е още живо първото впечатление, първата среща с нея: двама с Милчевски я видяхме да иде с кабриолета си измежду нивите (наближаваше жетва тогава), от двете й страни се люлееха класове, а тя, изгоряла от слънцето, усмихната и хубава, викаше нещо на Милчевски и махаше с ръка. Не зная защо още тогава си помислих: „Каква е, като самодива!“ И тъй като тук няма нито гори, нито реки, аз веднага трябваше да прибавя в ума си: „самодива на житата“…
Като прочете последния ред и погледът му се премести върху бялата и чиста страница, Галчев взе перото, натопи го в мастилницата и развълнуван, усмихнат приготви се да пише. В същия миг долу телефонът зазвъни и Хубен още от стълбите извика:
— Г-н подпоручик! Ротния командир ви вика!
Галчев слезе долу и дълго време стоя на телефона. Сам той не приказваше, слушаше само и от време на време проговорваше: „Разбирам, г-н капитан! Слушам, г-н капитан!“ Когато остави слушалката, лицето му беше се изменило, беше станало бледно и замислено. Въпреки туй, той почувствува, че го обзема това нервно възбуждане, което го обземаше пред всяка важна работа. Той заповяда да впрегнат веднага каруцата и четирима войници, които щяха да додат с него, да се стегнат „в пълна бойна амуниция“. Сам той се затича нагоре по стълбите, за да се приготви.
За дневника си той беше забравил и чудно му се видя, когато го намери разтворен на масата. За миг той помисли да го остави тъй, както си е, и да продължи да пише, когато се върне, но след туй го прибра в чекмеджето, заключи го и взе ключа със себе си. Веселото му настроение изведнъж го остави. Нямаше никакво съмнение, че размириците по селата са започнали. Той се облече набързо и слезе долу. Каруцата беше готова, войниците, с пушки в ръце, бяха се качили. Галчев хвърли цигарата и се качи отпред при Хубена. Каруцата влезе в пътя и задрънка в тъмнината надолу по границата.
Глава 26
Давид Кьосето отиваше към крайната махала. Той беше много загрижен и ако срещнеше някого, нито се спираше да приказва, нито мислеше да се шегува, както му беше обичай. От няколко деня син му Йосиф го нямаше в къщи, заминал беше някъде, но где, Давид не знаеше. От друга страна пък, той много добре знаеше какво се шушука и готви от някое време насам. От село бяха липсали, както казваха, още пет-шест момчета, най-буйните глави, най-разпалените, ония, които все с Йосифа лягаха и ставаха. Ако тия момчета ги няма, те са там, гдето е и Йосиф. Всички те бяха от крайната махала и Давид затуй отиваше там: ще се срещне с някого от бащите им и, направо или със заобикалки, ще гледа да научи нещо. Той бързаше и все тъй гледаше надалеч пред себе си.
Като стигна в крайната махала, Давид позабави стъпките си и взе да се оглежда насам-нататък. Минаваше покрай къщата на Йови, брата на Гърдя, и видя навътре в двора жена му. Давид се спря.
— Евтимийо! — извика той. — Де е стопанина ти, де е Йови?
Йовевица се обърна и доде по-наблизо. Също като мъжа си, и тя беше висока и стройна жена.
— За кого питаш?
— За Йови, за кого. Де е той?
— Че знам ли го де е Йови? Йови, откакто се е съмнало, не се е прибрал в къщи и туй ми било мъже! — завика сърдито тя, като клатеше глава. — Като не са били кадърни да гледат къща, да не са се женили. Все по тез партии тичат, кучета да късат и партиите, и главата им!
— Какво ма, какво си кипнала?
— Кипнала съм, че ей дотук ми е дошло. — Тя тури нещо в престилката си, изправи се и тръгна към къщи. Когато вече щеше да си влиза, обърна се и викна:
— Ако Йови ти трябва, ей там е хе! към дядови Пеюви. Там са всички. Дошел е някой там, лъже ги, а те го зяпнали в устата и го слушат. Свойта работа не уредили, хорската ще уреждат!
Все тъй сърдита, тя си влезе в къщи. „Серт жена!“ — помисли си Давид, но веднага му мина през ума: „Евтимня има право, ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката.“
Давид погледна към най-крайните къщи, гдето живееше дядо Пею, спомни си думите на Евтимия и тозчас разбра каква е работата. Той беше чувал, че наоколо по селата обикалял Братоя Карталев, един прочут агитатор. Той не беше учен, селянин беше, но говореше хубаво, пък и отракан човек беше. Давид знаеше, че Карталев е бил през денеси в Енидже и оттам е дошел тука. „Той е дошел и него са отишли да слушат“ — каза си Давид и тръгна нататък.
Не му се отиваше твърде към дядови Пеюви — кучета бяха синовете му, все ще се заядат с човека, но Давид беше любопитен и не можеше да се удържи и да не разбере какво става. Той знаеше, че крайненци нямат твърде доверие в него, защото го смятаха за приятел на кмета, на Илия и на другите чорбаджии. А и чорбаджиите много не го обичаха, защото син му Йосиф най-много против тях работеше. Така Давид оставаше по средата и не можеше да у годи нито на едните, нито на другите. Тайно в себе си той се гордееше с Йосифа и затуй клонеше на тая страна, накъдето беше и той.
Дядо Пеювата къща беше малка, там много хора не можеха да се съберат. Давид я отмина и надникна към градината и към харманлъка. Там, под един навес, той зърна гърбовете на много хора. Ето где беше събранието. Давид се повърна, заобиколи и тъй се вмъкна под навеса, че почти никой не го забеляза. Пък и такова време беше дошло, че крайненци малко искаха да знаят ще ги чуе ли Давид или не.
Под навеса имаше двайсет-трийсет души крайненци. Всички бяха прави и слушаха. Давид се поприлепи към гърбовете на селяните, които бяха най-назад, и като погледна над рамената им, видя, че наистина им говореше Карталев. Той тъкмо си почиваше и с една голяма червена кърпа бършеше челото си. Имаше сухо обтегнато лице, с тънки руси мустаци и със сини очи. Облечен беше нито по селски, нито по градски: с панталони, но с абичка и с червен пояс. На главата си носеше сив извехтял каскет.
— Братя! — продължи той с остър прегракнал глас, като туряше червената кърпа в пояса си. — Дошел е съдбоносния час, най-важния, най-решителния час. Две сили, два врага ще се ударят — народа и неговите тирани! Народа ще раздруса юнашката си снага и ще смъкне изедниците от плещите си. Не сте ли виждали как бика, като се отърси, щото пръст и сламки има на гърба му — падат. Братя! Вий не трябва да седелите от другите, и вий трябва да се наредите там, дето са всички. Един голям камък сам човек не може го подигна, но като се съберат много, ще го подигнат не, ами ще го занесат, дето поискат. Сговорна дружина планина пробива.
Той спря и помълча. Както изглеждаше, беше много уморен.
— Братя! — продължи той. — Аз ви казах каквото имах да ви кажа. Помислете и решете. Но вий не може да решите друго, освен да се наредите и вий под знамето на народа. Бог е с нас и ще ни помогне!
Той каза още няколко думи, които Давид не чу, и свърши. Нямаше нито ръкопляскания, нито се чуха одобрителни думи. От умора и напрежение Карталев беше пребледнял като смъртник. Той пак забърса лицето си с червената кърпа, някой му говореше, той го гледаше и го слушаше, но явно беше, че не разбира нищо. Все тъй залисан и разсеян, той тръгна да излезе. Двама от дядо Пеювите синове бяха с него. Карталев беше се поотдалечил доста, когато се досети, че трябва да си вземе сбогом, обърна се и каза:
— Сбогом ви на всички!
— Сбогом! Сбогом!
Някои, които бяха по-отзад, извикаха:
— Здраво дръжте и ний сме с вас!
— И ний идем, и ний идем!
— Не се делим от народа!
Щом останаха сами, крайненци се поотпуснаха и тъй като от седене прави бяха се уморили, едни насядаха по стоварените в навеса мертеци, други наклякаха покрай стените и запушиха.
— Е, сега какво ще правим? — каза Йови, който, както всякога, стоеше начело. — Кажете да видим.
— Какво ще правим… То се видя вече какво ще правим — каза Велко и позасука дебелите си мустаци.
— Работи му ченето на тоз главанец ей! — каза някой. — Говори, май с чиляк, като разпран.
— Говори… Остави му говоренето — махна с ръка дядо Пею. — Кажи ми ти мене таквоз, кажи ми, дето
