Милионерът (Комедия в четири действия)

ЧУНЧЕВ. Че тя български не знае!

ЛЮБЕНОВ (играе си с камертона). Тя дохожда да се запише в дружеството „Кавал“. Аз мисля, че не е много музикална. Казва, че свирела на китара…

ФАНКА. Тая китара! Майка й е проглушила света с нея. Ах, боже, да не падне човек под езика на тая Фъргова! (На доктора) Та за туй бяха дошли?

Д-Р КОНДОВ. Да.

ХРИСТИНА. Разбирам, разбирам. Знам аз какви мрежи плете Фъргова. И ти, докторе, може би си обещал, че ще отидеш?

Д-Р КОНДОВ. Къде?

ХРИСТИНА. На лозе.

Д-Р КОНДОВ. Не, отказах им. Не ми се ядат череши. Не ми се приказва италиански (усмихнато) с Мичето.

ЧУНЧЕВ. Виж, туй, докторе, е хубаво от ваша страна. Разбира се, че не бива да отивате. Недейте забравя, че вие вече не сте свободен.

Д-Р КОНДОВ. Как да не съм свободен! Напротив, тъкмо защото съм свободен, затуй отказах.

ХРИСТИНА. Пак се шегуваш. Слушай, ще се разсърдя наистина!

Д-Р КОНДОВ. Защо? — Не ми се ходеше на лозето на Фъргови, защото мисля да поизляза вън от града. Мисля да отида към Али-Анифе.

ФАНКА. А! (На Христина) Христино, чуваш ли? Там е чифлика на Масларски.

ХРИСТИНА. Искаш да видиш Евгения?

Д-Р КОНДОВ. Защо не? Г-ца Евгения е хубаво момиче и винаги ми е било приятно да я видя.

ХРИСТИНА. Докторе, прекаляваш с шегите си. (Става и поднася ръката си под очите на доктора) Тоя пръстен на кого е?

Д-Р КОНДОВ (изненадан). А! моя пръстен!… Как тъй…

ХРИСТИНА. Как тъй? Питаш как тъй? Погледни на пръста си — кой е тоя пръстен, не е ли моя?

Д-Р КОНДОВ (вижда, че на пръста му наистина е пръстенът на Христина, учуден) . Наистина… но как тъй… не разбирам…

ЧУНЧЕВ. Е, докторе, все шеги, шеги… Стига толкоз.

ХРИСТИНА (сяда на канапето). Аз съм ти сърдита!

Д-Р КОНДОВ. Но, господа, аз нищо не разбирам.

ЧУНЧЕВ. Хубава работа! Докторе, вие не сте забравили, но не зная защо, правите се, че сте забравили. Ако искате, можем да ви припомним подробно кое как беше…

Д-Р КОНДОВ. Нищо не разбирам.

ЧУНЧЕВ. Но как тъй, докторе! Снощи не бяхме ли на бирария?

Д-Р КОНДОВ. Да, бяхме.

ЧУНЧЕВ. Да оставим всичко друго. Когато си излязоха всички посетители и ние останахме сами, не помните ли що стана?

Д-Р КОНДОВ. Помня. Аз сложих главата си на масата и позаспах.

ЧУНЧЕВ. То беше после, докторе, после. Преди това вие отидохте при г-ца Христина, седнахте при нея, взехте й ръката, казахте й — колко дълго й говорихте! — че я обичате много, че сте я обичали отколе, че ще я обичате вечно! (Докторът все повече се учудва) След туй извадихте пръстена си, турихте го на пръста на г-ца Христина, а тя ви даде нейния си. След туй вие станахте и с висок глас казахте, че пред бога и пред хората вие сте сгодени с г-ца Христина…

Д-Р КОНДОВ. А! Може ли?… Това не е било!

ХРИСТИНА. Докторе!

ЧУНЧЕВ. След туй вие заспахте.

Д-Р КОНДОВ. Да, туй помня.

ЧУНЧЕВ. Но то беше после, докторе. Ето Любенов, ето г-ца Фанка, нека кажат.

ФАНКА. Тъй беше, докторе. Всичко тъй беше.

ЛЮБЕНОВ. Да, тъй беше.

Д-Р КОНДОВ. Г-да, не помня нищо, не разбирам нищо. Може да е имало такова нещо, не знам, може… но аз бях пил твърде много. И ако съм направил такова нещо, било е на шега…

ХРИСТИНА. Престанете, докторе!

Д-Р КОНДОВ. Но аз ви казвам истината. Това, г-це, е било една шега, по-право — една глупост, извършена под влиянието на виното. Моля ви да ме извините. Дайте ми пръстена, ето ви вашия.

ФАНКА. А! И таз хубава!

ХРИСТИНА. Я! Вие сериозно ли говорите?

Д-Р КОНДОВ. Да, съвсем сериозно.

ХРИСТИНА. Сериозно? Сериозно! Значи, всичко, каквото ми казахте, било лъжа? Че сте ме обичали — лъжа? Че ми дадохте пръстена си — лъжа? Че сме сгодени — лъжа? Как може да вършите такова нещо! Че вие ме правите нещастна, вие ме убивате. (Плаче) Докторе, кажете, че се шегувате. Шегувате се, нали?

Д-Р КОНДОВ. Не, не се шегувам. Дайте ми пръстена.

ХРИСТИНА. Ах, боже, ами сега… ами сега… Де да отида, какво да правя… какво ще стане с мене… (Плаче)

ФАНКА. (притичва се към нея). Христино, моля ти се…

ХРИСТИНА. Ах, майчице, умирам, умирам… ах, лошо ми е… ах… (Пада на канапето в ръцете на Фанка)

ЧУНЧЕВ. Вода! Дайте чаша вода!

ФАНКА. Христино! Христино! Моля ти се, Христино, успокой се.

Д-Р КОНДОВ (подава й чаша вода). Успокойте се, г-це, няма нищо… Нека остане пръстена у вас. Ще видим, ще се разберем. Успокойте се, моля ви се…

ХРИСТИНА. Оставете ме!

ФАНКА. Оставете я. Идете настрана. Постой тъй, Христино, почини си. (Туря й една възглавница под главата) Почини си… не се вълнувай… успокой се…

Христина се обляга връз възглавницата и притваря очи. Докторът отива при писалището си, Чунчев се разхожда. Любенов стои малко настрана от Христина и нервно почуква и слуша камертона си. Фанка оставя Христина, отива на пръсти при доктора, прави му знак да се пази тишина и започва да разглежда книгите по писалището му.

ФАНКА (тихо). Много книги имате.

Д-Р КОНДОВ. Да, много.

ФАНКА. И все италиански?

Д-Р КОНДОВ. Да, италиански.

ФАНКА. И аз, като Мичето, искам да уча италиански, хайде да ми давате уроци! Бива ли?

Д-Р КОНДОВ (усмихнат). Бива, защо не.

ФАНКА. Ще идвам всеки ден. Може ли?

Д-Р КОНДОВ. Разбира се, че може.

ФАНКА. Ето една хубава книга.

Д-Р КОНДОВ. Я да видя? Наистина хубава.

ФАНКА. Да я взема ли?

Д-Р КОНДОВ. Вземете я.

ХРИСТИНА (още от по-рано е отворила очи и ги следи; скача, отива при тях, грабва книгата от ръцете на Фанка и я хвърля на земята). Остави книгата. Нарочно правиш, да ме ядосваш. Интригантка!

ФАНКА. Аз? Ти си интригантка, не аз. Снощи ти правеше предложение на доктора, не той на тебе. Ти го накара да си размените пръстените, не той!