попиваме си, и си поиграваме.
Монката се усмихна, усмихна се и Гроздан.
— Ти мене слушай — още по-сърдечно подзе той. — Остави тия съдилища, адвокати и не знам що. Залови се мъжки за работа и не се бой. Ниви имаш още, стигат ти. А хора и приятели сме — ще се приглеждаме, ще си помагаме.
Монката се побави още малко и стана.
— Аз ще си ходя — каза той. — Ти нали ще гледаш сеното? Да слезем наедно.
Долу на пътя те се разделиха. Монката размаха пак ръжта.
— Ще я занеса да я видят всички — каза той и се засмя. — Голям берекет, голямо чудо, ти казвам!
Той се обърна и пое пътя за селото. Гроздан тръгна към нивата. Той знаеше, че Монката ще занесе тая ръж право на кръчмата, ще я окачи на стената, ще дойдат много хора, ще я гледат. След това ще се почерпят, ще поприказват през коя друга година нивите са били пак тъй високи, няма ли да полегнат и няма ли да остане тънко зърното. Може би тогаз ще стане дума за обира в черквата и Монката ще каже, че го е виждал тука. Но Гроздан малко се загрижи за това. Той се обърна и погледна още веднъж след Монката. Той вървеше бързо, размахваше ръжта в ръката си и от време на време я поглеждаше, като че искаше да каже пак: „Голям берекет, голямо чудо, ти казвам!“
Гроздан помисли една минута и бавно продължи пътя си. На лицето му се появи същата усмивка, като у Монката. Равнодушен досега към всичко наоколо, той почна да се заглежда в нивите, радваше се на това небивало плодородие, преценяваше и сравняваше с окото на опитен и вещ познавач. Всички ниви бяха добри, но все пак малка или голяма разлика можеше да се направи между тях. Там, където оранта е била по-дълбока, семето чисто и засято равномерно, нивата беше гъста, равна и наситено зелена. Там пък, където работата е била по-немарлива и нескопосна ръка е засявала, нивата беше по-слаба, изникнала на гнезда и обхваната от плевел. Все пак дъждът и благоприятното време заличаваха много от тия недостатъци.
Дълго време Гроздан ходи из нивите. Той се спираше и внимателно оглеждаше всичко, увлечен, зарадван, като че обхождаше собствените си сеитби. По едно време той се досети и за сеното, което уж беше дошъл да види. Нивата беше наблизо и скоро той беше пред нея. Тревата беше висока, гъста и след няколко дни трябваше вече да се коси. Една неутолима жажда за работа, обзе Гроздана, сладостни тръпки преминаха по тялото му. Стана му мъчно, че беше продал това сено. Инак той би дошъл тука и с такава радост би се заловил да коси. Тежка, но приятна е тая работа и в нея силата и сръчността на човека могат да добият най-широкия си размах. Хубаво е. Дохождаш рано сутрин, когато по тревата още свети роса и слънцето току-що изгрява. Сядаш някъде да наточиш косата, високият бурен почти ги закрива. Тъй тихо е, че всеки удар на чука ясно и звънко кънти. Изправяш се, още няколко резливи удари с бруса и започваш. Косата се размахва, блещи, съска като змия, тревата поляга и пада под нея. Въздухът се изпълва с миризлив дъх на билки, открива се някое гнездо, или пък уплашен смок се гърчи под косата и бяга. Слънцето се издига и припича. Пот облива не само лицето, но и цялата снага, ризата потъмнява на гърба и лепне. Но в късите почивки, когато брусът набързо изглажда косата, погледът сварва да обгърне това, което остава още, да се порадва и на извършеното вече. Умората не се чувствува. Разгаря се все по-голяма и по-голяма жажда за работа.
Гроздан кръстоса няколко пъти надлъж и нашир из нивата. След това излезе на пътя и се повърна назад. Една голяма промяна беше станала в него. Лицето му беше се прояснило, той се усмихваше. Изглеждаше пак така увлечен и вглъбен в мислите си, но тия мисли вече не го измъчваха, а го радваха и ободряваха. Той пресмяташе, съобразяваше, кроеше нещо. Няколко пъти той високо си прошепна с глас: „Монката има право!“ И пак се замисляше.
Беше рано, не му се ходеше още. Той излезе отново при могилата и се изкачи по нея. Един ястреб беше кацнал на върха й, погледна го недоволно с намръщените си жълти очи и не без мъка се реши да хвръкне. Гроздан легна на същото място, гдето беше по-рано. Той хвърли сега възторжен и пълен с любов поглед наоколо. Отвсякъде полъхваше към него нещо родно, познато и скъпо. Изтегнато до далечните граници на хоризонта, огромно и могъщо, полето вълнуваше буйните си ниви, говореше сякаш и зовеше. „Монката има право!“ — прошепна си пак Гроздан, като че отговаряше на някоя своя мисъл, и се усмихна пак. Земята беше топла под него, тревата шумеше по върха на могилата. Той повече не мислеше, гледаше само полето, чувствуваше се добре, успокояваше се. И също като някое дете, което е плакало дълго време и най-после намира утеха на майчините си скути, той забрави всичко, затвори очи и заспа.
Глава 19
В същия тоя ден Радулов и учителката от Загорци Райна, наедно с учениците си, трябваше да се срещнат при Крушака — една хубава местност на половината път между двете села. Там имаше развалини на някаква крепост и десетина стари крушови дървета, единственият кът на цялата околност, където пътникът можеше да намери малко сянка.
Пръв пристигна с учениците си Радулов. След малко по върха на отсрещния рид се показаха и учениците на Райна, заспущаха се надолу и разноцветните дрехи на децата ярко заблещяха сред огряната от слънцето поляна. Настрана и високо над всички се виждаше стройната и тънка снага на учителката, облечена в бяло и с бял чадър. Радулов ясно различаваше вече всяко нейно движение и особената й походка, стремителна и плавна. Той изкомандува на учениците си и те извикаха ура. Настъпи къса пауза. Отсреща редицата си вървеше спокойно, като че нищо не бяха чули. Изведнъж там се размахаха ръце, затрепкаха като птички шапки и кърпи и довеяно сякаш от вятъра, чу се и тяхното ура, пискливи и тънки гласчета, които не издържаха, скъсаха се и заглъхнаха. Учениците на Радулов пренебрежително се изсмяха и нададаха още по-силен вик.
Радулов вече не обръщаше внимание на тях, а продължаваше да гледа Райна. Лицето му, отначало усмихнато, малко по малко стана замислено. „Защо се съгласих за тая среща — каза си той. — По-добре да не бях дохождал.“ Той си спомни за писмото, което преди два месеца беше писал на Райна, и нейния отговор — онова, на ситно сгънато писъмце, което той беше чел скришом през време на гощавката в училището. „Какво семейство ще бъдем ние — пишеше там Райна, — че най-напред ние за хляб пари няма да имаме.“ На неговото чисто, безкористно увлечение тя отговори с хладната безсърдечна сметка на обикновена практична жена. Не се ли криеше друго зад тоя отговор? Радулов не поиска никакви обяснения, не настоява повече, скри мъката в себе си и няколко време престана да ходи в Загорци. Но той не издържа и отново започна да се среща с Райна; макар че не отваряше дума за онова, което беше се случило между тях. Показваше се спокоен, нехайно весел, а когато оставаше сам, страдаше както по-рано.
Най-после двете страни се срещнаха и застанаха едни срещу други. Деляха ги само няколко крачки. И едните, и другите се гледаха с голямо любопитство и докато по-малките, момиченца и момченца, стояха на местата си и все още се държаха за ръце, като че се бояха да не се изгубят, по-големите се трупаха напред подтикнати от вроденото съперничество на съседните села, недоверчиво се изглеждаха от глава до пети, сякаш взаимно измерваха силата на мускулите и на плещите си.
Радулов и Райна се срещнаха между двете редици.
— Закъснях, нали? — каза Райна, като сви чадъра си и подаде ръка на Радулов. — Докато ги събера тия…
— То и аз закъснях. Тая сутрин в наше село имаше голяма тревога.
— Защо? Какво има?
— Обраха черквата. Нощес я обраха — позапря се Радулов и се усмихна, като видя как очите на Райна се разшириха от учудване. — Имаше един златен венец на една икона, откъртили го и го откраднали. Но остави туй, кражбата си е кражба — но нали са прости и суеверни хора, сега какви не чудесии разправят.
Те отстъпиха няколко крачки настрана и Радулов набързо разказа на Райна всичко, което знаеше за кражбата. Когато свърши, той погледна към учениците и се засмя.
— Ей ги, и те за същото разправят — каза той.
След първите недоверчиви погледи учениците от двете села бяха се размесили и събрани тук-таме на купчини, внимателно слушаха онова, което по-възрастните деца от Люляково разказваха.
Радулов и Райна отидоха при тях, събраха ги и ги заведоха на една поляна. Тук те ги оставиха да се
