че това е зловещата тишина подир отминалата буря, в която ясно изпъква ужасът на разрушението, на скръбта. Все пак той ясно съзнаваше, че да настоява, да моли, е неуместно, смешно.
Бяла заговори:
— Защо замълча? Приказвай, нали сам искаше…
Лазаров мълчеше. Когато това мълчание се продължи и стана отегчително и неловко за двамата, Бяла стана.
— Аз ще си ходя. Може би ще се видим пак. Сбогом… — И тя му подаваше ръката си.
Лазаров не я погледна и в болезнен порив на яд и обида хрумна му мисълта да не й подаде ръка. Отсечено той промълви само:
— Остави ме. Иди си…
Пред очите му се мярна само малката хубава ръка на Бяла, нервно отдръпната, после чу как тя се отдалечаваше. Той не я погледна, слушаше само как заглъхват по пясъка стъпките й, отивайки се за всякога вече…
Лазаров стана, вцепенен и убит, без да може да разбере какво става с него. Беше притъмняло и алеите бяха пълни с хора. Той влезе в живия поток и в това море от хора той се чувстваше още по-самотен, по- изоставен. Той излезе от градината, отиде далеч на брега и немощно се облегна на дървената бариера. Морето не се виждаше в гъстия, непрогледен мрак, чувстваше се само зиналата паст на някаква бездънна пропаст. Лазаров познаваше морето и никога неговият говор не му е бил така близък и разбран, както в тая тъмна, черна нощ. Една след друга пристигаха вълните, редяха тъмни, незнайни жалби и с безумен плач разбиваха се в брега. След гръмовния рев слушаха се сякаш болезнени въздишки, вопли, молби — хилядите гласове на страданието и плача. За минута морето замълчаваше, уморено и обезсилено сякаш. Но в нови, луди пориви прииждаха пак вълните, плачеха и стенеха безутешно…
Загърнат в мрака, Лазаров слушаше буйния плач на морето. В тоя стихиен плач изплакваше се сякаш собствената му тъга. Той мислеше за разговори си с Бяла, припомняше си думите й, мъчеше да вникне по- добре в силата им.
— …Създават се отношения невъзможни и неуместни в друга среда… О, каква лъжа!
Той се замисли пак за миналото. Сякаш в гъстия мрак, който обгръщаше и него, и душата му, падна сноп ярки, светли лъчи. Той видя зелените полета, самотните, тихи пътеки в гората. И в тях той виждаше Бяла, сияеща с девствената чистота на пролетните кокичета. Той я виждаше, береща цветя, обкичена с венец от живи пеперуди, белите крила на които пълнят с блясък сините й хубави очи.
— Това е тя… Не, Бяла е там. Там е тя и никога, никога не ще ме остави…
И Лазаров разбираше, че не можеше да стои повече тука, гдето скръбта и обидата разкъсваха сърцето му. Той не намери, не позна тук Бяла. И струваше му се, че тя никога не е била тука. Струваше му се, че тя е още там, тя — малката, добра и мила Бяла. Защото образът на тая Бяла, която той обичаше и познаваше, можеше да живее само там — в зелените поляни, между нежните горски цветя…
И още на другия ден Лазаров се връщаше назад.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Даниела Добрева
Публикация
Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том шести; „Български писател“, С. 1978. Под общата редакцията на Симеон Султанов.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7979]
Последна редакция: 2008-05-27 21:00:00
