Милионерът (Комедия в четири действия)

Д-Р КОНДОВ. Излязох от банката и тръгнах из града — кой където ме срещнеше, поздравяваше ме. Отказвах — никой не ми вярва… ЕВГЕНИЯ. После?

Д-Р КОНДОВ. После ме грабнаха и ме понесоха на ръце. Канят ме на гости, на разходки. Избраха ме за председател на дружеството „Кавал“. А майка ти доде при мене и настоя да дода да живея у вас…

ЕВГЕНИЯ. Ах, мама… разбирам, разбирам…

Д-Р КОНДОВ. Майка ти не ти ли каза?

ЕВГЕНИЯ. Нищо не ми каза. Тя само викаше на файтонджията: „По-бърже! По-бърже!“ И такъв силен дъжд! Святка се, гърми…

Д-Р КОНДОВ. Ти трябва да си се измокрила…

ЕВГЕНИЯ. Не, страх ме беше. И не толкоз от гърма. Аз се радвах, че се връщам, и си мислех: ами ако сега падне гръм и ме убие… няма да го видя! Тебе няма да видя. За тебе съм мислила…

Д-Р КОНДОВ. Евгенио! (Иска да я прегърне)

ЕВГЕНИЯ. Ах, не! (Отбягва) Страх ме е… Ако мама се научи… ако мама се научи, че ти не си милионера? Ах, страх ме е, тука има нещо лошо…

Д-Р КОНДОВ (става и се разхожда). Да, Евгенио. Има нещо лошо. Има лъжа. Но аз не съм виновен. Тоя слух го пуснаха други, аз нито съм го чакал, нито съм го желал. Ако в нещо съм виновен, то е в туй, че ей тъй, на шега, и аз се оставих да ме носи тази мълва. И то само затуй, защото ме доближаваше до тебе…

ЕВГЕНИЯ Ах, да. Виждам. Но то не може да остане тайна. (Става.)

Д-Р КОНДОВ. Какво да правя, Евгенио? Бях се измъчил, отчаял се бях. Баща ти навсякъде се заканваше да ме уволни, да ме махне оттука. Майка ти не искаше да чуе за мене, защото съм бил беден. Не можех да те видя, не можех да ти пиша, какво да правя?

ЕВГЕНИЯ. Ах, как се измъчих и аз! Не отидох сама на чифлика — заведоха ме. Мама всеки ден ми се караше. „Докторът ли? — казва — тоя нищо и никакъв чиновник, тоя голтак. Никога! Ей тук ще те вържа с вериги, ще изгниеш тука в чифлика, но на него няма да те дам!“ Колко съм плакала!

Д-Р КОНДОВ. А баща ти?

ЕВГЕНИЯ. Тате е добър, но какво може той, когато мама не иска. Пазеха ме, не ме пущаха да изляза от чифлика, следяха ме. Само вечер, когато останех сама, бивах спокойна. А какви хубави нощи бяха! Пълен месец, бяла мъгла и полето — широко, широко… Стояла съм на прозореца и съм мислила за тебе.

Д-Р КОНДОВ. Евгенио! (Иска да я прегърне.)

ЕВГЕНИЯ. Ах, не! (Отбягва.) Страх ме е… Ако мама се научи? Може да се случи нещо лошо.

Д-Р КОНДОВ. Да не мислим за туй, Евгенио. Може нищо да не се случи. Да оставим да си върви тъй, ще видим… Нека сега да сме доволни, че сме близо, че сме наедно…

ЕВГЕНИЯ. Наистина. Аз толкоз съм си мечтала за туй… Да живеем наедно. Да си лягам вечер и да зная, че и ти си тук наблизо, под същия покрив. Да се събуждам и пак да зная, че си тука… Аз ще ти донасям закуската. Аз никъде няма да излизам, щом зная, че ти си в къщи. Нали ще можем да се срещаме? Мама какво казва?

Д-Р КОНДОВ. Тя каза, че можем да излизаме с тебе на разходка…

ЕВГЕНИЯ. Сами?

Д-Р КОНДОВ. Да, сами.

ЕВГЕНИЯ. Ах, боже! И ще ходим, дето искаме. И все двама… нали, нали?

Д-Р КОНДОВ. Да, Евгенио.

ЕВГЕНИЯ. Ах, как се радвам… как се радвам!… (Поглежда го в очите) Обичаш ли ме?

Д-Р КОНДОВ. Евгенио! (Прегръщат се)

Вратата се отваря и влиза г-жа Масларска, тихо, като че дебне, Спира се и гледа. Миг-два влюбените стоят прегърнати, но забелязват г-жа Масларска и скачат.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. А! Г-н докторе! Тъй ли било то!

Д-Р КОНДОВ. Г-жо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Никакви обяснения. Аз видях всичко. Как смеете, г-не, тук, в моята къща…

Д-Р КОНДОВ. Г-жо, моля ви…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Мълчете. Оставете ме да говоря. Вие трябва да знаете, г-не, че у мене всичко трябва да бъде ясно, всичко трябва да бъде откровено. Кажете ми: обичате ли дъщеря ми?

Д-Р КОНДОВ. Да, г-жо! Аз мислех да…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Стига! Ни дума повече! (На Евгения) Евгенио, ти обичаш ли г-н доктора?

ЕВГЕНИЯ. Аз, мамо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Отговаряй, когато те питат: обичаш ли г-н доктора?

ЕВГЕНИЯ. Да, мамо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (усмихната, радостна). Е, деца, щом вие се обичате, аз мога ли да имам нещо против? Прегърнете се, целунете се… Да, да, прегърнете се и се целунете, аз позволявам, вие сте вече сгодени. (Докторът и Евгения се целуват) Така! Целувайте сега ръка на мене!

МАСЛАРСКИ (влиза). Какво… какво има?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Че те се обичали нашите гълъбчета… (На Евгения и на доктора) Целувайте ръка на баща си…

МАСЛАРСКИ. Ах, докторе…(прегръща го) аз ви обичам…обичам ви като син…Евгенио! Мило дете… (Прегръща я; изважда кърпата си и си трие очите)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ти пък, доде не заплачеш…

МАСЛАРСКИ. А не… нищо, нищо… аз само тъй… аз много се радвам, много се радвам. (Усмихнато) Е, сега… ето ви млади годеници…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Докторе, още едно нещо ще ви кажа. Аз не обичам протаканията, не обичам отлаганията. Всичко трябва да се свърши навреме. Аз ще ви кажа какво да направим. Не обичам да ми се противоречи. Отсега нататък вие сте ни като син и каквото направим, ще го направим за ваше добро. Но казах — не обичам да ми се противоречи. Ще ме слушате…

Д-Р КОНДОВ. Да, г-жо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не г-жо — мамо…

Д-Р КОНДОВ. Да, мамо.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Добре. Идете сега с Евгения в салона. Аз ще дода и ще ви кажа какво ще направим. Евгенио, идете в салона… не тъй, не! Вие сте годеници, хванете се подръка!

ЕВГЕНИЯ. Ах, мамо! (Хваща доктора подръка)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ха така. (Евгения и докторът излизат)

МАСЛАРСКИ. Ах, каква двойка, каква хубава двойка! (На Масларска) Е, сега ти какво мислиш да правиш?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Още днес ще ги венчея и довечера заминават с влака във Варна.

МАСЛАРСКИ. Толкоз бързо!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ами ти как искаш? Да отлагам, да протакам? Не виждаш ли, че всички са отворили уста като ламя, да го глътнат? Ще ги венчея и туйто. Да ми е мирна главата.

МАСЛАРСКИ. Но нали трябва да се поприготвим?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Всичко съм приготвила, всичко. (Звъни.) Ако ти спиш до девет часа, аз съм станала в четири. Що работа съм свършила. Най-напред отидох при поп Петра…

СЛУГИНЯТА (влиза). Вий ли звъните, госпожа?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Донеси вързопа, вързопа, дето го снехме от файтона. В салона е. По-скоро! (Слугинята излиза) Отидох при поп Петра. „Отче — реках, — до дванайсет часа искам книжата за