че това е зловещата тишина подир отминалата буря, в която ясно изпъква ужасът на разрушението, на скръбта. Все пак той ясно съзнаваше, че да настоява, да моли, е неуместно, смешно.

Бяла заговори:

— Защо замълча? Приказвай, нали сам искаше…

Лазаров мълчеше. Когато това мълчание се продължи и стана отегчително и неловко за двамата, Бяла стана.

— Аз ще си ходя. Може би ще се видим пак. Сбогом… — И тя му подаваше ръката си.

Лазаров не я погледна и в болезнен порив на яд и обида хрумна му мисълта да не й подаде ръка. Отсечено той промълви само:

— Остави ме. Иди си…

Пред очите му се мярна само малката хубава ръка на Бяла, нервно отдръпната, после чу как тя се отдалечаваше. Той не я погледна, слушаше само как заглъхват по пясъка стъпките й, отивайки се за всякога вече…

Лазаров стана, вцепенен и убит, без да може да разбере какво става с него. Беше притъмняло и алеите бяха пълни с хора. Той влезе в живия поток и в това море от хора той се чувстваше още по-самотен, по- изоставен. Той излезе от градината, отиде далеч на брега и немощно се облегна на дървената бариера. Морето не се виждаше в гъстия, непрогледен мрак, чувстваше се само зиналата паст на някаква бездънна пропаст. Лазаров познаваше морето и никога неговият говор не му е бил така близък и разбран, както в тая тъмна, черна нощ. Една след друга пристигаха вълните, редяха тъмни, незнайни жалби и с безумен плач разбиваха се в брега. След гръмовния рев слушаха се сякаш болезнени въздишки, вопли, молби — хилядите гласове на страданието и плача. За минута морето замълчаваше, уморено и обезсилено сякаш. Но в нови, луди пориви прииждаха пак вълните, плачеха и стенеха безутешно…

Загърнат в мрака, Лазаров слушаше буйния плач на морето. В тоя стихиен плач изплакваше се сякаш собствената му тъга. Той мислеше за разговори си с Бяла, припомняше си думите й, мъчеше да вникне по- добре в силата им.

— …Създават се отношения невъзможни и неуместни в друга среда… О, каква лъжа!

Той се замисли пак за миналото. Сякаш в гъстия мрак, който обгръщаше и него, и душата му, падна сноп ярки, светли лъчи. Той видя зелените полета, самотните, тихи пътеки в гората. И в тях той виждаше Бяла, сияеща с девствената чистота на пролетните кокичета. Той я виждаше, береща цветя, обкичена с венец от живи пеперуди, белите крила на които пълнят с блясък сините й хубави очи.

— Това е тя… Не, Бяла е там. Там е тя и никога, никога не ще ме остави…

И Лазаров разбираше, че не можеше да стои повече тука, гдето скръбта и обидата разкъсваха сърцето му. Той не намери, не позна тук Бяла. И струваше му се, че тя никога не е била тука. Струваше му се, че тя е още там, тя — малката, добра и мила Бяла. Защото образът на тая Бяла, която той обичаше и познаваше, можеше да живее само там — в зелените поляни, между нежните горски цветя…

И още на другия ден Лазаров се връщаше назад.

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Даниела Добрева

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том шести; „Български писател“, С. 1978. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7979]

Последна редакция: 2008-05-27 21:00:00

Вы читаете След пролетта
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату