с изкривено от уплаха лице, той гледаше към иконата.
— Какво стана? Какво има? — учудено и смутено питаше Тачката и гледаше ту него, ту иконата.
— Кръв… кръв има там! Не виждаш ли? На челото…
Тачката премести свеща и внимателно се вгледа в посоченото място. На самото чело на Исуса, там, гдето косите се разделяха на път, блещеше няколко капки мокра кръв. Тачката изкриви глава и се зачуди. Той се обърна, изгледа Гроздана от глава до пети, погледна иконата и после пак Гроздана. Той търсеше, съобразяваше нещо. Изненадата и страхът на лицето му малко по малко се изгубваха и се заменяха с насмешлива весела гримаса.
— Ех, че си смешен, Гроздане — каза той. — Разбира се, че ще има кръв. Че ти си се одраскал и не си усетил. На, виж ръката си!
Гроздан се погледна: дланта на дясната му ръка беше зачервена от кръв, виждаше се и малка раничка.
— Наистина — каза той. — Порязал съм се. Пък си рекох… Гледай, ама работа, а!
Той се успокои, погледна Тачката и след това и двамата се разсмяха.
Венецът се крепеше слабо. Тачката го дръпна и го откъса. После той слезе, почна да го оглежда, обръщаше го и го подхвърляше на ръката си, като че искаше да определи горе-долу тежестта му. Златният лист ярко блещеше в нечистите му ръце. Той продължаваше да го гледа и щастлива и самодоволна усмивка заигра на лицето му. Най-после, както всеки вещ познавач, извади ножа си, направи няколко драскотини по венеца и отблизо ги разгледа на свещта. Няколко пъти подред той повтори това. Изведнъж раздразнение и яд сбърчиха цялото му лице.
— Дявол да го земе — извика той. — Туй не било злато! Никакво злато не е! Не е, не е! Сребро е и отгоре само малко позлатено. Ах, тоз дърт шарлатанин, тоз лъжец! Виждаш ли го, и тука си показал… Не, не е злато! Тю!
Той цъкаше с език, тюхкаше се. Но Гроздан не го чуваше. През всичкото време, докато Тачката беше стоял със свещта под иконата, Гроздан беше гледал само нея. Виждаше я за първи път. Виждаше узрелите жълти ниви, приведените пълни класове. И сред тях върви Исус. Господи, как гледаха тия скръбни и благи очи! На челото му светеха алените капки кръв, обграждаха го драскотините от ножа. Но всичко това не променяше с нищо лицето му. Не отгонваше и не намаляваше тая съсредоточена мисъл, тая голяма любов, с която той гледаше готовите за жетва ниви и ги благославяше. Гроздан гледаше изумен и вцепенен. Къде беше виждал той всичко това? Беше го виждал, но кога, как? Умиление изпълни душата му. Как можа да дигне ръка против него? Защо е дошъл тука? Обзе го отчаяние, голяма и страшна рана сякаш се откри в душата му и я обля с непоносима болка. „Грях е това, страшен грях!“ — викаше и стенеше нещо в него. Той не можеше да откъса очите си от иконата и от минута на минута вълнението му се усилваше.
Тачката продължаваше да оглежда венеца и да се вайка. Обхванат от неудържима омраза, Гроздан се спусна към него и угаси свещта в ръцете му.
— Да си вървим! — викна му той и грабна ямурлука си. — Да си вървим! По-скоро!
— Чакай, що угаси свещта? Не видя ли, че не е…
— Върви, ти казвам! — извика пак Гроздан.
Той беше силен и просто го повлече със себе си. Тачката долови в гласа му тая властна и непреклонна воля, която той добре познаваше, не разбираше добре отгде идеше нечаканият му гняв, но се подчини. Излязоха навън. Посрещна ги хладен и пресен въздух. Валеше още, но вече без вятър, равно и тихо. Светкавиците припламваха по-рядко и гръмотевиците глъхнеха надалече. Бурята беше преминала. Гроздан и Тачката прекосиха черковния двор и излязоха на улицата. Винаги предпазлив и съобразителен, Тачката се спираше често, ослушваше се и се оглеждаше на всички страни. Той се забави и остана назад. Гроздан крачеше пред него широко и бързо и не обръщаше внимание на нищо. Той! кривна на едно място и пое пътя за у дома си. Тачката свирна подире му. Гроздан се спря и го зачака.
— Е, туй нещо не си чини труда — зашепна Тачката, като се приближи и показа венеца под ямурлука си. — Какво ще го правим?
— Прави го каквото щеш — сопна му се Гроздан. — Мене нищо ми не трябва.
И без да прибави дума повече, той се обърна и продължи пътя си. Тачката погледна подире му учудено, поклати глава и, като се озърна още веднъж насам-на-татък, бързо заситни с леките си и безшумни стъпки. Светкавиците хвърляха кратки синкави блясъци, в листата на дърветата шумолеше дъждът. Някъде из селото пропя петел.
Глава 17
Гроздан се върна в къщи, свали мокрия си ямурлук и без да се съблича, тръшна се и легна на одъра. Той беше сам, Петра спеше отвъд, при болното. Вместо да се успокои, страхът и безпокойствието му още повече пораснаха. Главата му гореше, косите лепнеха по челото му и той не можеше да разбере дъждът ли беше го измокрил, или пък горещ пот го обливаше. Не беше ли ги видял някой? Нямаше ли още утре да ги заловят? Подобно малодушие той никога не беше изпитвал и това го ядосваше. Внимателно и под ред, като се мъчеше да бъде спокоен, той си припомни всичко. Работата беше извършена добре и предпазливо. Освен това, нощта беше тъй тъмна и вятърът тъй силен, че никой не можеше ни да забележи, ни да чуе нещо. Следи от стъпките им не можеха да останат, защото дъждът още валеше и щеше да ги заличи. Тачката пък не е вчерашен, за да позволи да намерят венеца у него. Опасност нямаше никаква. Най-доброто и най-умното, което той можеше да направи, е да легне и да си почине. И Гроздан, повярвал, че всичко това е достатъчно да се успокои, метна постелката над себе си, затвори очи и се приготви да заспи.
Но сънят бягаше от него. Умът му гореше и мислите му постоянно се връщаха към едно и също нещо, подобно на нощните буболечки, които налитат върху пламъка на лампата. Едно видение не се махваше от въображението му и както и да се мъчеше, не можеше да го отпъди. И сега, щом затвори очи, с поразителна яснота то отново се възправи пред него. Той виждаше пак иконата, виждаше я тъй, както беше я гледал, когато Тачката държеше свещта под нея. Жълтееха се узрелите ниви и сякаш нямаха край. Сред тях върви Исус. Умиление и някаква светла радост обливат душата на Гроздана, той добре знае, че и друг път е изпитвал нещо подобно, струва му се, че и друг път е виждал и самия образ на Исуса, точно тъй, както беше изписан на иконата. Но венецът беше откъснат от собствената му ръка и неговият нож беше издълбал тия безбройни драскотини. Кръвта стои още. Гроздан е готов да извика от болка, души го някакъв смътен и непонятен страх. И кой знае защо, както по-рано, тъй и сега, наред с видението на иконата той виждаше и образа на баща си. Старецът е грохнал и убит, като след някоя тежка работа, лицето му е посърнало, очите — скрити под побелелите вежди. Отчаян и сломен, той скръбно поклаща глава. „Грях извърши ти, синко, говори той, голям грях.“
Гроздан охкаше, мяташе се ту на една, ту на друга страна. Видял много опасности през живота си, извършил не едно престъпление вече, задушил отколе глас на съвестта си, тоя необуздан и безстрашен човек из литваше сега панически страх на силен звяр, попаднал в примка, мрежата на която му се вижда тънка и слаби, но която го омаломощава и задушава. Ненавикнал да мисли и да си дава ясна сметка за преживяванията ся той не можеше да долови същността на мъката си. Самата кражба малко го занимаваше, за омразата си към Вълчана почти беше забравил. Дори и случката с на раняването му и капките кръв на челото на иконата нещо, което тъй много беше го изплашило, сега му се виждаше незначително и дребно. Но странното видение на Исуса не се махваше от очите му. И мъчно му беше до сълзи, и онемялата му съвест викаше и се бунтуваше сега против един грях, непоправим и страшен. Образът на баща му стоеше неотлъчно пред него, като неумолим съдия, от когото нищо не можеше и не трябваше да крие. „Грях извърши ти, синко — говореше той, — голям грях!“
Но къде и в какво най-после беше тоя негов грях? В това, че беше откраднал венеца ли? Крадеше той не за първи път. Или защото тази кражба беше извършена в черква? Но и това малко го смущаваше. Невярващ гой не беше, но пък и сам не знаеше добре как и в какво да вярва. Познаваше много хора, които и постеха, и ходеха редовно в черква, минаваха за набожни и за големи праведници, а най-тежки грехове се вършеха пак от тях. Злината и отровното жило на такива светци той сам беше изпитал. Да постъпва като тях, той не искаше, защото това не беше вяра, а лицемерие и лъжа. Радулов не се боеше да осъжда и да хули най- безмилостно подобни християни. Право и хубаво говореше той, макар че понякога беше някак страшно да се слуша, Гроздан беше готов да се съгласи с него за всичко. Но учителят отиваше много далеч и в последната
