Нона стана и тръгна да излезе, но се спря.
— Галчев го няма — каза тя. — Бях на поста, няма го. Войника ми каза, че заминал по границата.
— Заминал ли? — учуди се Милчевски. — Такова, туй… туй не ми се харесва, щом е заминал…
— Защо, какво има? — каза Нона и изведнъж, като че отмаля и седна на стола. — Вий трябва да знаете нещо, защо криете?
Милчевски обърна към нея бледното си изпито лице.
— Нищо не крия, г-це, какво ще крия. Аз такова, туй… казвам само, че положението не е розово. Какво ще крия.
— Аз няма да си отида — каза Нона. — Тук ще стоя, какво ще ми направят. Йосиф не е ли тук? Йосиф ми е близък, Йосиф няма да позволи да ми направят нещо. Какво? — попита тя, като видя, че Милчевски клати глава. — Не вярвате ли, че Йосиф ще се застъпи за мене?
— Йосиф не е тука. Такова, туй… туй, дето става днес, таквиз като Йосифа го правят. От три-четири дни Йосиф изчезна оттук. И казват, че заминал с чета.
— С чета? Каква чета?
Милчевски подигна рамене и нищо не каза. Нона потопи очи в земята, позамисли се и скочи. Тя се упъти към кабриолета си. Милчевски вървеше след нея.
— Вий си идете. Такова, туй… то няма нищо, но си идете. Най-хубаво е да си идете. И не се бойте, нищо няма. Аз такова, туй… бих дошел да ви изпратя, но, знайте, станцията, няма кого да оставя.
Нона не го слушаше, качи се на кабриолета и преди да тръгне, доде й на ум за Гърдя и се огледа наоколо. Най-напред тя не го видя — наоколо жив човек не се виждаше, — но като се вгледа по-добре, видя, че наблизо пред хотела, под сянката на един салкъм, стоеше Гърдю и гледаше към нея. Нона удари коня и без да гледа на голямата жега, още от самото място потегли в най-силен тръс. Сега едвам й стана ясно защо беше я лъгал всйникът и я обзе тревога. Не се безпокоеше за себе си, а мислеше за Галчева. Искаше да се върне на границата, но знаеше, че пак нищо няма да й кажат. Не й оставаше друго, освен да се върне по-скоро в чифлика. Тя пак шибна коня. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад, но нито от едната страна на поста, нито от другата се виждаше нещо по границата. Безлюдно и пусто беше навред.
Като стигна в чифлика, Нона разбра, че там вече знаеха какво е станало. Манолаки беше, както винаги, на чардака и пред него стояха прави всички слуги от чифлика: Малин, Мурад, Глуханека, дядо Христо. Манолаки току-що беше дал нарежданията и те, по-замислени, но и зарадвани — хората винаги се радват, когато иде нещо ново, — слизаха надолу по стълбите. На чардака при Манолакя остана само дядо Христо.
— Е, Ноне, ти беше в Сеново — каза й той. — Какво има там?
Нона разказа какво беше видяла и чула.
— Нека правят щото щат — каза Манолаки. — Ний да гледаме нази си. — И тъй като някои от слугите бяха се спрели под стълбите, като искаха да чуят още нещо, той се понаведе и им викна: — Хайде, вървете си гледайте работата! Правете каквото ви казах. Хайде!
Санка посрещна Нона на вратата.
— Ах, Ноне, добре, че си доде; знаеш ли колко съм мислила за тебе. Имаш ли писмо от годеника си?
— Нали имах телеграма онзи ден, сега нямам. Пък и не ми е до годеника, за него не мисля сега. Мисля за онез, дето са тука, дето се бият едни с други, дето гинат. За тях ми е жал…
Санка я гледаше с широко разкрити очи. Тя не разбираше добре какво искаше да каже Нона, но си спомни за Тоша, който беше се случил в града, и още по-голяма уплаха се яви на хубавичкото й лице.
— Ноне, какво ще правим сега? И Тошо не си доде. Малин каза, че видял каруци подир каруци, пълни със селяни, отивали към града. Малин се върна от воденица, той казва. Ами ако додат тука, Ноне?
— Какво ще правят тук? Какво сме им направили, какво имаме? Каква си плашлива и ти — каза Нона и прегърна Санка. — Не се бой, Санке, нищо няма. Ами че ако стане нещо, ей я де е границата, ще избягаме при войниците.
Санка въздъхна и се поослуша: отвън на чардака се чуха стъпки — Манолаки беше станал и като се покашлюваше, бавно и тихо влезе в отвъдната стая. Изскърца вратичката надолапа и Нона разбра, че макар да беше още много рано, Манолаки е влязъл да си налее ракия. Туй показваше, че той е разтревожен много.
След малко животът в чифлика си тръгна, както обикновено. Обядваха, Нона се прибра в стаята си, Манолаки, както винаги, си полегна да поспи. По пътищата не се забелязваха хора, никаква опасност не изглеждаше да се приближава. Но Нона не беше спокойна. От туй, което знаеше вече, от туй, което беше подочувала в разни времена, че се готви, тя разбираше, че станалото е нещо голямо и страшно. Мина й през ума, че трябва да запомни тая дата. Както често й се случваше, тя не знаеше кое число беше днес. Тихо, на пръсти, тя мина в стаята на Манолакя. Легнал възнак, завит с палтото си, той хъркаше. Нона се приближи до календаря, закован на стената, и намери кой ден беше днес. И за да запомни по-добре тая дата, тя пошепна: „22 септември 1923 година.“
Нона се върна в стаята си. По едно време от прозореца тя забеляза, че тичешката идеше насам Галунка, а след нея, като пребраждаше ръченика си, по бели ръкави и боса, идеше и баба Лукана. За да не събудят Манолакя, Нона ги посрещна на чардака и отдалеч им направи знак да пазят тишина. Санка също беше излязла.
— Ноне, како Санке — зашепна запъхтяна Галунка, — сеновчани пак додоха на нивата. У! колко са много, само да ги видите! Спряха се на нивата. Да кажем на дяда Манола.
— Тати спи — каза Нона.
— Насам ли идат? — плахо запита Санка. — Да събудим тати. Боже, ами сега!…
— И ти, Санке, каква си! — скара й се Нона. — Те насам не идат, нали, Галунке? Те на нивата се спрели.
— Ами ако додат насам? Да събудим тати.
— Събудете го, събудете го — настояваше и баба Лукана. — Трябва да му се каже. И Малин тъй рече: кажете, кай, на чорбаджията.
Не стана нужда да събуждат Манолаки: кашлицата му се зачу отвътре и той излезе.
— Какво има? — попита той, като изгледа всички с мътни сънливи очи, — Какво сте се насъбрали?
— Онез, сеновчаните, пак пощуряха обади се баба Лукана. — Додоха пак на нивата.
— Де е Малин? Я нека доде при мене. — Манолаки тръгна към чардака, за да си седне на мястото. — Повикайте Малина да доде при мене.
След малко се зададе Малин — усмихнат беше, не бързаше, виждаше се, че нищо опасно няма.
— Е, какво правят! — попита Манолаки. — Де са?
— На нивата са. Орат. Осем плуга пуснаха, броих ги, един по един. Осем плуга, все с по четири коня. Какво да правим, да отидем и ний?
— Ти луд ли си? — каза Манолаки. — Тук ще си седите вий. Като са гладни толкоз за земя, нека орат. Сетне ще видим. Вий тук ще си стоите. Хайде, гледайте си работата! Поглеждайте какво правят онез и ако има нещо, елате ми обадете. Хайде, хайде, вървете си!
Надвечер тъмни облаци се появиха откъм запад и все повече се надигаха. Излезе вятър, дигна се прах. Старият бряст заогъва клоните си и зашумя. Чу се гръм. Други, по-ниски облаци, пепеляви и кълбести, се появиха, заизвираха и се завъртяха като дим от пожар, изпревариха другите облаци и отведнъж обложиха цялото небе. Притъмня, вятърът се усили, все по-често се святкаше и гърмеше. Доде Малин и каза, че сеновчани са си отишли.
Като куршуми заудряха тук-таме по земята зърна град и след туй рукна дъжд като из ведро. Трептяха червени светкавици и наблизо някъде изтрещяваше страшен гръм. Ту тих, ту развяван от вятъра като виялица, дъждът трая близо цял час. Облаците се извиха на другата страна на небето, там сега беше дъждът и бурята. Около чифлика замучаха крави, зареваха телета — добитъкът се прибираше. Конете, мокри и лъснати от дъжда, изглеждаха изтънели и мършави, с тънки крака. Вече се мръкваше. Натежал от дъжда, голе–мият бряст потъмняваше, попоклащаше клонете си и ръсеше гъсти капки, като че изново заваляваше дъжд.
