здания, навярно казарми. Зад тях беше градът. Той не се виждаше, но там високо се издигаха, все тъй мистично замислени, минаретата на Султан Селим. Върху далечната, загадъчно хубава сграда падаше нежният пурпур на утрото. Безпомощност и нежно смущение имаше сякаш в красотата на тая източна хубавица, около която в смирена покорност се обвиваше грамадното и огнедишаще чудовище на фортовете и ревниво я пазеше. И имаше защо. Рядко може би е имало защитници на една крепост, които да са имали постоянно пред очите си тъй ясен и тъй хубав лозунг на отчаяната си съпротива.
През нощта ние не можехме да се ориентираме, ни за нашето, ни за общото положение. Сега разбрахме, че макар и в непрогледен мрак, твърде добре бяхме доразвили и укрепили позицията си. По близките хълмове, с нахвърляната си червена пръст, ясно, не само за нас, се очертаха окопите и на другите дружини от полка. Всички напрегнато чакаха. В полето се движеха наши патрули. Наредени като ветрило, те вървяха бавно, спокойно, заглеждаха се напред и отново пак тръгваха с преметнати на рамо пушки, ножовете на които от време на време ярко проблясваха на слънцето. Всякога с умиление и радост съм се любувал на тия смели и храбри момчета. Това е една от най-опасните, най-рискуваните служби. Често тревогата на самата позиция, дори и сред голямото множество, биваше голяма. А те сами, излезли толкова напред, спокойно и безстрашно бродеха в някаква палава и капризна игра между живота и смъртта.
Вдясно от нас, пред червените окопи се почна движение. Далечните патрули там се връщаха. От окопите излезе малка част, навярно взвод, и почна да настъпва. Това навярно беше рекогносцировъчен отряд. Войниците настъпваха с голяма предпазливост, но с едно чудно умение и сръчност: прикриваха се, пълзяха, почти дебнеха, също като ловци. А далеч пред тях в синкавата далечина на небето приближаваха се отделни групи, разбира се, турци. Ние сме пред началото на нов бой. Войниците се наредиха в окопите, затракаха затворите на пушките, които, както всякога, се проверяваха. С Рандев влизаме в нашите ровове, зад линията на окопите. Наблизо, като стрела, преминава върху лудо препускащ кон щаб-сигналистът. Той посреща командира на полка и нещо му докладва. Няма никакво съмнение, че турците настъпват. Вдясно малкият рекогносцировъчен отряд продължава да пълзи и дебне из желтите стърнища.
По линията на окопите обикаляше на кон командирът на полка. Мина и покрай нас. Той казваше по някоя ободрителна дума на войниците. Да бъдат спокойни, да внимават, да се целят добре. Най-обикновено начало на всяко сражение. Ние гледахме напред, но в чистото, безлюдно поле не се виждаше нищо. Далеч на хоризонта фортовете стояха все тъй мълчаливи. Но там, може би, строгите, намръщени артилеристи се готвят вече за работа. Може би скоро ще видим да блеснат огнени светкавици зад тия далечни могили, после тежките, басови гърмежи и зловещото фучение на гранатите. Един огнен дъжд, който яростно ще се посипе върху нас. И ние едвам сега забелязваме, че нашият окоп е близо до висок и самотен дъб. Лошо съседство: в такива дървета артилерията всякога тъй добре се прицелва.
— Ах, да знаехме! — обажда се някой в окопа — господин фелдфебел, трябваше да го отсечем тая нощ!
— Тъй се сечало… Сякъл ли си такова дърво? Философ! Я гледай пред себе си!
Но скоро се разбира, че нищо опасно няма. Научихме се, че настъпващите малки части са били турски санитарни команди, излезли да приберат изостанали ранени. Бой, изглежда, не ще има. Денят е тъй хубав и топъл, тъй спокойно може да се почине на топлото слънце. Към обед ние се успокояваме напълно: получаваме заповед да посрещнем и препратим турския парламентъор, който щял да се яви на нашия фронт. Майорът ни давате сега инструкции за тая среща. Сам той изглеждаше твърде доволен, едно, че нямаше да има бой и, друго — че ни предстоеше едно рядко и интересно зрелище.
— Да, ще ги видим ние. Удариха я на молба. А вие снощи — атака! Вие трябва да знаете, че турчин нощна атака не прави. Ето ви и парламентьор.
Ние си отиваме на позицията. Войниците вече знаят новината. Весела глъчка шуми и се извива надалеч в окопа. По-приветлива, по-доверчива ласка иде от полето, заплашителният поглед на далечните фортове се смекчава и отпуща. Очите гледат радостно и спокойно напред. Отде ще доде парламентьорът? Защо още не се показва? Но те ще бъдат двама: той, парламентьорът — офицер, — и сигналист с бял флаг. И двамата на коне. Те ще спрат и сигналистът ще потръби, ще последва отговор с тръба и от наша страна. След това те ще се приближат. Какъв ще бъде той? Навярно млад, спретнат. Ние трябва да бъдем любезни, твърде любезни. Но трябва да помним и строгите инструкции на майора.
— Ще му вържете очите. Стегнете го добре, поганеца. После го разкарайте насам-нататък, да се обърка.
Всичко това щеше да бъде интересно и забавно. И ний чакахме с нетърпение тая среща, която щеше да почне с романтичната тържественост на рицарските дни и щеше да продължи и свърши с детинската игра на криеница. Чакахме и поглеждахме на юг. Но по белия път не се показваше НИКОЙ. Войниците изгубиха надеждата си за тая среща и стоплени и изсушени от слънцето, безгрижни поне до утре, спяха почти всички в окопите. Мръкна се, и парламентьорът не дойде. Отпосле се научихме, че той се явил някъде на друг пункт. Беше се уговорило примирие, за да се приберат ранените и убитите.
II
Надвечер ни смени 3. дружина. Тя донесе и новината, че нашата бригада ще бъде сменена от 1. бригада на нашата дивизия. Тръгнахме надолу към Провадия. Далеч по гребена над селото виждахме тъмната и лъкатушна линия на дълга колона и там, дето хребетът беше най-висок, на светлото още небе ясно се очертаваха приведените, тъмни и движещи се фигури на войниците. Първа бригада пристигаше вече.
Но друга новина изведнъж раздвижи редовете на нашата колона. Отде доде тя, кой първи я донесе — никой не знаеше. Но тя, по-бързо от самата мисъл, проникна във всяка душа. Лозенград паднал! Лозенград — страшната крепост, за която загрижено ни се казваше, че ще спре и ще измъчи нашата армия. Но вярно лн е това? Не е ли само слух? Ние спираме на една чиста и равна поляна. Завет е, оставаме прикрити зад един хълм. Тук ще бъде нашият бивак. Но по заповед на дружинния командир дружината се събира в плътно каре. Пред фронта излиза сам той — майорът. Върху хубавия, червен кон, познат и любимец на всички, сега по-пъргав и грациозен, дружинният командир имаше тоя тържествен и горд вид, който имаше всякога, когато трябваше да съобщи нещо важно. Той преминава и се връща няколко пъти, мълчалив, слабо усмихнат, чака най-пълната тишина, чака върха на общото любопитство. После той спира и заговорва. Гръмлив, отсечен глас, изпълнен с гордост и тържество. Една къса реч, една възторжена химна на първата голяма победа. И в гласа, трептещ твърдо и рязко, и в тия смели и широки жестове, които той умееше да прави — избиваше скритият душевен пламък, който придаваше мъжествена прелест на цялата му фигура. Последни, гръмки думи, които падат като разтопени оловени капки. Той млъква — високо и гордо само ръката остава вдигната и сочи нататък — към Лозенград. Душите трепват, сърцата по-често бият. Една минута дълбоко мълчание и после — ура. Широко и радостно ура, което като буйна вълна се издига и пълни дрезгавините на тихата вечер.
Новината беше неочаквана. Никой не можеше да прецени тая победа тъй, както много дни по-късно всички чувствуваха големия и смел подвиг, чувствуваха беззаветния устрем па една армия, невидима, тайнствена и далечна, но стихийна и неудържима. Там някъде, където сочеше майорът, пред тая армия като пред буйния поток на придошла река, рушеше се и падаше всичко. Падаха крепости, градове, села. Два дни сами имахме бой, бяхме победители — побеждаваха и там. И нашите войници, гладни, уморени, три дни без почивка, без сън, еднакво се радваха за себе си и за другите. Искрена и непринудена радост, която извираше от съзнанието на един голям и общ подвиг, широкият, беззаветен полет на една голяма душа, празникът, чакан от векове.
Радостната новина и спокойната почивка, която идеше — това беше достатъчно да развесели и оживи всички. Пушките се съставиха, снеха се раниците и сред веселата разбъркана глъчка на същински пазар войниците се заскитаха наоколо. Събираха сухи бурени, търгаха стърнище от нивите — всеки искаше да си приготви по суха постилка. Мека И суха постилка от трева или слама — че това е вече твърде комфортно легло. За квартири, дори за палатки, с които се простихме още в Курт алан, никои вече не споменаваше. Разочарованието се замени със спокойното примирение пред нуждата и необходимостта. Така е вече, откакто сме минали границата. А през последните няколко дни ние водихме странен хайдушки живот. Три дни прекарахме на тия голи и пустинни височини. Денем се биехме, нощта прекарвахме на голата земя, под дъжда, под вятъра. Ни храна, ни огън. Забравиха се всячки други грижи, нямаше никакви връзки с други свят и с други хора.
