— Сбогом, земляк! — възторжено вика Никола и силно друса ръката на Делча. — Хубаво конче си имаш. Сбогом. Хайде дано да се видим пак!
Делчо се мята леко на коня, прави малък кръг, поздравлява още веднъж с ръка, усмихва се и бързо препусва. Той стои тъй здраво и стегнато, конят тъй припряно и буйно, но и послушно тича под него, че и човекът, и конят изглеждат като едно същество, красиво, силно и бързо.
Полкът беше тръгнал и главата на колоната беше далеч в полето. Иде ред на седма рота, войниците стават и тръгват. Отначало има разговори, движението е безпоредъчно, ту се засилва и ротата тъй се разтяга, че ония, които са назад, трябва да тичат, ту пък неочаквано спира и всички се трупат накуп. Но те скоро излизат на полето и тръгват свободно. Пред тях стои дълъг път, сключени хоризонти и това тъй напомня и се губи в миналото, щото на войниците се струва, че отдавна, много отдавна все тъй пътуват. Под товара на раниците си, всеки върви като че отделно за себе си. Разговорите престават. Непрекъснато се чуват топовните гърмежи, зловещо и страшно. От време на време Стоил се обръща назад. Делчо не се вижда вече. За последен път той го видя горе на хълма: бързо и плавно, като голяма бяла птица, той се стрелна с коня си в гората и се изгуби.
IX част
Разсъмваше се. Небето на изток все повече и повече побеляваше, тъмнината незабелязано се топеше, хоризонтът се разшири и избяга надалеч. Едвам сега войниците можаха да се видят едни с други и да разберат где са. Те бяха пътували цяла нощ. Не знаеха где отиват, но топовните гърмежи пред тях ставаха по-ясни и по-близки, срещаха големи кервани кола, в които лежаха ранени, с мрачни и окървавени лица. Край пътищата стояха запрегнати обози, артилерийски предници летяха напред с муниции, отиваха и се връщаха ординарци на запотени коне. И в цялата тая трескава бъркотия имаше една мъчителна и скрита тревога, като тежката задуха пред буря. Войниците чувствуваха, че става нещо не съвсем добро и че трябва да се бърза.
Тук те са от един — два часа. Раздадоха сухар, а след това и патрони. Войниците пълнеха паласките си, като разкъсваха патронните кутии. Поляната около тях цяла се покри с жълти картонени парчета.
Димитър и Илия са към края на ротата. В слабата още дрезгавина лицата им изглеждат изпити и пръстеножълти. Илия е уморен, но някак апатично спокоен, седнал е и гризе сухар. Димитър изважда от раницата си една долна риза, оглежда я и след това започва да я раздира на парчета. Тоя шум събужда Никола. Той беше задрямал наблизо, става и търка очите си с ръка.
— Какво правиш? — говори той несвързано, като пиян. — Чакай, защо я късаш! Уплаши ме — също като картечница. Защо я късаш, здрава риза!
— Кой ти гледа ризата сега… нека си имам аз таквоз… То не се знае…
Никола се оглежда наоколо. Едни от войниците са насядали, други са прави, стегнати, с пушки в ръце, На няколко места и други войници, също като Димитра, разкъсват ризи. Лицата на всички са съсредоточени, очите широко разкрити и плахи, движенията са нервни, разговорите — отривисти и тихи. Никола гледа и поляната, посипана с жълтите картонени парчета. Едвам сега той като че дохожда на себе си.
— А! ти превръзки готвиш! — говори той. — Как съм задрямал. Значи, ще има тупаница, а? Как сладко съм задрямал!…
Димитър скрива готовите превръзки из джобовете си. Остатъка от ризата той предлага на Никола и Илия. Никола се мръщи сърдито и отказва.
— Не ща! — говори той с едва уловимо вълнение в гласа ся. — Не ща! Махни тези парцали да не ги гледам! Ти мислиш, че първият куршум мене ще удари. Тъй ли? Гледай какво добро ми мислел, челикът.
— Не, таквоз… аз не мисля — оправдава се Димитър. — Ти вземи! То не се знае — може да потрябва.
Развиделява се добре. Съвсем ясно пред тях се очертава голям и висок хълм. В полите се вижда рядка гора, а нагоре по склоновете между зелената трева се трупат грамади от скали. Оттам изведнъж се раздават редки изстрели, тия първи изстрели, които най-много поразяват и събуждат парливи и тъпи болежки, като от някоя рана. Войниците остават външно спокойни. Но ония, които бяха седнали, стават. Всички се вслушват в изстрелите и мълчеливо се поглеждат. „Хайде! Почва се!“ — говори някой нарочно нехайно и бодро.
Пред ротата излиза отнякъде Варенов. Той е наметнат с черна мушама и може би от това лицето му изглежда бледно и прозрачно чисто. Близо до него върви Ананий, а с него още четирма войници с преметнати на ремък пушки. Това са ординарците за донесения, по един за всеки взвод. Между тях е и Стоил. Още тази нощ го повикаха при ротния командир и оттогава не се запря ни минута. Той ходи напред, връща се и пак отива. Но той сякаш не чувствува умора, спокоен, увлечен и погълнат само от работата, която върши. Стоил съглежда земляците и дохожда при тях.
— Има ли нещо? — ниско го пита Никола.
— Нищо няма. Сега ще тръгваме. Нашите са горе. Стоил прибира сухарите и патроните, които Димитър е получил за него. Той не се отказва — взема и няколко превръзки от ризата на Димитра.
— Фелдфебел! — вика Варенов.
— Фелдфебела! Фелдфебела при ротния! Предавай! Едни след други услужливо се подемат тия викове и като ехо се отдалечават към края на ротата, най-после, далеч някъде, стреснато се обажда Буцов, тича пред войниците и застава при подпоручика. Варенов ниско му говори нещо настрана.
Ротата тръгва. Вдясно и в една посока с тях се движат и други роти и някаква върволица от войници и натоварени коне. Това е картечна рота. Войниците вървят направо, без път, не знаят где отиват и какво има да се случи след малко, но промяната на мястото и движението донасят все пак едно облекчение, започват се разговори и закачки, някой се подхлъзва, пада и около него се подига голям смях. Те стигат до хълма и започват да се изкачват нагоре по стръмнината. Между шубраците тревата е гъста и мокра и разгазвана за първи път от толкова хора, изпуща силен дъх на билки. На самия край на редкия храсталак те спират. Взводовете се разделят и залягат поотделно. Земляците си избират място до една цъфнала шипка и лягат в тревата. Под самите им лица има мак, бяла лайкучка и равнец.
Наред с тях се спират и другите роти. Отгоре, откъм позицията, слиза дванайсета рота със знамето. Ротата се повръща, спира се, войниците се разделят и се изгубват между шубраците и в гънките на земята. Там сега се вижда само знамето, обвито в черна мушама и изправено нагоре. Щом знамето е с тях, войниците разбират, че са оставени в резерв. Никола се развеселява и започва да прави цигара, Той пуши и весело говори на Димитра:
— Голубчик! Наживяхме се барем по хайдушки! На тая трева едно печено агне да има и черно вино! Слава богу, добре сме си ний тука…
— Добро… Остави ти туй добро!… Доброто беше там, в Ашака…
Димитър се забърква и не може да произнесе името на селото, гдето беше лагерът им. Но сам доволен твърде много, разглезено се сърди и с пискливия си и тънък гласец кълне също като жена:
— Да се провали! Да го вземе мътната! Село ли е, име ли е! Два месеца, таквоз, живяхме и не може да се запомни…
— Името лошо, ама селото беше добро — казва Илия. — Де да си бяхме пак там!
Неочаквано високо над тях продължително и остро шуми нещо, като че минава голяма и тежка птица. Войниците се оглеждат и чакат. Надалеч, на около стотина крачки зад тях, се издига облак от черна пръст. Чува се гърмеж — граната. Това е твърде обикновено нещо, а щом е тъй далеч, безвредно е и дори забавлява.
— Изпи си кафето агата и добрутро ни казва! — говори Никола.
Но вдясно боят беше започнал вече. Там ниско и открито се простираха широки хълмове. Далеч някъде, ниско над земята, се явяват малки и кръгли бели облачета. Гърмежи идат оттам, но много по-късно. Това са шрапнели. Нови бели облачета, по няколко наведнъж, като китки, се появяват вместо изчезналите, Едвам сега там се забелязват черни правилни квадрати, които приличат на разорани ниви. Но това са колони от войници и тия черни карета тежко и бавно пълзят из полето, като някакви големи насекоми. Нова редица от шрапнели увисва точно над тях. Изведнъж правилните и сбити квадрати оживяват, разбъркват се, разнизват се като разкъсани броеници и пространството около тях се осейва с отделни хора. Те се лутат насам — нататък, събират се в куп, движат се пак напред, зачерняват се върху някакъв сипей и бързо се спущат и
