не беше пил много, но се намираше в странно някакво опиянение.
Близостта на г-ца Шмид го вълнуваше и когато погледът му случайно паднеше върху някоя звезда, готова да потъне в мрака на облака, струваше му се, че тя му кимва и му казва нещо, сърцето му се свиваше в умиление и блаженство. Границите на времето се разрушиха за Папазова. Той мислеше, че всичко това е започнало много отдавна и че няма да има край.
Когато се завърнаха в хана и поискаха да се настанят и да вечерят някъде отделно, Сарандовица не особено разположена, твърде често мяташе изпитателни и насмешливи погледи към Папазова. Най-после тя прати да ги заведат в една от нейните стаи, празна и без легла. Щом запалиха лампите, веселието отново избухна. Наредиха трапезата и вечерята започна.
Палазов беше все тъй весел. Когато вечерята беше на привършване и грамофонът на Сарандовица, управляван от едного от слугите й, засвири валс и подпоручикът, след като се поклони церемонно и звънна с шпорите си, се завъртя из стаята с г-ца Шмид, Палазов се облегна на стола, запуши и със светнали очи заследи всяко нейно движение. Тя беше хвърлила горната си дреха, светлината на лампите падаше върху плещите и ръцете й, в очите й светеха също такива бели пламъчета, каквито играеха по скъпоценните камъни на пръстените й. По-силен руменец заливаше страните й и често пъти в лъчите на светлината раз- мотани от косата й влакна блещяха като златни жици. „Ние с тебе ще поприказваме после!“ — беше му казала тя, преди да стане да танцува. Онова, което Палазов изпитваше, не беше страст, а някакво чисто блаженство. Упоението му растеше, люлееше го сякаш люлка и може би под влияние на разговора още преди вечерята, твърде често във въображението му се явяваше една и съща картина; той виждаше сам себе си как се връща в къщи, вижда разплаканите очи на майка си, но сега той е щастлив, и може да й каже хубави, много хубави работи…
Девойката още се въртеше. Фелдшерът стоеше прав, прекарваше от време на време ръка по косата си, сериозен, важен.
Г-ца Шмид танцува и с фелдшера, след това пак с подпоручика. Всички бяха пияни, особено Алтънов. Дори и артистът напусна мълчанието си и се разприказва с Папазова. Но те си разменяха малко думи, а повече се гледаха един други и правеха най-смешни гримаси. Г-ца Шмид следеше тоя разговор и често, прималяла от смях, съвсем свободно се отпущаше ту върху рамото на артиста, ту върху рамото на Палазова.
От час на час тя ставаше по-весела. Не се задържаше вече на едно място, оставяше едного, за да иде при другиго, протанцуваше понякога няколко стъпки сама, след това започваше да марширува като на сцена и с изопната снага и светнали очи размахваше бича си и викаше: „Allez! Allez!“ Очите й гледаха диво и в стиснатите й устни проличаваше бликналата страст на звероукротителката.
— Г-це — викаше й тогава Палазов, — имаме един шарен кон. Можем да ви го дадем! — и той посочваше с очи фелдшера.
— Ах ти, ах ти! — смееше се тя и го шибаше с бича по рамото.
Изведнъж нещо като кълбо се втурна в стаята, преметна се и докато разберат какво е, сред стаята се изправи като на пружини цял-целеничък клоун: нацапан с пудра, ухилен, с червен нос и коническа шапка. Това беше артистът, който и в цирка служеше като клоун. Палазов гледа някое време клоуна, след това скочи и се намери при него. Сега се започна най-голямото веселие и най-големият смях. Те импровизираха диалози, караха се, нанасяха си удари, плачеха и се смееха. И докато фелдшерът и подпоручикът се превиваха от смях, г-ца Шмид ходеше около Палазова и клоуна, насърчаваше едного, укоряваше други, плющеше с бича си и викаше: „Allez! По-живо, Август! Allez! Allez!“
Стаята стана малка за тая игра и Палазов, който по едно време се намери доста натясно, изхвръкна из вратата и излезе навън. Артистът веднага го последва, а след него излязоха всички. Вън беше млечнобяла, тиха нощ. Не беше валяло и от бурята нямаше ни следа. Посрещнати от пресния въздух, изненадани от тайнствената прелест на тая нощ, те се спряха и за миг забравиха и смеха, и играта. Г-ца Шмид се загледа към месеца и по косата й, по раменете й, по цялата н снага потече сякаш разтопено сребро. Подпоручикът, който от всички най-много имаше нужда от чист въздух, заходи гологлав между овошките. Фелдшерът запя:
„Настане вечер, месец изгрее…“
Но артистът и Палазов продължаваха играта си. Те се гонеха из градината, разменяха репликите си и дрехите на клоуна ту блясваха снежнобели на месечината, ту се губеха из сенките. Г-ца Шмид още гледаше към месеца. Изведнъж пред нея се озова Палазов, направи вид, че свири на китара, преви коляно и дрезгаво запя. Наблизо, също като някое видение, израсна бялата сянка на клоуна и се заля в гърлест смях.
От месеца г-ца Шмид бавно премести погледа си върху Папазова, усмихна се, но усмивката й остана само в очите и без да каже нещо, тя се обърна и тръгна към стаята. Палазов и артистът отново се загониха из градината.
Уморен и задъхан, след малко Палазов се прибра в стаята. Той погледна г-ца Шмид, която се разхождаше с ръце отзаде, спря се и се изправи до масата. Като че не той беше лудял най-много досега и не той беше разсмивал всички: с умореното си и слабо лице, с увисналия си и изострен нос, скрит в бръчките на шаечените дрехи, той изглеждаше тъй безобидно добродушен, тъй неподправено естествен и мил. Той дигна чашата си да пие, но като почувствува, че г-ца Шмид е до него и го гледа, обърна се и се усмихна с цялото си лице. Изведнъж тя се спусна към него, сграбчи го в ръцете си и го притисна до себе си: „Ах, миличкия — шепнеше тя, — бедния, горкия мой! — Тя спря, обърна се за миг и след туй бързо додаде: — Слушай, аз искам да поговоря с тебе. Когато всички си отидат, ела при мене в стаята ми. Чу ли, да дойдеш!“
В пруста се зачуха стъпки. Влезе артистът, като все още пееше и свиреше на въображаемата си китара, Но той като че забеляза нещо, защото изведнъж спря, седна на масата и повече не се обади. От време на време той си наливаше вино и изпиваше чашата до дъно.
Всичко, което стана отпосле, се струваше на Палазова като в мъгла. Той стоеше на мястото си, без да се вмесва в разговора, без да чува или да разбира нещо. Виждаше понякога артиста, който стоеше, както по- рано, със скръстени ръце на масата и мрачно гледаше пред себе си. Виждаше фелдшера ухилен, благопристоен, трезвен почти — и подпоручика — със силно накривена фуражка, с мътни очи и зачервено лице. Той беше седнал до г-ца Шмид и Палазов видя как едната му ръка посегна зад стола и прегърна кръста й.
Изведнъж сърдит и негодуващ вик стресна Палазова. Г-ца Шмид беше станала, бледна, със свити устни, грабна си дрехата и с бързи крачки тръгна към вратата.
Подпоручикът стана, но още със ставането си политна на една страна, събори няколко чаши и един стол, поправи се и като се клатушкаше, спусна се подир г-ца Шмид.
— Ммм-о-ля! мо-ля… г-це! — викаше той. Разтреперан, обзет от неочаквана и непривичназа него ярост, Палазов скочи от мястото си и застана пред подпоручика.
— Чакай, стой! — извика му той диво и пресипнало. — Тук стой!
Подпоручикът го погледна и като мислеше, че това е игра, озъби се с ленива пиянска усмивка и посегна да го отстрани от пътя си.
— Това е безобразие! — извика по-високо Палазов. — Не те е срам!
— Какво? Н-на ме-не! Ти?! Ах, негодяй!
И като се нахвърли върху Палазова, подпоручикът го залови за раменете, раздруса го и тъй силно го тласна, че Палазов политна няколко крачки назад, блъсна се в масата и падна. Подпоручикът тръгна пак към него. Фелдшерът го пресрещна, прехвана го с двете си ръце, като че искаше да го прегърне, и започна да го успокоява. Артистът гледаше всичко това, но не се и помръдна от мястото си.
Засрамен, безпомощен и унизен, Палазов беше седнал до масата и мълчеше. Подпоручикът, макар и възпиран от фелдшера, все налиташе към него.
Неочаквано на вратата се появи г-ца Шмид. Пръв я забеляза фелдшерът, след това подпоручикът. Той отпусна ръце и гузно се усмихна. Г-ца Шмид стоеше на прага със строго лице, с кръгли, някак учудени очи.
— Моля ви се — каза тя, — оставете на спокойствие човека. Той не е виновен за нищо.
Палазов трепна и наведе очи.
— Но, госпожице, елате! — извика подпоручикът след г-ца Шмид, която беше тръгнала към стаята
