крачка, която той нехайно и без всякакъв страх правеше — там вече не всеки можеше да го придружи. Дълбоко в душата си Гроздан чувствуваше, че да се отрича всичко не трябва, че бог има и че без вяра не може. Това не беше съвсем ясно за него и неговият ум нито можеше, нито се опитваше да го разбере.
Неговите мисли за тия отвлечени неща добиваха малко по-определена форма, когато си мислеше за баща си. А спомените му за него бяха тъй живи сега. Старецът беше искрен и честен в душата, ясно и просто гледаше на всичко. За него вярата не беше нещо придобито и научено, не беше само обред и книжни предписания. Не беше тя и в честото ходене на черква, ни в постите, ни в курбаните и в задушниците. Тия работи той не смяташе излишни, но ги предоставяше на жените и на попа. Вярата за него беше неделима спътница на работата му. Изправяше ли се пред сеитбите, високи гъсти, изкласили и налели едро зърно, той сваляше калпака си, прекръстваше се бавно, набожно и казваше: „Сполай ти, боже! Хубав спор и берекет ни си дал!“ Това беше и благодарността, и молитвата му. Тъй благоговейно и смирено той не би стоял в черква и на най-големия празник. Две-три думи казваше само той, но те бяха сърдечни и топли, искрени и правдиви, защото идеха направо от сърцето.
Случваше ли се пък суша, мор ли ходеше по добитъка, градушка ли убиваше нивята, или пък друга някоя тежка напаст се надвисваше над хората, дядо Добри не роптаеше: „Ще търпим, божа воля е!“ — казваше той, утешаваше се лесно и сред най-големите злочестини оставаше си твърд и непоколебим. Тръгнеше ли на път, преди да се качи на колата и да поеме юздите на конете, той се прекръстваше набързо, но набожно. Можеше да бъде най-лошо време, виелици и преспи можеха да затрупват пътищата, можеха да го заплашват какви не опасности — той не трепваше и не се боеше от нищо. Той беше спокоен и безгрижен, защото беше вече предоставил участта си в ръцете на бога.
Гроздан познаваше добре силата на тая вяра. Някога и той сам постъпваше също тъй, както беше запомнил и видял от баща си. И вършеше това не по подражание, не за обичай, а тласкан от една вътрешна нужда. Неведнъж и той, изправен пред слога на узрялата й готова за жетва нива, преди да размаха косата си из нея, той се спираше, сваляше шапката си и се прекръстваше. Един-два мига оставаше тъй неподвижен и залисан. Сухо прозвънтяваха класовете, натежали и приведени към земята, нивата сякаш мълвеше нечути и неразбрани думи на радост и на блаженство. Много труд беше положил той, докато види тоя обилен и златен плод. Но всичко това само на неговия труд ли се дължеше? Незнаен и несигурен е всякога краят на земледелската работа.
Зарови ли веднъж семето в земята — не човекът е вече господарят. Може студове и мраз да изсушат крехките кълнове, може дъждове и киша да удавят избуялите ниви, може вятър да ги опали и суша да ги изгори. Или пък, запазени от всичко, узрели и готови за сърпа — и ето черен облак се задава, святка се, гърми. Дъжд ли ще е или градушка? „Боже! — викаш тогава — върни го, отведи го настрана!“ Не стопанинът, а бог отглежда тоя плод, той го пази, той го дава. Как гъста и висока е нивата, как тежат и се превиват пълните класове! Гледаш, радваш се, сълзи идат на очите ти. Може ли да не помислиш за бога? Може ли да не се прекръстиш? Неговото присъствие се усеща. Той е тук, той пристъпва между нивите… Същият, същият тоя образ — благ, кротък и благославящ… Той е, той!…
Гроздан скочи и приседна на леглото. Мислите му бяха добили извънредно голяма яснота. Сега вече той разбираше и си обясняваше всичко. Често се случва да чувствуваме нещо, без да можем да го определим или изкажем. И една дума само, едно далечно подсещане изведнъж прави ясно това, което е било подсъзнателно и скрито. Нещо подобно беше станало с Гроздана. Едвам сега той разбра защо образът, който беше видял на иконата, не изглеждаше нов за него. Дотогаз той не би могъл да каже, че го е виждал. Но той беше го чувствувал, беше го носил в себе си — неуловимо, неясно. Определен и завършен тоя образ той виждаше сега в иконата. Той не беше му чужд. Той се раждаше в душата му, из спомените му, и сам Гроздан не можеше вече да прави разлика между сегашното и виденото по-рано. Не само пред други, но и пред себе си той би се кълнал, че неведнъж и точно тъй го е виждал. Той застава на слога на узрялата нива. Усеща същото това умиление, благодарност и благоговение. Всичко той си припомня ясно и като че вижда сам себе си. В едната си ръка държи шапката и косата, с другата — бавно и замислено се кръсти, и ето из жълтите вълни на класовете изправя се и пристъпва същият тоя образ. Същият, същият! И той дигна ръка против него! Извади нож, ударя го и го забива с всичката си сила, откъса и смъкна венеца. Оскърби и похули бога — бог, който се явява сред узрелите ниви и благославя хляба! Как можа да извърши това? Само тук той чувствуваше съществуването на бога, виждаше го, вярваше в него. Всичко друго може да е лъжа, може да се отрече, може да не се зачита. Но не и това. По-страшно и по-тежко престъпление не може и да има. Как можа да го направи? Неумолим и строг, образът на баща му се изправяше пред него. „Грях извърши ти, синко, говореше той, голям грях!“
Гроздан се хвърли отново на леглото и зарови лицето си във възглавницата. Никога той не беше се чувствувал тъй злочест и тъй отчаян. Да можеше, заплакал би с глас, със сълзи. Престъплението, което беше извършил, му се виждаше от минута на минута по-страшно, по-непоправимо. Той беше вършил и други престъпления, но никога не беше се разкайвал и съвестта му си оставаше спокойна. Защо тоя грях падаше сега върху него като огромна скала, готова да го премаже? Толкоз тежък ли беше сам по себе си, или пък върху него се сгромолясваше тежестта и на всичките му досегашни престъпления?
Гроздан започна да изрежда в паметта си всичко, което беше се случило с него от две години насам. Измъчен и злочест, той изгуби предишната вяра в себе си и на миналото си искаше да погледне не със свои очи, а с тия на баща си. Нека той сам съди за него безмилостно и строго, но справедливо. И Гроздан тъй беше увлечен в мислите си и тъй възбуден, че ясно виждаше покойния старец до себе си, като че те седяха наблизо един до друг и, както някога, си приказваха. Гроздан искаше да почне от самото начало. Може би първият опасен завой, първата грешка беше направена в деня, когато той поиска да събере около себе си всички недоволни и бедни селяни и с тяхна помощ и за тяхно добро да урежда селските работи. Зле ли беше намислил? Нима гой, баща му, би отказал подкрепата си за която и да било обща работа, нима би върнал празен някой сиромах, който се е обърнал към него за крина жито, за добитък или за малко пари? Разбира се, че не. Из тоя път той беше тръгнал по неговите стъпки.
Лошото дойде по-късно. Той напусна работата си, започна да пие, разори се, скара се с всички. Най- после посегна на чуждото, започна да краде. Той, синът на дядо Добри — най-честния и най-правия човек, — другар на Тачката и крадец! Но крив ли беше той за това? И всъщност, както говореше Радулов, кое хората наричат добро и кое зло? През целия си живот Вълчан беше вършил само неправди и престъпления. Даваше пари с безбожна лихва, даваше една крина жито за две и за десет. Тъй беше и забогатял. Нима това не беше кражба? И само това ли е? Само това ли е? Гроздан повтаряше тия думи, ясно виждаше пред себе си образа на баща си и сякаш чакаше отговор от него. Старецът, загрижено загледан пред себе си, недоверчиво поклати глава и както приживе — бавно продума: „Всяка коза за свой крак виси. Вълчан наистина е лош човек.“ „Без право той взе нивите ми — продължаваше Гроздан, — остави ме на поляната. Изедник! Лъжец! Решил съм да го убия! — Угасналите очи на стареца, замрежени от надвисналите вежди, се потопиха в земята. Той нищо не каза. — Аз затуй послушах Тачка-та, говореше Гроздан, защото не исках да го оставя да се гаври с бога. Затуй взех венеца.“ „Не го взе, отвръщаше баща му, а го открадна. Даденото от Вълчана на черквата не е Вълчаново вече. Грях извърши ти, синко, голям грях!“
Гроздан изпъшка и се превъртя на леглото. Видението на Исуса отново се изправи пред него. Душата му се окървяваше от болка. След толкова мъчителни лъкатушения мисълта му най-после откриваше истината. Извършеният грях беше непростим и тежък. Живите нямаше да му простят, против него беше и паметта на покойниците. „Слушай добре, казваше приживе баща му, аз мога и от гроба си да те прокълна!“ И той щеше да направи това. Против него бяха всички. Той оставаше сам, прокълнат и отвергнат, беззащитен и слаб срещу справедливия и страшен гняв на бога. Той прощава много, много търпи. Но има грехове, за които възмездието никога не закъснява. Суеверният страх не беше чужд на Гроздана. Той се събуди у него с всичката си сила и подклаждан от уязвената му съвест, хвърляше го в нетърпими болки, рисуваше пред него поразителни и страховити картини. Обзе го малодушие и слабост. Той повярва, че престъплението му е открито, че още утре всеки можеше да го посочи с пръст и да каже: „Той е!“ Една ръка, по-силна от човешката, щеше да го залови и обуздае за всякога.
Отново той почна да преповтаря в ума си кое как беше станало. Искаше да намери нещо, което да изкупи и намали поне малко вината му. Но той беше много изморен, мислите му се късаха и се объркваха. Един път оставаше ясен и открит пред него: да бяга. Севендишката гора беше близо до Люляково и оттам до границата е само на една крачка. Гроздан познаваше местността най-добре. Има една пътека, която започва от Герганин гроб, спуща се и завива надолу из дола. Гората там е гъста, клонете на дърветата се
