и разностранно проучване, а също изучаването му дума по дума наизуст ще въведе актьора в ролята му и ще направи възможно превъплътяването му в действуващото лице. Трябва следов. [ателно] най-строго спазване на текста на пиесата, да се изучи тъй, както си е, нито ла се прибавя, нито да се отнема нещо, нито да се нарушава редът на думите и ритъмът им. На сцената трябва да се чуе хубав български език, езикът на литературното произведение, а не всеки актьор да говори своя език.
Характерно нещо за селянина — за мъжете най-вече — е, че той приказва туй, което му подсказва собственият ум. С езика той не кокетира, а направо изразява онова, което иска. Логическото ударение във фразата е винаги ясно подчертано.
Говорът у мъжете е изобщо твърд, равен. Известна напевност и по-разнообразни модулации на гласа при изказване на радост, скръб, учудване и пр. се среща по-често у жените, особено у по-възрастните. Покрай чисто индивидуалните си особености тия форми имат нещо стереотипно, което се предава и учи като обичай.
Мястото, дето става действието, е Силистренско, селата Алфатар, Бабук, Малка и Голяма Кайнарджа и др. През време на сборовете в тия села, както и навсякъде в Добруджа, се събират хора от най-далечни села. Сборовете са място, дето моми и момци завързват любовни връзки. Родителският контрол липсва тук и…
За „Боряна“
В „Литературен глас“ г. Елин Пелин най-после е изказал мъката си. Той изрежда някои прилики между „Гераците“ и „Боряна“ — прилики толкоз общи, че лесно може да се намерят не само и в други литературни произведения, но и в безброй случки от живота, които стават всеки ден и всеки ден ги четем из вестникарските хроники. От подобни прилики и „факти“ обаче драма още не става, нито пък моята драма се състои само от тях.
Истината е съвсем друга. Заявявам, че когато пишех драмата си „Боряна“, нито за миг мисълта ми не се е спирала върху повестта на г. Елин Пелин. Нито ми е минавала през ум дори. Изходната точка, първоначалната идея за драмата си аз взех от собствения си разказ „Имане“ (във „Вечери в Антимовския хан“). Отначало сюжетът беше по-друг и претърпя ред изменения, които са известни и на г. Д. Шишманов, комуто по него време бях разказал плана си. Тоя сюжет Доби окончателния си вид по-късно, когато един мой приятел, г. Петко Колев Тишелов, учител в гимназията гр. Харманли, ми разказа една действителна случка, която е и ядката на драмата ми.
Именно: един стар селянин, голям скъперник, имал пари и ги криел. Един от синовете му го проследил, открил где са парите и ги взел. Старецът от мъка умрял. Отпосле синът, който ограбил баща си, остарява става също такъв скъперник, крие парите си, а неговите синове на свой ред искат да го ограбят. Тая истинска случка още в суровия си вид съдържа, както се вижда, всички данни, които намериха място и в пиесата ми.
Когато Тишелов ми разказа всичко това, аз го помолих да иде в селото, дето живее старецът (той му е роднина), и да ми съобщи повече подробности. Той направи това и резултата ми съобщи с няколко писма, които притежавам. Съобщи ми напр., че един от синовете на стария, добър по душа, често е намирал парите на баща си и си е вземал по малко; че жена му (сестра на Тишелов) по религиозни съображения на му е позволявала да вземе всичките; че старият от ден на ден ставал по скъперник, че постоянно викал: „нямам, нямам“, и пр.
Освен тия подробности, които Тишелов ми съобщи, понеже е учител по български език, по мое предложение той зададе на учениците си от VI клас домашно упражнение на тема: караници между баща и синове. Тия упражнения, в които са разказани най-различни семейни свади, отчасти използувани от мене, също ги имам у себе си. Учениците, които са ги подписали, са живи, жив е и учителят им Тишелов. Нещо повече: старият скъперник, който е прототип на Златила в „Боряна“ и за когото се отнася цялата история за парите, както е в пиесата, е също жив и си живее и сега в едно тракийско село. Ако стане нужда, аз ще кажа я името му, и селото, гдето живее. Г-н Елин Пелин и приятелите му (пък и ония, които поискат) ще могат да отидат там и да го видят с очите си.
Ето накратко историята на „Боряна“. Никога не съм изпитвал липса от сюжети. Колкото ги имам, би трябвало да живея още един живот, за да ги обработя. От тях аз бих отстъпил на драго сърце и на ония, които от двайсет години напразно ги търсят. Срещу г. Елин Пелин не стои „някой си“. В дългогодишната си литературна дейност аз съм дал доста нещо, та няма нужда да посягам на чуждо достояние. В моите произведения живеят цяла галерия от най-разнообразни типове, от които за една моя пиеса мога да си взема колкото и които ща. Не искам да се хваля с голямо изобилие, но нямам причини да се оплаквам и от немотия.
Впрочем, постъпката на г. Елин Пелин има друго обяснение. „Боряна“ има успех. Това, е което не може да ми се прости. Преди време същият г. Елин Пелин беше казал, че ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта. Изглежда, че преди да бъдат казани тия думи, тоя „гений“ не само че е бил роден, но е бил вече и доста остарял.
По тоя въпрос няма да прибавя вече ни дума. Ако стане нужда, ще кажа много повече, но то ще бъде вече на друго място.
Информация за текста
За първи път пиесата излиза в сп. „Българска мисъл“, год. VII, 1932, кн. 2, 3, 4–5
----
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Публикация
Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том пети; „Български писател“, С. 1978. Под общата редакцията на Симеон Султанов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7867]
Последна редакция: 2008-05-24 19:51:56
