— Аз тоя нехранимайко, моя син, да бях го усетил, щях да му дам нему едно ходене, ама не го усетих.
Той запали цигарата си, дръпна от нея и продължи:
— Казал на майка си — ама тя сега ми обажда мале, рекъл, дай да ти целуна ръка, че я се видим вече, я не. А на унуката ми, на Дениното момче, на Павля подарил му хармониката си — той беше си купил една хармоника оназ година от панаиря, — подарил му я и рекъл: мене може да ме убият, рекъл, вземи хармониката, Павле, и кога свириш с нея, да си спомняш за вуйча си.
Гласът на Костадина малко потрепна, той закашля от тютюна, па отведнъж се скара на Давида:
— Какво ходиш сега, какво се вайкаш? Твоя син е крив, той ги поведе подир себе си, той ги надъха. Ти, като баща, да беше го спрял, да беше го вразумил. Или си дошъл сега шега да си биеш с мене?
Давид загледа учудено Костадина.
— Гледай го какъв е — каза той. — Аз се чудя какво да правя, а той — шега. — Той се поразсърди и се обърна гърбом към Костадина. — Да съм го вразумял. Какво ще го вразумявам, малък ли е, глупав ли е? От мене повече знае, учен е, какво ще му казвам? Пък и дали иска да ме знай за баща? Човекът върши какво си ще, как ще стоиш насреща му?
Разсърден, Давид си тръгна нагоре, като все си говореше сам със себе си. Като се поотдалечи, той се обърна: Костадин дялаше пак при вратника. Но не него гледаше Давид: отвъд неговата къща около навеса на дяда Пея, бяха наизлезли крайненци. И още не бързаха да си ходят, трупаха се на купища и като говореха, чуваше се чак дотука. Давид продължи пътя си. „Какво мислят да правят тез хора? — помисли си той и след малко сам си отговори: — Не знам какво мислят да правят, ама лоши работи има да стават от утре.“
Глава 27
Нона отиваше към Сеново, караше бързо. Конят беше се запотил, наоколо му се носеше рояк мухи. Макар да помахваше често с камшика, Нона не гледаше коня, а над главата му беше спряла очи на поста. Тя искаше час по-скоро да види Галчева. От годеника й се получи телеграма, че е тръгнал и след три-четири деня щеше да бъде тук. С Галчева тя трябваше сериозно да поговори за това. „А какво ще направи той, ако му кажа, че оставам при него й не искам вече да се връщам в чифлика? — помисли си тя. — А кабриолета? Кой ще върне кабриолета в чифлика?“ — запита се тя и веднага се разсмя, като разбра, че за такава дреболия не струва да се мисли.
Днешният ден изглеждаше, че ще бъде още по-горещ — тая сутрин роса нямаше, а слънцето, щом се понадигна малко нависоко, и припече. Отникъде не полъхваше ветрец, въздухът пареше. Старшият подофицер Левашки час по час снемаше фуражката си и бършеше зачервеното си лице. Но той страдаше не само от горещината: беше опасан с паласки отпред, с чанта през рамо. А друг път, той ще се покаже най- много от прозореца, и то с разкопчана куртка, гологлав и с перо зад ухото. Сега той не мислеше да се пази от слънцето, разхождаше се пред поста и твърде внимателно се вглеждаше ту към селото, ту към едната или другата страна на границата.
По едно време той се спря: на запад, по пътя, който идеше откъм Исьоренския чифлик, се показа каруца — една черна точица сред жълтеникавия облак от прах, който беше се дигнал около нея. Тая черна точка се приближава, расте и Левашки разбра, че не е каруца, а кабриолет и че тоя кабриолет е на Нона. Той почака да види само дали кабриолетът ще отиде към селото или, както правеше най-често, ще свърне направо към поста. Високият черен кон препускаше по самия гребен на баиря, насочваше се към село, но отведнъж се обърна и тръгна право насам. Левашки сви вежди, тръгна към поста и извика:
— Хубене!
На вратата се показа Хубен.
— Аз, г-н старши! — извика той и се спря. И той също тъй беше стегнат, с паласки, с презраменна чанта.
— Слушай, Хубене, оная пак иде. Ти нищо няма да й казваш.
— Коя, г-н старши?
— Госпожицата. Ако те пита за подпоручика, ще кажеш: отиде по границата. Де е отишел, защо е отишел — за туй нито дума. Разбираш ли? Да си ням като риба. Да си държиш устата и да се научиш да пазиш тайна. Разбра ли?
— Тъй вярно, разбрах, господин старши.
Левашки походи още около поста и когато вече затупаха наблизо копитата на коня и се чу как задавено се плъзгат колелетата из праха, той зави набързо и отиде към навеса, за да бъде по-настрана. В същия миг кабриолетът на Нона спря пред поста. Високият черен кон беше лъснат от пот. Нона скочи от капрата — тя беше с къса синя дрешка и бяла рокля. Тя остави кабриолета на слънце — конят беше научен да стои, дето го оставят, — а сама, усмихната, със светнали очи, забърза със ситни бързи крачки към поста. Видра я посрещна и се заумилква около нея. Ханджар също подигна очи, изскимтя от радост, но го домързя да стане и остана на сянка. Нона погледна Хубена и се усмихна.
— Как си, Хубене? — каза тя и не се спря, а забърза към стълбите.
— Госпожице! — затича се след нея Хубен. — Подпоручика го няма.
Нона се спря.
— Няма ли го? Къде е?
— Не знам. Няма го. Не зная къде е.
— Как тъй не знаеш? Не каза ли де отиде? Откога го няма?
— Тая нощ замина. По границата замина. А де е заминал, не знам, не ми каза. Не знам, не мога да ви кажа де е отишел.
Хубен гледаше към земята, смущаваше се и се объркваше. Нона забеляза, че откъм навеса се показва Левашки, полуобърнат към нея, но не я гледаше, а като че повече слушаше какво говори Хубен. Нона разбра, че на Хубена е поръчано да говори тъй.
— Е, добре де каза Нона. — Аз няма да питам де е подпоручика. Кажи ми само той ли ти заръча да не ми казваш де е.
— Не, г-це, той нищо не ми е заръчвал. Само че аз не зная де е отишел. Сега защо да ви лъжа, не зная де е заминал.
— Добре, добре, аз ще си ида — каза Нона. — Бре, Хубене, откога си станал такъв дявол! — засмя се тя и тръгна към кабриолета. — Ако си доде подпоручика, ще му кажеш, че съм дохождала — каза тя, като се качи и взе юздите. — Кажи му, че съм в село и ще го чакам там.
Тя се усмихна пак на Хубена, кимна с глава и шибна коня. След няколко минути тя беше пред кръчмата, изви, за да спре кабриолета на същото това място, гдето обикновено го оставяше, и с учудване забеляза, че кръчмата е затворена. „Какъв празник ще е днес?“ — помисли си тя. Като завърза юздите, тя слезе, пона– стани коня и погледна пак към кръчмата: един селянин — тя не беше забелязала отгде беше дошел — беше прилепил лицето си до прозореца на кръчмата и гледаше вътре. След малко той се обърна и Нона изтръпна: беше Гърдю. Лицето му беше поизбеляло, избистрено и слабо. Той погледна Нона учудено и весело.
Без да погледне повече към него, Нона тръгна към станцията. Пред вратата я посрещна Милчевски.
— Какво търсите тука? Как додохте? — плахо и шепнешката продума той. — Не ви ли срещна някой?
— Кой да ме срещне, Гърдю ли? Ей сега го видях.
— Не Гърдю, не. Други селяни, много селяни не ви ли срещнаха?
— Боже мой, че какво има най-после? — учуди се Нона.
— Елате, елате, ще ви кажа. — Милчевски въведе Нона в станцията и когато тя седна на един стол, той й каза: — Лоши новини. Навсякъде има бъркотии, размирици. В селата има бунт. Говорих тази сутрин по апарата, а сега не ми отговарят, може жицата да е прекъсната. Лошо, не знам… такова, туй, какво ще правим.
— Но тук няма нищо — каза Нона.
— Как да няма? Не виждате ли — кръчмата затворена, кмета го няма, стражарите ги няма — казват, избягали в града. Селяните се събират долу в крайната махала и такова, туй… аз седя тук и какво ще стане с мене, не знам. Но вий недейте се бави, идете си веднага.
