Йордан Йовков
Случайни гости
Един от постовете на нашата застава се казваше „Бяло море“. Той е на самия бряг, малко здание, до него дъсчена будка за часовоя и няколко акации, изкривени от морския вятър. Чифлици и села наблизо няма, зад поста е безлюдно и пусто поле, откъм юг е морето и сред него — исполинският конус на Тасос.
Близо до тоя пост имаше малък залив, който навътре в сушата се обръщаше на блато, обраснало с висока тръстика. По-рано, когато войниците отиваха да патрулират към устието на Кара су, трябваше да заобикалят много и тогава да излязат на морския бряг. А това им струваше и труд, и време. Сега те преминават залива с една лодка, която е собственост на поста и постоянно си стои, привързана до брега. Войниците я наричат „Годеницата“, или по-често и по-галено „Годеничката“. И лодката, и това странно име си имаха историята.
Пограничната служба по морския бряг има добрите си страни. Тук почти липсват всякакви разправии с контрабандисти и дезертьори. И затова войниците, които патрулират покрай морето, нямат леката походка и будното внимание на граничарите от планините. Там опасността може да се яви внезапно и на всяка крачка, тук — един поглед към морето, и вече се вижда има ли нещо, или няма. И войниците всякога си вървят спокойно и бавно, минават по самата черта, до която стига водата, защото там пясъкът е прибъхтан и по- лесно се върви. Малки вълни ритмично прошумяват наблизо и до самите нозе на войниците пяната се разстила върху пясъка, като бяла дантела. Морето е всякога хубаво, въздухът е пропит със соления дъх на риба. Кучетата, които придружават патрула, щом излязат от делтата на Кара су, като че започват да скърбят за дивеча и за горите, не се отделят настрана и лениво и апатично вървят в самите стъпки на войниците. Но и те са свикнали с морето и за някоя кора хляб, захвърлена далеч сред вълните, готови са да направят и най-студената баня.
По-внимателни стават войниците, когато има буря. Случва се често тогава морето да изхвърли някоя лодка или дори гемия. Ако това не стане, от някое далечно корабокрушение вълните може да довлекат добра и скъпа плячка: буре с кокосово масло или с маслини, някоя каса с лимони или с портокали. Това се случва много рядко. По-често развълнуваното море ще изхвърли греди, дъски, отломъци от мачти, или пък само някоя матроска шапка. Не всичко може да влезе в работа, но всяка вещ може любопитно н дълго да се разглежда и философски да се побеседва за нея. Все пак маслините и портокалите не се забравят и вярата в щедростта на морето не се разколебава.
Един ден духаше лодосът и морето силно се вълнуваше. Тъмни облаци се носеха по небето н забулваха Тасос до подножието му. Гората около Кара су се огъваше под вятъра и шумеше. Но тоя шум оставаше болезнен и слаб, облаците вървяха към север бавно и без светкавици. Истинският хаос и страшният шум на бурята бяха в морето. То беше настръхнало и потъмняло, почти черно, набраздено с високи вълни, които се люлееха и огъваха в могъщи гърчове, гонеха се с някаква дива и ликуваща песен, шумяха и размятаха белите си гриви. Близо до брега морето ставаше разкаляно и жълто, вълните идеха една след друга и с глух рев се разбиваха на кипяща бяла пяна. Цели ята от гларуси се виеха край морето. Но тия птици, тъй досадно кресливи други път, сега бяха мълчаливи, правеха големи усилия да се задържат на едно място във въздуха, но вятърът ги грабеше и разнасяше насам-нататък, подобно на хартии и дрипи, подигнати от вихрушка.
Морето беше страшно тоя ден. И все пак, далеч на мъглявия хоризонт се виждаше самотна гемия, безпомощна черупка, с която вълните си играеха. Платната бяха снети, мачтите силно се наклоняваха и от време на време се показваше над вълните ту предната, ту задната част на корпуса. Не беше лека участта на тия моряци и сякаш морето се готвеше да ни направи жестокия си подарък. От всички постове войниците следяха тая гемия, дебнеха я като ловци, които са поставили примка и чакат. Аз излязох по обиколка и сам вярвах, че непременно ще се случи нещо. Но минаха се няколо часа и гемията не само че не се приближаваше към брега, а дори успяваше да навлезе още навътре в морето. В такова бурно време не брегът спасява моряка, а откритото море.
Продължих обиколката си, но все не можах да се примиря с мисълта, че такава голяма буря ще мине току-тъй, без всяко събитие. Често спирах коня и отново гледах към гемията: тя си оставаше на същото място и все така отчаено, но твърдо се бореше с бурята. И дори ординаредът, който ме придружаваше, почна твърде непредпазливо да се шегува.
— Господин подпоручик — говори той и хитро се усмихва, — днес май няма да ядем маслини. Ще избяга тоя дявол!
Наблизо към „Бяло море“ срещнах патрула, който се връщаше към отсамния пост. Единият от войниците беше Пантелей. Той беше добро и весело момче, но, по една странна игра на мускулите и линиите на лицето си, изглеждаше мрачен и сърдит, говореше троснато и високо, като че се караше. Сега Пантелей стоеше пред мене още по-навъсен, уморен и замаен от вятъра.
— Има ли нещо към „Бяло море“, Пантелей?
— Благополучно, господин подпоручик… Само оная афера…
Зная слабостта му към тая дума, не го пресичам и не се усмихвам.
— Там, господин подпоручик… Там, в „Бяло море“, още отзарана заловили двама души, годеник и годеница…
Вятърът граби думите на Пантелея, аз ги чувам някъде отстрани във въздуха. Всичко това ми се струва съвсем невероятно и чудно.
— Вярно, господин подпоручик — повтаря Пантелей, — годеник и годеница.
Той идва по-близо и ми разказва цялата история. Тя била гъркиня от Тасос, а годеникът говорел добре български и както уверявал, бил българин някъде от Кавалско. Бащата на момичето не бил съгласен за годежа и те избягали с лодка, като мислели да излязат на скеля Кереметли и оттам — за Саръ Шабан. Но бурята ги изхвърлила отсам границата. Лодката извлекли, неповредена и здрава на брега.
Побързах към „Бяло море“ и когато стигнах там, заварих войниците, както всякога, построени за среща. Но аз не доизслушах до края рапорта на старшия и влязох вътре в поста. Пред мене стояха те — годеникът и годеницата. Съвсем не очаквах това, което виждах. Тя беше младо хубаво момиче, много хубаво дори. Имаше прости, тъмносини дрехи и яркочервена забрадка, която наполовина скриваше косите й, черни до синьо вече. И може би затова кръглото й лице изглеждаше по-бяло, очите черни, усмихнати и светли. Имаше нещо детско, покорно и добро в погледа на тия очи. Годеникът беше възрастен, близо четиридесетгодишен човек. Казваше се Теодоси, рибар. Професията му личеше в цялата негова фигура: висок, широкоплещест, силен и здрав, с типичните черти на расата си — орлов нос, силно издаден подбрадник и тънки мустаци. Носеше кожена куртка, кожен каскет, килнат назад, върху челото падаха къдрави, черни коси.
Хубавец тоя човек не беше. Един от тия хора, на които природата е дала голяма физическа сила, които добре разбират занаята си, работят много, пият много, често са необуздани и груби, но са забавни, оригинални и много смели. Жените лесно се увличат подир такива мъже.
Нещо ново не научих от тях, освен това, което вече знаех от Пантелея. Показаха ми един вързоп, който бяха успели да спасят от корабокрушението си. Вътре имаше дрехи, чеизът на момата, всичко измачкано и измокрено от морето. И докато годеницата срамежливо навеждаше очи и се червеше, рибарят беше спокоен, гледаше хитро, насмешливо и дори нахално. Той беше навикнал спокойно да посреща всеки удар на съдбата какъвто и да бъдеше.
За престъпни намерения у тях не можеше и да се мисли. Те бяха се озовали в наша територия по една нещастна случайност. Оставих ги, като казах да ги държат свободно, повече като гости, отколкото като арестанти. И те, и войниците не можаха да скрият радостното си облекчение, че работата взема тоя добър край, който са и очаквали.
Всеки пограничен офицер е длъжен веднъж в седмицата да пренощува в някой от постовете на заставата си. Ред ми беше да бъда в „Бяло море“ и още отрано бях изпратил тука ординареца си. Вещите ми бяха донесени и стаята ми приготвена — на това чергарство бях свикнал отдавна. При мене влиза ординарецът и още от вратата се усмихва. Аз зная какво иска да ми каже, но на тая интимна тема не ми се ще да приказвам.
— Е, Калине, какво ще ядем довечера? Калин неочаквано се смущава, мънка нещо и не отговаря.
— Какво готвиш? — питам го.
