Силен бодър глас се зачу и откъм дама се показа Кутмака, с ямурлук, със запретнати крачоли, бос. Щом го чуха, Нона и Санка притичаха на прозореца.
— Какво правите, живи ли сте? — извика им той. — Ей ме че додох и аз. Де е баща ви, тука ли е?
Той се качи на чардака. Насреща му излязоха Нона и Санка, засмени и зарадвани. Дохождането на Кутмака, колко да е, ги ободри и насърчи.
— Поокъпа ме дъжда, ама нищо. То е на добро, то е на берекет — говореше Кутмака, като тропаше с босите си крака, а след туй отърси и шапката си. — Малко ме валя мене, аз бях тука, стоях в дама. Като видях онез черкези, сеновчани, рекъх: защо стоя тука? Защо не ида в чифлика? Все ще имате сега нужда, рекъх си, от един чиляк като мене.
— Какво има, дядо Тодоре? — попита Нона. — Какво става?
— Какво ще става? Луди хора. Пък и вий ум нямате, ако ви е страх. Какво, най-сетне, не са ни турци, ни черкези, българи са. А аз рекъх — чакай да ида.
— Ела, ела тука! — чу се гласът на Манолакя.
Кутмака се пообърна, влезе в къщи и затвори вратата след себе си. Но гласът му все гърмеше и се чуваше из цялата къща. Нона и Санка се прибраха. Като доде Кутмака и като чуваха гласа му тъй близо, струваше им се, че нищо опасно вече не можеше да се случи.
Но когато се стъмни добре, нова тревога раздвижи чифлика. Глуханека, който тая вечер отрано беше започнал нощната си обиколка и отрано беше пуснал всички кучета, доде при Манолакя и му съобщи, че сеновчани пак са дошли.
— Не може да бъде! — каза Кутмака, като се хвана за брадата. — Какво ще правят нощя тука? Ти, Паскале, май не си видял добре.
— Че не съм сляп, с очите си ги видях. Десет каруци са и във всяка каруца има по четири-пет души.
— Бе пътници трябва да са! Отиват си хората по работата, я на воденицата отиват я!
— Каква воденица, какви пътници — не отстъпваше Глуханека. — Ако са добри хора, що щат на поляната срещу чифлика? Отбиха се от пътя и там стоят сега.
Кутмака скочи, засумтя сърдито и отиде да види сам. Той имаше такъв вид, като че трябваше само да погледне и да доде след туй да каже, че Глуханека не е видял и не е разбрал добре какво има. Но не се мина много и Кутмака се върна, мъдър и позасрамен: каквото беше казал Глуханека, вярно беше, и Кутмака го беше видял с очите си. Манолаки вече даваше разпорежданията си: от трите страни на чифлика (оставяха само страната откъм границата) трябваше да застанат по двама, по трима с пушки и да пазят. Малин, Мурад, дядо Христо, Кутмака — всички трябваше да бъдат там. Никой не биваше да мисли за сън.
За да успокои жените, най-вече Санка, която все плачеше, Манолаки заповяда да изкарат една каруца, готова да потегли всеки миг: конете да бъдат с хамутите си, на каруцата да е натурено едно-друго за път. Станеше ли нужда, явеше ли се опасност, конете на часа се впрягаха, Санка, Нона, Манолаки (за себе си Манолаки не беше решил) щяха да се качат на каруцата и тъй като северната страна оставаше свободна, щяха да заминат или към града или към поста на границата. Това щяха да решат, когато тръгнат.
Нощта беше тъмна, небето облачно. Кучетата лаеха непрекъснато. По едно време каруците на сеновчани се раздрънкаха, раздвижиха се, потеглиха нанякъде. След малко настъпи тишина, но тъй като кучетата все лаеха като чужди хора, пазачите на чифлика не можеха да разберат дали сеновчани бяха си отишли, или с някой план бяха завили само на друга страна и са се притаили там.
Манолаки не спеше, а само беше подпрял глава на ръката си и дремеше. При него често дохождаше или Малин, или Глуханека и нещо му обаждаха. Нона и Санка бяха се прибрали в една стая. Нона не можеше да затвори очи, защото Санка още не се успокояваше, ставаше час по час, отиваше до прозореца и оттам гледаше и се ослушваше. Веднъж, щом се доближи до прозореца, тя каза:
— Какво е туй, дето свети? Дали не гори нещо?
В тъмнината към саплъците трептеше не особено силна светлина, като че идеше от фенер или от огнище. Изведнъж тая светлина се засили, разрасна се, бухнаха пламъци и се понесоха искри. Нататък загълчаха хора.
— Пожар! Гори нещо! Пожар! — завика Санка.
Тя се спусна към стаята, гдето беше Манолаки, и обезумяла от страх, викаше:
— Тате! Тате! Пожар!
Разтреперан, уплашен, Манолаки излезе на чардака. Сиянието беше вече широко. Понякога то намаляваше, понякога отведнъж избухваше. В двора се чу гръмливият глас на Кутмака:
— Не бойте се, нищо няма? Една купчина плява гори. Далеч е, от саплъците е далеч.
— Как? Не горят ли саплъците, дядо Тодоре? — извика Нона.
— Бе какви саплъци! Една купчина плява гори. Нищо няма, ви казвам.
Манолаки не можа да издържи това бързо, неочаквано преминаване от уплаха към радост, краката му се подкосиха и той приседна на чардака. Кутмака се изкачи на чардака и пак повтори:
— Една купчина плява гори. Нали има един стар, хе! много отколешен саплък, ей там е сред поляната. Той гори. Колко е плявица то, ама на. Запалил го е някой чапкънин.
Влязоха вътре и Кутмака още по-подробно обясни всичко: опасност нямаше, всички можеха да бъдат спокойни. Саплъкът, който беше запален (отпосле се разбра, че Георги Сиренарина беше се примъкнал и беше го запалил), беше далеч от чифлика, далеч и от другите саплъци. Пожарът не можеше да се пренесе върху другите саплъци и върху сградите, защото вятърът идеше отгоре, откъм чифлика, и отвяваше искрите надолу към противната страна.
Докато Кутмака разказваше, Манолаки го слушаше, без да каже нещо. Изглеждаше спокоен, само очите му бяха се налели и изглеждаха мътни, но очите му са си били такива винаги. Изведнъж, както си седеше, той изпусна цигарата си, пребледня, загледа уплашено, поиска да каже нещо, но само хлъцна и взе да се задушава. След туй се отпусна настрана и падна.
— Вода! Дайте малко вода! — завика Кутмака. Като не знаеше какво да прави, Кутмака взе да търка Манолакя по жилите на ръцете му, около китката. Манолаки беше затворил очи, като мъртвец. Санка плачеше. Дотърча и Нона, боса, уплашена. Манолаки се посъвзе и отвори очи. Занесоха го на леглото му, съблякоха го и го туриха да си легне.
През нощта по-нататък нищо не се случи. От време на време само саплъкът, който гореше, пламваше по-силно и широко кървавочервено сияние страховито затрептяваше в тъмнината. В чифлика всички изтръпваха и тичаха към прозорците да гледат. Но не само че нямаше опасност да се разрасне пожарът, защото вятърът все тъй си духаше отгоре, откъм чифлика, но по едно време заваля дъжд и огънят взе да загасва. Като се разсъмна и се развидели, колкото и да се взираха наоколо, нищо не можаха да видят около чифлика. Не се виждаше ни каруца, ни пеш човек. Сеновчани бяха си отишли.
Но късно следобед те пак се появиха и тоя път като че бяха още повече. Не можеше вече да се разбере какво мислеха да правят, защо дохождат и защо си отиват. Тоя път те се събраха накуп на едно място, побавиха се, като да се съветваха и обмисляха нещо, след туй не отидоха на нивата, гдето бяха орали вчера, а се насочиха направо към чифлика. Вървяха все по брега на дола, затуй изглеждаше наистина, че идат към чифлика, но също тъй можеше да се помисли, че искат да минат и границата.
Изведнъж иззад чифлика, откъм границата, пропукаха пушки. На два–три пъти гръмнаха по няколко пъти. От страна на сеновчани също тъй отговориха — чуха се и оттам няколко пушки. След туй, както вървяха по брега, сеновчани се свлякоха набързо като стадо в дола и се изгубиха. Откъм границата гърмежите зачестиха, в дола също тъй запукаха чести гърмежи — отговаряха сеновчани. Започна се същинско сражение. Сега в чифлика настъпи най-голямата уплаха. Мурад впрегна конете и докара каруцата пред къщи. Санка, разплакана, затегли Нона да бягат. Но веднага те разбраха, че не можеха да оставят Манолакя самичък и болен. Особено Нона не искаше да чуе за това. Докато се чудеха какво да правят и се гледаха смаяни един други, гърмежите отведнъж спряха. Един или два гърмежа се чуха още и след туй всичко замлъкна. След малко от градината, гдето бяха пазили, дойдоха Кутмака и Малин. Те разказаха, че ония, които стреляли откъм границата били войници. Сеновчани вече не се виждали — из дола, като се криели из генгеря, те се оттеглили към селото си.
Глава 28
