АНДРЕЯ и ПАВЛИ. Тук сме, тате.
ЗЛАТИЛ. Снахите тук ли са?
ЕЛИЦА. Тук сме, тате.
ЗЛАТИЛ (поглежда Боряна). И ти си тука, чедо. Слушайте, слушайте всички… (Погледът му пада на Рали, помълчава) Ех, Рале… лош път си уловил ти, синко. Пуснете го!… Не искам да го гледам, че го държите тъй, като хайдутин… Пуснете го…
СИНОВЕТЕ НА ВЪЛЧАНА (колебаят се).
ВЪЛЧАН НАНОВ (махва с ръка). Пуснете го!
СИНОВЕТЕ НА ВЪЛЧАНА. Ще избяга.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Къде ще избяга, няма да избяга.
ЗЛАТИЛ. Слушайте сега, всички слушайте… Вълчане, добре, че се случи и ти, да знаеш. (Помълчава) Всичко е за тез пари… (Показва торбата) Тез пари са мои, отде съм ги взел, как съм ги взел, то е друго, парите са мои… За тях се карат… Аз ще им ги дам… Андрея, Павле, Рале! Ако искате, разделете се, ако искате — живейте наедно. Мене да слушате — останете наедно. Живейте си, работете. Имайте се като братя. Аз нищо не ща. За мене нищо не трябва. Ако искате, давайте ми по едно късче хляб, ако не, вий знайте. Чухте ли? Аз казах, щото казах. Вълчане, чу ли и ти? Да си свидетел!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво ми трябват мене ваште работи! Щял си да делиш синовете си или не — твоя работа.
БОРЯНА (на Вълчана). Тате, той им дава и парите!
ВЪЛЧАН НАНОВ (гледа я строго). Ти… какво се обаждаш. Мълчи!
ЗЛАТИЛ. Вълчане! Право каза тя: аз им давам парите. Ще им ги дам!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Не ми трябва. Пък и кой те знай тебе? Сега казваш, че ще ги дадеш, утре пък ще ти доде други ум. И пак ще скочат синовете ти да се бият.
ЗЛАТИЛ. Аз сега ще им ги дам. Ще им ги дам… На, давам им ги. (Иска да развърже торбата, но ръцете му силно треперят) Ще им ги дам, сега ще им дам… (Решително, като подава торбата на Вълчана) На, дай им ги ти! Раздели им ги по равно.
ВЪЛЧАН НАНОВ (като че не вярва).
ЗЛАТИЛ. Имам вяра в тебе. Ти можеш, прилича ти. Вземи, раздели им ги. По равно им ги раздели.
ВЪЛЧАН НАНОВ (след късо колебание). Добре! (Взема торбата) И тъй съм дошел, да свърша една работа, да ви помиря! (На Раля, Андрея и Павля) Елате да отидем горе. Елате с мене!
АНДРЕЯ (радостно). Тате, хубаво направи! Ама аз знаях, че ти ще направиш тъй…
ВЪЛЧАН НАНОВ. Андрея, ела тук! Стой до мене и гледай парите. Ваши са, гледай да не се залепи някой алтън по пръстите ми. Ела и ти, Рале. Хайде! Че аз имам и друга работа, няма да се разправям тука само с вас. (На синовете си) Пригответе конете! (На Боряна) Дъще, върви да се качиш на каруцата. Ще си ходим.
ПАВЛИ (отива към вратата). Не! Не може! Аз Боряна не я пущам! (Застава на вратата)
ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво? Ти ли?
ПАВЛИ. Убийте ме! Убийте ме! Тогава Боряна ще излезе оттука!
ВЪЛЧАН НАНОВ (изглежда го презрително, без да каже нещо, на Боряна). Върви!
БОРЯНА. Не, тате. Аз ще остана тук.
ВЪЛЧАН НАНОВ. А-а-а!…
ПО-СТАРИЯТ СИН. Ще остане! Как ще остане? Няма да остане тя…
ПО-СТАРАТА СНАХА. Борянке! Какво правиш!
ЗЛАТИЛ. Вълчане! Не се препречвай на късметя на младите. Искат се. И ти си бил млад, и аз съм бил млад — знаем го. Недей!…
ВЪЛЧАН НАНОВ (сред мълчанието, на Боряна), Тръгвай!
БОРЯНА. Не, тате. Аз ще остана тук.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво! Ще останеш тук? Ще останеш тук! (Към Павли) И ти, хлапак такъв, пътя ми ще спираш. Ти! на мене! Дайте ми мартината! (Към Боряна) Дъще въртоглава, не ме струвай… На мене отвръщаш тъй, а? На баща си! Няма да си додеш? Затуй ли съм дошел аз?
АНДРЕЯ. Бай Вълчане…
ВЪЛЧАН НАНОВ. Или искаш да навия косата ти на ръката си, че да те влача чак до Алфатар!
АНДРЕЯ. Бай Вълчане, моля ти се…
ВЪЛЧАН НАНОВ (на синовете си). Вземете я! Хвърлете я в каруцата!
ЗЛАТИЛ (излиза напред, високо). Вълчане! Чуй ме, Вълчане! Аз дадох парите на синовете си. Направих го за тях, за душата си, ама да знаеш, че го направих и зарад нея (посочва Боряна), зарад дъщеря ти! Откато доде тя, и господ влезе в нашта къща, и доброто влезе. Чуй ме! Остави младите!
ВЪЛЧАН НАНОВ (на синовете си). Какво стоите?
СИНОВЕТЕ НА ВЪЛЧАНА (колебаят се, гледат в земята).
АНДРЕЯ. Бай Вълчане, остави я, моля ти се. Не правиш добро само на Павля, на всички ни правиш добро. Тя (обръща се към Боряна) развесели къщата ни, тя ще ни събере, ще ни помири. Драга е на всинца ни.
ВЪЛЧАН НАНОВ (на синовете си). Какво стоите?
РАЛИ (развълнувано). Чуйте ме!… И аз да кажа… Аз може да съм лош, може да не ме зачитате за нищо. Аз… сгреших! А сега падна нещо от очите ми и видях, и разбрах… (Към Андрея) Андрея Братко! Прощавай! (Към Павля) И ти, Павле, прощавай!… (Към Златила) Тате! От тебе най-много искам прошка… Лошо направих, сбърках. Искам прошка…
ЗЛАТИЛ (мълчи).
АНДРЕЯ. Добре, бате, добре…
РАЛИ. Тате, чух те какво рече. Да се имаме като братя, да си живеем добре, туй е хубаво. (На Вълчана) Бай Вълчане, и аз ти се моля, остави Боряна у нас! Остави я…
ВЪЛЧАН НАНОВ (изглежда го, без да му отговори; към синовете си). Какво ви казах аз? Защо стоите?
АНДРЕЯ. Бай Вълчане, всички те молим, склони…
БОРЯНА. Тате! Аз ли не съм те слушала? Аз ли не съм те почитала? Да е за друго, каквото кажеш, ще го направя, а за туй… Тате, аз искам Павля, другиго не ща! Него ще взема. Ако не — по-хубаво да умра, по- хубаво ме убий ти, тате, с ръката си… Остави ме тук, тате…
ПО-МЛАДИЯТ СИН. Тате, то се видяло, ами… Като иска пък (махва с ръка)
ПО-МЛАДАТА СНАХА. Тате, и аз ти се моля. Остави я!
ВЪЛЧАН НАНОВ (поглежда стария си син).
ПО-СТАРИЯТ СИН. Да остане пък. Като иска толкоз.
ПО-СТАРАТА СНАХА. Няма да живеем ний в таз къща, тя ще живее. Да остане, като иска.
Вълчан изглежда Боряна, изглежда Павля, после миг-два мисли, навъсен, мрачен. Мълчание. Изведнъж Вълчан подига глава, лицето му се прояснява.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Намерихте ме на добър час вий! На добър час ме намерихте… (Решително) Добре! Скланям! (Радостно вълнение между всички)
БОРЯНА (радостно). Тате! Тате! (Отива при него, но веднага се
