го казва, влиза ли в работа, туй ми кажи. Бе, Йове! Аз май не му разбрах, май купешки са приказките му. Какво каза, а, Йове, какво каза?
— Ехе! — извика Нейчо. — Чиляка приказва два сахатя, а той не разбрал!
Дядо Пею се обърна цял към Нейча, кипна, брадата му затрепера, но се въздържа и не каза нищо.
— Какво каза ли? — усмихна се Йови и се залови да обяснява на дяда Пея. — Каза да сме отидели таз нощ в Сърнено. Там щели да додат и от други села. Като се съберем много, щяло да се намери кой да ни поведе и да ни каже какво да правим…
— Нищо не разбирам! — каза дядо Пею и замига изпод гъстите си, спуснати надолу вежди. — Нищо не разбирам! — повтори той. — Кой ще ни води… защо ще ни води…
— Ех, дядо Пейо! — извика някой. — Много назад си останал ти!
— Я го остави! Тоз чиляк като че от небето е паднал — разсърди се Велко.
— Слушай, дядо Пейо — започна кротко Йови, като се усмихваше. — Народа не иска вече да търпи. Сега за пръв път ли ще го казваме, не го ли знаем. Та… като се съберем в Сърнено, ще ни дадат пушки и командири. След туй ще ударим на града и ще вземем властта. Ей какво каза Карталев.
— А, тъй ли? — остана като втрещен дядо Пею. — Тъй била, а?
— Тъй я! — сопна се Велко. — Йове, какво се разправяш. Ще вървим, дето са всички, и толкоз!
— Таз работа трябва да се обмисли добре — каза Йови.
Динката, с бледо навъсено лице и с увиснали черни татарски мустаци, както беше седнал върху дървата, скочи и замаха с ръка:
— Какво ще мислим бе? Какво ще мислим? Малко ли сме мислили досега. Още ли ще търпим? Сеги му е дошло времето, сеги ще се разправим. Народа ще решава сега. Хайде! Грабвайте брадвите и да вървим!
— И аз тъй ще кажа — обади се Нейчо. — Все ний ли ще теглим? Да вървим и туйто!
Някои по-млади крайненци извикаха:
— Ний сме го решили, ний отиваме.
— Ще си видим сметките с кожодерите!
— Да видим сега кой ще ни стои насреща!
Йови почака, докато позамлъкнат, и се обърна към Велка:
— Велко, ти какво ще кажеш?
Велко прекара длан по мустаците си, пламна, рече да каже нещо, но се сепна: за първи път той видя Давида.
— Ти какво търсиш тука? — сопна му се той.
— Какво ще търся. Ей тъй додох — каза Давид. — Какво, и аз чиляк не съм ли?
— Не си чиляк ти! Чорбаджийско ухо си. Да си вървиш оттука!
— Я ме остави, Велко — каза Давид, като отначало се усмихваше, но после се разсърди. — Остави ме, че не знаеш какво ми е пламнала главата. Син ми Йосиф от три вечери го няма, де е отишъл, не зная, ама виждам, че и той е тръгнал по тез работи, дето ги разправяте тука. Момчето ми го няма — завика някак отчаяно Давид, като гледаше Велка. — Дошел съм да науча нещо за него.
— Знам аз за какво си дошел. Дошел си да чуеш какво приказваме, та да го обадиш на чорбаджиите.
— За Йосиф съм дошел! Йосиф е барем с вас.
— Велко остави човека намеси се Йови. — Право казва бай Давид, че Йосиф е с нас. И той хубаво ни казваше, ама няма кой да го слуша. Остави ти бай Давида сега, кажи какво щеше да кажеш.
Велко се поизпъчи, дигна единия си пръст и каза:
— Да вървим! Туй знам аз. Както рече сватанака Динко: грабвайте брадвите и да вървим.
Дядо Пею мина напред.
— Къде бе, къде ще вървите? — бързо заговори той. — Де? Де? Кажи де? Ако е за сербезлик, аз съм по-сербез от тебе, чуваш ли? И я ги виж синовете ми, шест души са, като вълци, само да им река: дръжте! Къде ще вървиш? Какво ще правиш там? То е се едно да оставиш питомното, че да гониш дивото. Ний таквоз… нас си да гледаме, чуваш ли?… Нас си да гледаме. Сега му е времето да изорем Манолакювата нива. — Глъчката наоколо поутихна и крайненци дадоха ухо.
— А поручика? — попита някой.
— Поручика… Какво ще ни прави поручика?
— Поручика го няма — каза Йови. — Таз сутрин ми каза един войник, че го нямало. Заминал надолу по границата.
— Видя ли? Видя ли? — бързо заговори дядо Пею. — Ще впрегнем плуговете и ще изорем нивата. Ако, таквоз… ако не си помогнеш сам, кой ще ти помогне? Тя онази работа, в касабата, ти я остави нея, тя голяма работа, тя не е за нас. Засей, таквоз… засей ти нещо, ако можеш, та да не ти стоят децата гладни. Туй знам аз, другото е вятър.
— Добре де — съгласи се Йови. — То е най-лесното, него можем да го направим, когато поискаме. А за другото? За него какво ще решим? Ако излезем да орем нивата, не е ли хубаво да идат някои от нас и към града? Ще свършат хората работата сами, сетне ще ни е мъчно. Бай Динко, Нейчо, не искате ли да идете вий? И там да има наши хора. Хайде! Вземете десетина души и вървете в Сърнено.
Динката и Нейчо, недоволни, че не ги послушаха още в началото, мълчаха. На Давид Кьосето му мина нещо през ума и се поусмихна.
— Какво се смееш? — клъвна го Велко.
— Смея се, защото правим що правим, все в чифлика си удряме главите. Там ни е спасението.
— Какво, ти за Манолакя ли си се замислил?
— Не мисля за Манолакя аз. Мисля какво щеше да бъде, ако Манолаки беше умрял, а Антица беше жива.
— Ха! — хлъцна от учудване дядо Пею. — Какво щеше да бъде, ако беше жива Антица? А, какво щеше да бъде?
— Щеше да ви даде нивата, туй щеше да бъде — каза Давид. — И щеше да я даде без вик, без олелия. — Давид се позасмя, поклати глава и добави: — Бе тя и целия чифлик щеше да ви даде! Какво? Че тя го е казала, аз от устата й съм го чувал. „Нямаме нужда нийот толкоз много земя — думаше. — И сиромасите имат деца, и те трябва да живеят.“ Тъй казваше.
Миг-два никой не продума. Всеки мълчеше и гледаше пред себе си, като че си припомняше нещо. Дядо Пею каза:
— Бе Антица… Антица беше друго, Антица беше като майка за сиромасите. А сега, таквоз… нямаш Антица насреща си, а онзи багабонтин Манолаки. С него трябва да се разправяме.
— И ще се разправим! — извика някой.
— Той пак завел дело. Щял да ни съди, задето бяхме излезли да орем нивата. Искали сме били да го убиваме.
— Лъже като циганин тоз дъртак.
— Тошо ги прави тез работи! С началника наедно ги прави.
— Свърши се! Няма началник сега!
Омразата към Манолакя като че примири и събра пак наедно всички крайненци. И ония, които бяха около Динката, и те се наежиха срещу Манолакя. Дигна се страшна глъчка, от всички страни ругаеха Манолакя и му се заканваха. Щяха да отидат да изорат нивата, за това вече не ставаше дума — някои сега предлагаха пък да отидат в чифлика и да накарат Манолакя „да подпише“, че се отказва от нивата завинаги в полза на крайненци.
Все пак Давид Кьосето минаваше за свой човек на Манолакя и като видя каква буря се дигна против него, стесняваше се да стои повече между крайненци и незабелязано се измъкна от навеса. Като излезе на улицата, неговата собствена грижа пак го намери и го притисна. За Йосифа той нищо не беше научил, макар че за туй беше дошел. След малко той видя Костадин ловеца вън на двора в къщата му и забърза към него. Едно от момчетата, които бяха липсали с Йосифа, беше Костадиновият син Янко.
Най-напред Давид разправи на Костадина какво го носи тъдява. Костадин дялаше нещо, гледаше си работата и не можеше да се разбере слуша ли Давида или не. Отведнъж той захвърли теслата, забърка в пояса си за цигари и каза:
