минута на минута той става по-възбуден, ядосва се, изпада в пресилено и несправедливо незадоволство и във всичко започва да вижда само черната страна. Постепенно той попада на своята тема: говори само за разправиите си с Буцова.
По едно време към тях се зададе подпоручик Варенов. Той идеше откъм морето и, както се виждаше, наблюдавал е нещо, защото на гърдите му висеше открит бинокъл. Варенов е още доста далеч, върви леко и пъргаво, като при всяка крачка шиба с камшик по десния си чизъм. Но той намалява крачките си, изважда някаква хартия, навярно писмо, поспира се, чете и се усмихва. Той още повече се усмихва, когато, като оставя писмото, дълго се взира в друго нещо, което много прилича на малка фотография. После той скрива всичко това и все със същата щастлива усмивка на лицето си тръгва пак чевръсто и плющи ритмично с камшика.
Варенов е млад момък, почти момче, с хубаво, голобрадо и чисто лице. Косата му, отдавна нестригана, се подава изпод фуражката му, дълга, гъсто наплъстена, черна и лъскава. Той има светли, усмихнати очи и дълги гъсти ресници, като на момиче. От цялото му същество лъха жизнерадост и безгрижие и, както всички млади и здрави хора, той изглежда безпричинно щастлив и весел. Той е вече наблизо.
— Кой е тоя? — пита Делчо.
— А, ротният иде! — каза Стоил, като съглежда Варенова. — Подпоручикът е.
— Какъв е… Много млад!
— Млад е, но си е добър.
Стоил навярно си спомня нещо и се усмихва.
— Никола — говори той, — помниш ли в онова село, как се казваше… дето беше излъгал хазайката за подпоручика. Иде при мене жената и ме пита: „Истина ли, казва, вашият капитан бил момиче?“ Излъгал я Никола и тя повярвала жената!
Варенов е само на няколко крачки. Войниците се изправят.
— Какво правите? — говори той и се спира. — Приказвате си, нали?
— Приказваме си, господин подпоручик — отговори за всички Никола.
— Добре, добре! А тоя кой е? Артилерист, нали? Делчо казва от кой е полк, защо е дошъл и где е техният лагер.
— Добре, добре! Стоил ти е чичо, зная. Аз и друг път съм те виждал.
Варенов нарочно се мъчи да говори неестествено тежко и басово, види се, за да скрие някак, че е много млад. Той съглежда Димитра и се усмихва.
— Димитре, как си?
— А — а — арно съм, господин подпоручик! Имам си тю — тюнец, имам си и малко парици…
Димитър изпява своя речитатив и свит като дъга, гледа подпоручика и плахо примигва, но бръчките чертаят на лицето му някаква широка, добродушна и малко дяволита усмивка. Той като че иска да каже на подпоручика, че е и здрав, и добре, малко смешен и, както всички са уверени, може би и малко глупав. Той най-после може да бъде и всичко, което подпоручикът желае. Илия се крие зад Никола и с мъка задържа смеха си.
— Стоил Първанов! — обръща се Варенов към Стоила — нещо си се развалил. Да не си болен?
— Не съм болен, господин подпоручик, ами…
— Ами що? Или ще кажеш, много стана. Омръзна ви вече, нали?
Варенов се обръща да продължи пътя си, но пак се спира.
— Много стана, право е — говори той. — Много стана, но трябва да се потърпи. Скоро всичко ще се свърши и ние по живо, по здраво ще се върнем. Да, честна дума.
Стоил мълчи, като че не знае и не намира какво да отговори. Погледът му бавно преминава към полето. В тая минута, обляно от слънцето, то блещи, зелено, свежо и хубаво, обилно и щедро накърмено от плодоносните недра на земята. От него иде девствената красота на здрава и силна девойка, която чувствува вече тревожните тръпки на близко материнство.
Стоил гледа полето и бави отговора си.
— Няма какво да се мисли — казва Варенов. — Трябва да се потърпи още малко.
— Та ний търпим — бавно заговорва Стоил. — Ний търпим, господин подпоручик, ами тя не чака… тя, земята. Виж я на — тя приказва!…
Както е застанал мирно по войнишки, Стоил прави въздържан и кратък жест с ръка и посочва към насипа на окопа. Върху черната и сбита пръст, която сами неотдавна бяха изкопали и нахвърляли, имаше зелена трева и тук — таме из нея дребни и жълти цветя. Варенов проследява погледа му и сам се заглежда в тях. Лицето му става сериозно и замислено. Една минута всички мълчат.
— Да — говори Варенов, ниско, като за себе си. — Да, тя приказва… земята приказва!…
Но изведнъж той се сепва, подига очи, усмихва се, лицето му прояснява и добива пак предишното си весело и безгрижно изражение.
— Кураж, момчета! — говори той. — Скоро ще се свърши всичко. Аз ви казвам това. Честна дума.
Варенов се обръща и със същата лека и плавна походка тръгва към лагера, като все шиба с камшика по чизъма си.
— Браво, голубчик! — говори Никола, когато бяха сами вече. — — Браво! Хубаво го каза. Земята приказва! Та тъй си е. Ей тъй трябва да се отговаря, направо — баста!
Никой не му отговори. Всички се заглеждат на изток и се вслушват. Още от тая сутрин откъм позициите се чуваха топовни гърмежи, но сега още повече зачестиха. Като че далеч зад хоризонта невидима буря страховито и тежко идеше, местеше се и се приближаваше все по-близо и по-близо.
Изведнъж в лагера се подигна голяма глъчка, войници бързо се прибираха от всички посоки, влизаха и излизаха от землянките, конници препускаха към селото, копярите прибираха конете от ливадата. Към окопите тичаше войник, спря се, замаха с ръка и завика:
— Хей, тука! Тръгваме! Тръгваме!
Това е Ананий. Макар да отказа да излезе с тях, той, като всеки ревнивец, ги е следил и знае где са. Когато Ананий се обърна и тръгна назад, на гърба му блесна медната тръба. Както е стегнат сега, с раницата, с пушката и с тръбата си, изведнъж н болезнено ясно събужда неотдавнашното минало: походи, сражения, опасности и тегла. На земляците се струва, че тук, в лагера, са само от вчера.
— Туйто! Свърши се царството! — говори Никола н се мъчи да бъде весел.
Те станаха и бързо се упътиха към лагера. Делчо се затече към село да вземе коня си. Той щеше веднага да замине.
Лагерът беше обзет сега от трескава суета и шум. От землянките войниците вземаха само това, което можеше да се носи: въжета, платнища, стойки. Всичко друго, необходимо и ценно преди малко, сега безжалостно се разхвърляше. Дъски, всевъзможни съдове, лампи, разноцветни дрипи, скъсани обувки — всичко това на всяка крачка се валя из земята. Войниците са възбудени, приказливи и весели. Но това е болезнено и нервно състояние, което под шегите и смеха крие голямо безпокойство. Между войниците ходи Буцов, стегнат, намръщен и важен. Ротата е вече готова: кухните и патронните сандъци са натоварени на конете, войниците са стегнати. Наблизо Варенов говореше с други офицери.
Делчо се появи на коня си, спря се и леко скочи. Земляците се отделят н отиват при него. Стоил се поотделя настрана с Делча и ниско му говори нещо. Другите се заплесват и разглеждат коня. Това е великолепно, силно и красиво животно: едър и строен, бял, като пряспа сняг, с трепетни и нервни членове, с живи и светли очи — тия големи и черни очи у хубавите коне, а които сякаш живее благородната скръб и скритият копнеж на пленник. Конят е нетърпелив, върти се, цвили и рие с крак земята.
— Ех, че кон! — говори Никола и посяга да го помилва. — Рита ли, Делчо?
— Не, не бой се.
— Ех, че кон! Делчо, как му е името? Делчо, залисай в разговора си със Стоила, не отговаря.
— Какво име ще има — обажда се Димитър. — Името му — кон…
— Не, има — казва Делчо и се усмихва. — Име има. Кардам се казва.
— Как, как се казва? — пита Никола. — Кардам.
— Карр — дам. Не е християнско име. Ама хубав е той, тоя Карр — дам! На мене да е! Аз, голубчик, за топ — чия съм роден. Да му се метна аз, че да гледаш — вятър, вятър!
Стоил се сбогува с Делча, развълнуван и с овлажнели очи. Делчо, също смутен, повежда коня си и подава ръка поред на земляците.
