Боряна (Драма в четири действия)

отбива при снахите; по-младата я прегръща)

АНДРЕЯ. Браво, бай Вълчане!

ВЪЛЧАН НАНОВ. Чакайте! Аз не съм като него (посочва Златила, който е седнал пак на миндеря до ду лапа) ту тъй, ту онъй. Кажа ли нещо — беше. Искате ли се? Добре. Още днес захващаме сватбата! (Още по-радостно вълнение) Чакайте! Най-напред да свършим с парите. (Подига торбата). Пари е туй, орехи не е! Ела, Андрея, ела и ти, Рале! (На Павли) Стига си стоял на вратата, като че ще ми вземаш душата… ела и ти. Елате да разделим парите. (Към синовете и снахите си) Елате и вий! Елате всички! (Излиза, последван от Андрея и Павля, от синовете и снахите си)

ПО-МЛАДАТА СНАХА (при вратата). Борянке, ами сега? Булка?

ПО-СТАРАТА СНАХА. На баща си да кажеш тъй!

БОРЯНА. Че какво мислите вий! Затуй ли съм дошла, та да се върна? Нали съм пристануша! (Смее се)

ПО-МЛАДАТА СНАХА. Ах, Борянке! (Излизат)

Вляво, близо до одъра, стои Едрю, нервно поглажда мустаците си и мисли. Васил Ваклин дохожда до него и го тегли за ръкава.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Сватанак! Да вървим и ний! (Както го държи за ръкава, заглежда се към Вида)

ВИДА (на Рали). Върви, Рале! Отидоха, върви!

РАЛИ. Остави ме!

ВИДА. Их, и ти! Сами ли ще ги оставиш! Хайде де!

РАЛИ. Махай се от главата ми! Върви ти, като искаш!

ВИДА. Ще ида, няма да ги оставя. Ти като не щеш, аз ще ида. (Излиза сърдита)

ВАСИЛ ВАКЛИН (тегли Едря за ръкава). Хайде, хайде да вървим! Я! Какво се вдърви ти такъв!

ЕДРЮ (глади си мустаците сърдит).

ВАСИЛ ВАКЛИН. Хайде да вървим. Ще делят парите. Може да дадат и на нас по една лира.

ЕДРЮ (със стиснати юмруци). Аз него… като щях да го грабна, че…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Кого бе?

ЕДРЮ. Онзи, Вълчана… Не дава момичето, а… Като щях да го грабна, че… (Същия жест, със свити юмруци)

ВАСИЛ ВАКЛИН. Ух, да те убий господ! Ще го грабнеш! Ти торбата да беше грабнал. Видя ли я! Ох, мале! Лирички! Върви! (Тегли го)

ЕДРЮ (опъва се).

ВАСИЛ ВАКЛИН. Върви! Може да се търкули някой Наполеон, че да го вземем.

ЕДРЮ (сумти заканително и тръгва; при вратата срещат Боряна).

ВАСИЛ ВАКЛИН. Е, Борянке, честито, Борянке!

БОРЯНА. Сполай ти. Да си жив!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Слушай, Борянке, на мене и на сватанака по една риза ще ни дадеш.

БОРЯНА. Ще ви дам, ще ви дам.

ЕДРЮ (със стиснати юмруци). Аз него ли? Ще го убия! (Изскача навън)

БОРЯНА. Ах! Кого ще убива?

ВАСИЛ ВАКЛИН. На кръчмаря виното. Бъчвата. (Смее се, излиза) Хей, сватанак!

БОРЯНА (весело). Тейко, де си? Няма ли да додеш? (На Рали) Бате Рале, и ти… аз за тебе додох. Тате каза да додеш. Чакат те…

РАЛИ (стои загледан в земята; мисли).

БОРЯНА. Ела, бате Рале!

РАЛИ. Искам да кажа нещо на тати.

БОРЯНА (ниско). Да му целунеш ръка?

РАЛИ (кимва утвърдително).

БОРЯНА (живо, радостно, като отива към Златила). Тейко! Бате Рали иска прошка! (Връща се, хваща Рали за ръката и го води към Златила) Тейко, дай си ръката! Тейко, моля ти се!

ЗЛАТИЛ. Е, защо сега… какво ще ми целува ръка. Нека иде горе… сетне.

БОРЯНА. Тейко!

ЗЛАТИЛ. Е, хайде, хайде… (Дава си ръката) От мене да ти е просто, синко. Нека и бог да ти прости.

Рали, развълнуван, остава по-продължително над ръката му.

БОРЯНА. Сега, бате Рале, да вървим. Тейко, и ти ще додеш, нали, тейко?

ЕЛИЦА (влиза, плахо). Какво има? Какво стана?

БОРЯНА. Ех и ти, Елице! Нищо няма. То се свърши. (Смее се) Елате с тейка, Елице. (На Рали) Бате Рале, върви. Ела, бате Рале… (Излизат)

ЕЛИЦА. Тате!

ЗЛАТИЛ. Аз ще дода. Оставяте хората и току тичате при мене. Аз ще дода.

ЕЛИЦА. Казаха ми да те повикам, тате.

ЗЛАТИЛ. Иди, иди ти. Аз ще дода.

ЕЛИЦА. Ела, ела, тате…! (Като на себе си, някак унесено) Колко се радвам! Не ми се ще да вярвам на очите си. И Борянка остана у нас, и мъжете се сдобриха. (Към Златила.) И ти, тате… много хубаво направи, тате!

ЗЛАТИЛ. Не знам. Може да съм направил хубаво, може да съм сбъркал. Не знам. Олекна ми барем. Снех камък от гърба си… Ох, какъв камък…

ЕЛИЦА. И хората няма вече да приказват. Стига са приказвали…

ЗЛАТИЛ. Какво приказват?

ЕЛИЦА. Ами приказват…

ЗЛАТИЛ (мисли). Туй, дето го приказват хората, право е. Тъй е!

ЕЛИЦА (учудена мълчи).

ЗЛАТИЛ. Булка! Елице! Ти не си като другите. Слушала си ме, шетала си ми. Гледала си ме, добра си ми била. На теб само аз ще кажа като пред духовник: право е! Аз зех парите на баща си, аз го уморих!

ЕЛИЦА. Ах, тате!

ЗЛАТИЛ. Тез пари! Трийсет години ги крих… Дявола слушах. На дявола слугувах аз. Добре, че доде Боряна… Като че господ я доведе. Свърши се. Олекна ми.

ЕЛИЦА. Тейко, не мисли вече за туй.

ЗЛАТИЛ. Олекна ми. Барем синовете си не вкарах в грях. Пък аз… аз ще давам отговор на бога.

АНДРЕЯ (влиза радостно). Тате, разделихме ги. Ето! (Показва един възел) Взех си пая!

ЗЛАТИЛ. Е, хубаво. Стига, стига сега за тез пари. Зел си ги — стига…

АНДРЕЯ. Е, тате! Че нали за тях ни беше разправията? Ама ти хубаво направи, тате. Аз като че знаех, че