си.
— Госпожице, моля — настояваше подпоручикът, като се препъваше в шпорите си из пруста.
— Не, не мога — чу се гласът на г-ца Шмид. — Лека нощ!
И една врата се захлопна веднага след тия думи. Чуха се пак шпори, объркани крачки и в стаята влезе подпоручикът.
— Като не искаш пък, не искам и да те зная — говореше той. — Докторе, да си ходим. Той излезе на пруста и извика:
— Калине! Калине!
— Аз, господин подпоручик! — обади се сънлив глас откъм хана.
— Докарай колата. Бързо! Докторе, да вървим. А с тебе — обърна се подпоручикът към Папазова — ще се разправим друг път. Лала! Шут! Аз ще те…
Фелдшерът го взе подръка и те излязоха навън.
Палазов стоеше на мястото си, без да се помръдне. Заканванията на подпоручика като че не се отнасяха за него. Той не ги чу. Една тъпа, неопределена болка се подигаше в душата му, ломеше всичките му стави, обезсилваше го и го отчайваше. И не намираше думи да я назове, и нямаше сълзи за нея в очите си. В мъглата на опиянението, което все пак го държеше още, той се виждаше да се връща в къщи, срещат го две заплакани очи — очите на майка му, — гледат го — бедния, измъчения, нещастния…
Палазов трепна и подигна очи: в двора на хана се зачуха звънци, затрещя кола по калдъръма. Подпоручикът и фелдшерът си заминаваха. Тогава той се досети, че трябва да си върви — и стана. Артистът, както беше сложил глава на ръцете си, тъй беше и заспал. Напудреното и изписано лице се смееше.
Палазов направи само няколко крачки из двора и чу, че настрани от него се отваря прозорец. Той се обърна: отвореният прозорец беше от стаята на г-ца Шмид и тя сама стоеше там. Стаята се огряваше от месеца, но госпожицата беше назад в сянка и само ръцете й бяха сгрени и се белееха. Едната от тия бели ръце се подигна и повика Палазова. Той тръгна на татък. Палазов помнеше какво беше му казала г-ца Шмид, но сега не можеше и да помисли, че отива на някакво тайно свиждане. Душата му гореше от болка и все му се струваше, че си отива дома и срещу него са насочени загрижените очи на майка му.
Кривата му и уродлива сянка се изписа върху бялата стена и той се спря под отворения прозорец. Двете бели ръце бяха отпуснати на прозореца, по-на-вътре се виждаше бледно лице и две препълнени с блясък очи.
— Отидоха ли си? — пошепна г-ца Шмид.
— Да.
— Ах, бедния! Ела по-близо. Бедния, те те обидиха без право! Ела по-близо! Груби, жестоки хора — забрави ги, не мисли за туй.
Палазов беше пристъпил по-близо, видя, че едната ръка се подигна, и усети, че го милва по очите, по челото. Тръпки преминаваха по цялата му снага, очите му се премрежиха. Той грабна ръката, която го милваше, и започна да я целува.
Г-ца Шмид не се отдръпна. Но тя трепна, когато нещо топло капна върху ръката й и разбра, че това е сълза…
На другия ден няколко души селяни стояха пред хана, гледаха подир една кола, която се отдалечаваше по пътя за града, и говореха дали ще се върне, или не Палазов, частният учител в Бигленци, който беше заминал с тая кола наедно с г-ца Шмид. Друга кола, натоварена с багаж, стоеше пред хана, готова да тръгне. С нея беше останал артистът, който още от сутринта беше започнал да пие и все се потриваше в хана.
Коларят, изгубил търпение, извика няколко пъти, след туй шибна конете и колата потегли. Веднага из вратата на хана тичешката изскочи артистът, изблещи се на децата, които бяха се насъбрали, и за да им направи по-голям смях, изправи се на ръце и заходи с нозе нагоре. След това той се метна на колата и направи нос на селяните, които се смееха.
— Ей, на! — каза един от тях. — Чудим се какво ще прави даскалът — ще прави туй, каквото прави и тоя. И той е палячо като него. Търкулила се тенджерата, че си намерила похлупака. Не, казвам ви, той няма да се върне.
Сарандовица, която беше наблизо и чу тия думи, погледна селянина, който беше ги казал, погледна в земята, помисли нещо и без да се намеси повече в разговора, прибра се в хана.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Иван Иванов, Елина Мирчева или Мартин Митов
Публикация
Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том втори; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7872]
Последна редакция: 2008-05-24 13:00:00
