му отговори, но с мъка се усмихна и той.
— Ходих в Загорци — продължи Монката. — Там спах. Връщах се, пък рекъх, чакай да се отбия да видя нивите. След тоз дъжд вече — здраве им кажи. Я гледай!
Той издигна ръжта, която носеше, и я показа на Гроздана. После я приравни със себе си, опря корените й до земята, а класовете оправи нагоре: върховете на ръжта надминаваха раменете му.
— Виждаш ли? От мене по-висока. Голям берекет, голямо чудо, ти казвам. Дано само дядо господ го запази.
Той погледна ръжта, погледна Гроздана и пак се усмихна.
— Ще я занеса в кръчмата, нека я видят всички. А ти какво си подранил тъй? Да не отиваш в Загорци?
— Имам и аз една нива тъдява — отвърна Гроздан. — Оставил бях я за сено. Искам да видя как е.
— Че нали я даде на Къня? — учудено и без всяка задна мисъл попита Монката. — Взел си парите за сеното, какво ще му гледаш вече.
— Оставих и за себе си малко. Добро сено прави. Пък таз година, дето се казва — и на камък трева поникна.
— Голям берекет, голямо чудо, ти казвам! — повтори Монката и пак повдигна ръжта. — Да бях сял повечко я! Ама и колкото и да е, сполай ще речем. Хубаво е. Та сеното искаш да видиш, а?
Гроздан не го чу и не му отговори. Монката го погледна: едвам сега той можа да забележи колко измъчено и посърнало беше лицето му. Усмивката на Монката се изгуби, в погледа му се появи състрадание. Той седна близо до Гроздана, сви цигара, предложи и нему табакерата си. Няколко минути и двамата мълчаха.
— Гроздане — почна Монката със съвсем друг тон. — Все исках да те попитам, кога те видя. Какво стана работата ви с Вълчана, за нивите де? Истина ли е, че Вълчан спечелил делото?
— Истина е. Спечели го.
— Спечелили го? Вълчан! Гледай, гледай! Е, иди кажи сега, че има правдина на тоз свят. А! Лош е тоз дъртак, не е прав чиляк и туйто! Е какво мислиш да правиш сега? Ще продължиш делото, нали? Ще го съдиш ти пък сега.
— Да го съдя ли? Не. Него съд го не лови. Ще видя какво ще правя. Ще си помисля.
В гласа му прозвуча повече отчаяние, отколкото закана. Монката го погледна с непристорено и искрено участие.
— Слушай, Гроздане — заговори той, като се мъчеше да бъде колкото се може по-убедителен. — Послушай ме: остави! Остави и повече не се разправяй с тоз човек. Не ти трябва ни съд, ни кавга. Щял да вземе нивите или ги взел вече — нека ги вземе. И той няма да види добро от тях. Ти съвсем без ниви не си. Голямата нива в Мимерлика остава ли? — Остава. А на Порешкия път? — И тя остава. На Чалъюк? — Остава. Е, стигат ти я! Малко ли са тез ниви? Аз повече ли имам?
Гроздан мълчеше, но нищо не показваше, че не иска да слуша Монката.
— Аз повече ли имам? — продължаваше той. — И на половината нямам. Имам там едно-две парчета, колкото да се завърти плуга в тях. И пак съм добре, слава богу. Посея малко, прибера ей го. Вадя и камъни — на, виж ръцете ми какви са. Трябва да се работи, няма що. Ама трая, не искам да знам никого. И децата ми гладни не остават. Имам си доволно всичко, живея. А като му доде реда, нали знаеш — и
