Скоро те влизаха в светналите, шумни улици на Варна.
На другия ден Лазаров седеше на външните маси на едно богато кафене в средата на града. Навикнал на селската тишина и уединение, шумът, движението, лудият неудържим поток от хора — всичко това го поразяваше, замайваше. Но над масата нови впечатления, нахлуващи като буря в душата му, пак властно царуваше мисълта за Бяла. Той мислеше за нея, чакаше да се зададе отнякъде. И, наистина, тъкмо когато щеше да става, той видя, че тя идеше. Тя не беше далеч и Лазаров я позна веднага. Бяла беше облечена съвсем другояче сега — с хубав люляков костюм, с голяма вишнево-червена шапка, алените отражения от която заруменяваха чистото й бяло лице. Заляна от яркия слънчев блясък, стъпваща уверено и бавно по чистия светнал паваж, тя беше сега почти неузнаваема; някаква отчужденост и хладина вееше от нейната строга горда красота. Лазаров гледаше учуден и, без да иска, в очите му образът на Бяла се раздвояваше и чезнеше: пред него изпъкваше зелена светла поляна и в нея Бяла — весела, засмяна, приветлива, близка…
Бяла наближи. Лазаров видя добре, че за една минута тя го погледна. Той дори забеляза една слаба усмивка, едно учудване да минава на лицето й. И той беше уверен, че тя ще дойде при него. Но Бяла вървеше на другата страна на улицата, загледала недвижно пред себе си. Тя отмина. Лазаров стоеше учуден и развълнуван.
— Не, тя ще дойде… Тя ме позна. Ей сега ще се повърне… Иска само да се пошегува…
Той мислеше и вярваше това, спомняйки си нейните детски лудории понякога. И той остана да чака дълго време, измъчван от нетърпение и тревога. Но Бяла не дойде.
Лазаров стана и заходи из града. Сега в душата му се подигаше буря, която го ужасяваше. Най- страшните предположения и съмнения, задържани и отпъждани досега, нахлуваха в душата му по-яростни и свирепи. Като отровни скорпиони забиваха те жилата си в сърцето му, мъчеха го, докарваха го в полуда. Той ходи, скита се, храни се, среща се някои познати — но всичко това беше като в сън, като несвястно скитане на сомнамбул. Малкото му познати не можаха да скрият учудването си от тъжния му, угнетен изглед.
— Не ми е добре. Пък и семейни нещастия — изгубих скоро сестра си…
Лазаров така се оправдаваше пред всички, макар, че сестра му се беше поминала отдавна и скръбта за нея, ако и жива още и силна — таеше се в душата му вече примирена и спокойна.
Той ходи из града до късно, капнал от умора, и когато почнаха да го безпокоят собствените му стъпки, кънтещи самотно в тишината, когато мълчанието и мракът на пустите улици му се видяха по-странни и от най-силния шум на деня — Лазаров се прибра тогава в хотела. Но той не можа да заспи. Цялата нощ той прекара с отворени очи, хвърлен в мъчителна нетърпима треска…
Рано сутринта, измъчен и изнемощял от безсънната нощ, Лазаров влизаше в морската градина. Нямаше още никого тука. Алеите бяха пусти, върху тях лениво се протягаха дългите, черни сенки на дърветата и изрядко, като разтопени бисери, блясваха на слънцето и капеха капки роса от листата. Лазаров седна на една пейка на високия бряг и загледа морето. Бяла, тежка мъгла беше легнала над морето, надиплена най- чудновато — сякаш безкрайни, плуващи ледници, сковали в студените си прегръдки безбройни кораби. И над тия бели грамади, мъгляво и тъжно, уморено в усилията си, но все пак мощно и победно — издигаше се, огнено червено, слънцето. Изрядко морето потрепваше и под гъстата бяла мъгла блясваше за минута светлата му атлазена дреха. И на Лазарова се струваше, че то — капризна и лукава хубавица — нарочно отбягва и се крие от слънцето…
Когато той стана, градината се беше оживила и изпълнила с хора. Тогава Лазаров заходи из алеите, надявайки се да срещне Бяла. След няколко часа ходене, отчаян, че не ще може да я види, той искаше да се върне в града. Но ето внезапно той забеляза, че насреща му идеше Бяла. Тя не беше сама. С нея вървеше млад момък, облечен разкошно, красив и елегантен. Той приказваше нещо весело, приведен над Бяла, и тя се смееше. Както при вчерашната среща, отдалеч тя забеляза Лазарова, ала бързо пак отне погледа си от него. Но Лазаров схвана това, макар и да трая само един миг. Тя не се учуди, ни най-малко не се изненада. За него беше ясно, че вчера тя наистина го е видяла. Нещо повече: на лицето й се отрази лека досада, която жестоко нарани и смути Лазарова.
Наближила съвсем близо, Бяла чак сега загледа Лазарова, преструвайки се, че го вижда за първи път. Но тя пак беше хладна, равнодушна, принудено засмяна. Тя се отби към него.
— А, Лазаров, кога дойде?… Добре дошъл… — Тя се спря и заговори. Заразпитва го за дреболии из село и явно беше, че тя е разсеяна, че говори само от вежливост, колкото да не мълчи. Лазаров отговаряше неохотно и едносложно. Той почна да вярва, да разбира предчувствията си. Него го поразяваше тая отчужденост, това равнодушие на Бяла. Към него тя не се обърна интимно на име, както някога. Застанал настрана, чакаше елегантният другар на Бяла, пренебрежително загледан в Лазарова. Той сякаш с очи питаше Бяла защо още може да се бави. Тогава Лазаров усети да блика в гърдите му яд и остра, задавяна досега болка. Изведнъж той заговори бързо и ниско:
— Бяла, каква си станала… Как си се изменила. Ти ли си, наистина, Бяла?… Защо бързаш? Защо не ми писа?
Бяла за минута учудено разтвори очи. Но тя не понижи гласа си до тона на неговия, желаейки да отбегне тия обяснения. Както по-рано, тя продължи небрежно:
— Ще се бавиш ли тука? Не ще бързаш, нали?
— Остави това, Бяла, аз искам сега още, искам да поговорим, да се обясним…
Бяла мълчеше, явно разсърдена от неизбягнатата неприятност. Лазаров продължи:
— Бяла, аз разбирам всичко. Но нека се разберем. Защо ти отбягваш от мене? Нима вчера не ме видя?
— Да, видях те; но бях занята, бързах…
Тя говореше вече ниско, но разсърдена и недоволна.
— Защо не останеш сега? — попита Лазаров.
— Но сега не мога… Чакат ме, нали виждаш…
— Нищо — ще се извиниш.
— Не, не мога. Но ела довечера тогава. Аз ще дойда пак тука. В 6 часа!…
Тя се прости високо и отмина. Лазаров се завърна в града и се заскита зашемеден и несвестен.
Мръкваше се. Дърветата хвърляха дълги, грамадни сенки. Морето, тихо и светло досега, потъмня и се развълнува. По обширната му мантия затрептяха дребни, бели вълни, сякаш клатушкани бели птици. Орляци чайки се дигаха и падаха, като грабната от вятъра пяна. Едва чуто достигаше техният плачевен остър вик. Лазаров гледаше морето и си спомняше лелеяна мечта в зимните вечери: тиха нощ, задрямалите води на залива под звездното небе, ударите на веслата… Те плават към тъмни, гористи брегове.
Внезапно той почувства присъствието на някого зад себе си и се обърна. Беше Бяла.
— Ето, аз дойдох… Ти що — сякаш не ти е добре.
— Нищо не ми е. Аз отдавна само те чакам.
Тя седна до него на пейката.
— Бяла, кажи сега — заговори Лазаров, — аз искам да зная самата истина…
— Каква истина? Не разбирам…
Загледана далеч в морето, тя сякаш не чуваше и не внимаваше какво й говореше той.
— Но аз виждам всичко. Ти не си същата, отбягваш ме, не ми писа? Нима не помниш как бяхме в село, нима трябва да ти спомням? Нима ти не помниш в село…
Бяла трепна.
— Остави това село… Не знаеш как аз го мразя сега. Как измъчва човека тая груба, непоносима среда, тоя монотонен, безцветен живот… После…
Тя гледаше все така недвижно морето. И вече с по-спокоен и безстрастен тон продължи:
— После уединението, неизбежната необходимост да бъдеш с едни и същи хора, всичко това притъпява чувствата, пречупва волята. И ето създават се отношения, които на друго място и в друга среда са невъзможни и немислими… Не, за нищо вече не се връщам село. Село!…
Тя изговори последната дума с презрение, с отвращение почти, и замлъкна.
Лазаров не отговори. Изведнъж нему се стори, че той е сам, че Бяла е далече от него отдавна, отдавна. Той разбра всичко. Наместо съмненията, мъчителните безпокойства и въпроси, душата му се обливаше с тиха, дълбока тъга за нещо изгубено безвъзвратно. Струваше му се, че той се успокоява, но скоро виждаше,
