И ние с Рандев се готвехме за нощта. Донесоха малко слама, изправихме няколко патронни сандъци за завет. Тъй ще имаме славно легло. И ние се радвахме, че сме наедно, че поне няколко часа, докато другите бдят напред, ще можем да починем. Лягаме об-лечени, със саблите, с револверите си. Завиваме се и преди да затворим очи, виждаме редки, огнени звезди, трептещи в тъмното небе. И близо един до друг, в топлата вълна на другарство и обич, които тук растяха всеки час — ние се чувствуваме тъй добре. Да, война е. Но все има минути, когато това ако не се забравя, поне не се мисли за него. Изчезват опасностите, изчезва призракът на смъртта. Полъхва тая странна поезия, която иде от големите епични дела. Вятърът брули лицата развява косите ни, свири в междините на патронните сандъци. Наблизо приказват войници, пръхтят коне — една смесена глъчка, която се отдалечава и глъхне из пространния лагер. Около нас навсякъде са войници. Под звездното небе, в мрака на нощта, те стоят сега около малки огньове, трепетните отражения падат върху загорелите лица, върху изправените наблизо пушки. Вчера те са били в боя, вчера още са гледали в самото лице на смъртта. Мнозина от тях вече ги няма. Но те са спокойни, весели и смели. Чувствува се тая сурова, колективна мощ на масите, която се издига над всички нужди и лишения, издига се над стихиите на природата и над смъртта.
Към полунощ ни събуждат. Тревога? Може би те настъпват. Ние ставаме, готови и примирени пред всичко, което би могло да се случи. Но поне сега ни събуждаха за нещо приятно и добро. Трябвало полкът да се премести в Провадия. Позицията е заета от 1. бригада и тая нощ войниците можеха да прекарат под стряха. Отиваме в селото и заемаме същите квартири, които имахме преди боя. Само преди три дни бяхме тук. Преди три дни, тук в един хубав ден, ние безгрижно се разхождахме, малката камбана биеше я войниците на дълга върволица отиваха към старата пещерна черквица. Три дни само. Мнозина вече не са живи. И нам, които се върнахме, това ни се струваше тъй отдавна!
Но и тая нощ не трябвало да бъде спокойна. Едва бяхме легнали, отново ни събуждат. Нова заповед: полкът веднага да замине за Ортакчи, едно село, два или три километра далеч.
III
Разсъмваше се, когато излизахме от Провадия. Денят беше пак ясен и хубав. Всякога има нещо бодро и жизнерадостно в самото тръгване, в началото на един поход. Може би близо е една опасност, едно сражение. Но това се забравя. Всеки знае, че има по-късо или по-дълго време, което безгрижно ще се мине. После няма още умора, редът е запазен и широкият поток на стройните колони, оглушителният и тежък грокот на безбройните кола и топове, цвилещите коне, истинската гора от пушки — всичкият тоя могъщ и стихиен стремеж само в една посока има някава странна и примамлива прелест.
Вървим за малко из зелените ливади край Провадийската река. Наблизо се вижда ниска воденица и редица зелени още тополи със слабо приведени върхове, запалени от лъчите на утрото. Една замисленост вее от тях, като че леденият ужас на боя още живееше в тая тиха долина. Изкачваме се нагоре по хълма, вървим на изток и вдясно от нас остава Одрин. Той се вижда сега и всички гледат него. В блясъка на утрото, зад тъмната линия на фортовете пак се вижда Султан Селлм. И линиите на минаретата, очертанията на цялата сграда са тъй тънки, тъй леки и стройни, че губят почти всяка реалност, вземат призрачните контури на далечен мираж, на загадъчно видение. Но все тъй ясно и зловещо се рисува тъмният силует ня Айваз баба. Чувствуваме ненавистния поглед, който ни дебне оттам, и в редовете на колоната се чува препирня, могат ли да ни стигнат големите топове, или не. Но ние се движим предпазливо и отдалеч, скоро влизаме в една низина и ставаме невидими за фортовете.
Стигаме Ортакчи я вън от селото спираме. Голяма кръгла могила се издига близо до нас, покрита с бели надгробни камъни. Но между старите гробове личат няколко нови — мокра, прясна пръст, дъсчени кръстове — първите следи от онзиденшния бой.
Стоим в пълна готовност. Вече всички мълчат, неизвестността събужда тъмни предчувствия, които всеки таи в себе си. Наблизо зад един хълм разпрегнати оръдия на позиция. 3. дружина заемаше линията на окопите пред нас, а ние оставахме в резерв. Стоим така няколко часа. Най-после идва заповед, резервът да се прибере на почивка в село.
Ортакчи е малко гръцко село. На нашата рота се падат четири къщи, по една на взвод. Ние случихме негостоприемни хазяи, начумерени и сърдити, които ни гледаха с едва скривана омраза. Все пак можахме да намерим огън, кафе, тютюн.
Надвечер на другия ден сменихме 3. дружина. Тоя път не бяхме в окопите — останахме за поддръжка. Нищо не се забелязваше в полето, ако и с най-голямо внимание да чакахме и да наблюдавахме. Чуваха се далечни топовни гърмежи на изток и на запад, но пред нас беше тихо. Вляво от нас нямаше други пехотни части. Флангът се пазеше от кавалерийската дивизия. И наистина, далеч в полето се явяваха и изчезваха малки кавалерийски части. Ние сами заемахме позициите на Х дивизия. Де беше заминала тая дивизия, която на 10 октомврий се яви, нанесе стремителен и страшен удар и след това, подобно на тайнствен призрак, изчезна тъй ненадейно и бързо, както се беше появила? И тия полкове са бързали толкова, че не са имали дори време да приберат убитите си. Сега наши санитарни команди прибираха и погребваха тия изоставени мъртъвци. Но можаха да приберат само най-близките. До Кара Юсуф санитарите нечакано връхлетели на неприятелски патрул. Турският чауш, възрастен и благоразумен човек, кротко казал на нашите да не се приближават толкова, че има много турски войници, които не разбират значението на червения кръст и ще стрелят върху тях.
И на тая позиция, прочутата в тия дни кота 82, прекарахме една мъчителна нощ. Валеше пороен дъжд. Ние се бяхме скрили под една импровизирана палатка. При нас беше и дружинният командир, твърде загрижен. Флангът ни беше открит и той много се боеше от едно скрито настъпление по долината на водопроводите. Той постоянно ни обясняваше как лесно и незабелязано могат да се промъкнат оттам.
— И току ги виж утре осъмнали над Ортакчи. И — във фланг… Ех, че работа ще ни отворят!.
И той високо и гръмко се смееше, но в тоя смях звучеше повече тревога и безпокойство, отколкото веселост. Но ние стояхме будни и чакахме. Към позицията редовно изпращахме патрули за свръзка. Сега напрегнато следяхме някакъв далечен и блуждаещ в мрака огън, който ту изчезваше, ту блясваше отново, но идеше, приближаваше се към селото. Може би настъпват? Може би ни обхващат? Това е навярно ВОДачът който носи фенер, а след него, скрита в мрака, не иде ли голямата колона уморени, но освирепели от жажда за мъст хора? Беше много далеч н ние само гледахме, безсилни да направим каквото и да е.
Дъждът валеше по-силен, по-едър. Върху платнището капките удряха като на барабан, малката палатка се се пълнеше с влага и ситна роса. Стичаше се вода отвсякъде в рова и скоро бяхме цели измокрени. Вън отначало беше тихо. Но оттам се зачу глуха и сподавена глъчка. Излизаме: войниците бяха вън, стояха прави или се разхождаха назад и напред. Те бяха напуснали окопите, препълнени с вода. Всички бяха весели и бодри. Дъждът беше топъл и лесно се понасяше. Пък трябваше да се бди и тоя пороен дъжд като че беше добро средство против съня. Така бяхме поне запазени от всяка изненада.
А прожекторите от крепостта откриваха пред нашите очи странни и феерични зрелища. Около нас е непрогледен мрак. В тъмната, дъждовна нощ се губеше всичко, земята и небето се сливаха в някаква черна и дълбока бездна. Като че ние стояхме изгубени някъде сред безкрайния, космически хаос, където заблудени и уморени комети се бяха спрели И капризно размятаха огнените си опашки. Когато ярката светлика на прожекторите изведнъж угаснеше, мракът ставаше по-голям и мълчанието по-безмълвно. Неволно се вслушвахме. Никакъв звук. По-ясно и по-отчетлнво се отекваха ударите на дъжда.
Не може да се седи повече на едно място и ние почваме да се разхождаме. Скоро може би ще съмне — започва да става студено. И сега едвам виждаме високо някъде на север самотен, ярък огън, сякаш една- единствена звезда в това тъмно небе. Какъв огън беше това, кой бдеше там? Отдавна, откато минахме границата, редовно всяка вечер ние виждахме тоя голям и светъл огън да пламва на едно и също място. Гледахме го и срещу боевете в нощите, на провадий-ските височини. За него войниците често говореха и показваха с ръка. Тоя таинствен огън бил, казваха, чак на границата, на същия тоя връх, отдето в първия ден на войната се бяхме спуснали надолу към полето. Още същата вечер той пламна. И редовно всяка нощ, като някой далечен фар, виждахме го да блясва, да гори, да ни следи.
Осъмваме с ясно ведро небе и топло слънце. На позицията всички почти спят. Само патрулите са будни и бавно обикалят из полето, взрени в мълчаливите далечни фортове. На изток, зад посърналото поле, се чуват глухи топовни гърмежи. Много е далеч, нищо не се вижда и тия чести гърмежи сякаш падат из ясното и спокойно небе. Някъде става жестока, съдбоносна битка. Но тук е тихо. Седнал в окопа, с бележника си
