Робърт Йънг
Допълнителна примамка
Магазинът за електроуреди беше един от многото, които като че ли изникнаха в града за една нощ. На витрината имаше пет-шест телевизора с удивително ниски цени, а един огромен надпис от единия до другия й край гласеше самохвално:
— Точно като за нас — каза Джанис и помъкна Хенри през входа към вътрешността на магазина.
Не бяха направили и две крачки, когато изведнъж спряха като заковани. Пред тях се намираше огромен ослепителен телевизионен шкаф с екран 24 инча и ако сте тръгнали да избирате телевизор, не беше възможно да го отминете, както не е възможно гладна мишка да отмине нов капан, в който за стръв е сложено от любимото й сирене.
— Никога няма да можем да си позволим такъв — каза Хенри.
— Но, мили, поне можем да си позволим да го погледаме, нали?
И те го погледаха. Огледаха лъскавия махагонов шкаф и симпатичната двойна вратичка, която можеше да се затваря, когато не гледаш телевизия, погледаха малко предаването, което се излъчваше в момента, разгледаха името на фирмата в основата на екрана — „БААЛ“.
— Сигурно е нова марка — каза Хенри. — Не съм я чувал досега.
— Това не означава, че нищо не струва — каза Джанис.
Разгледаха внушителната редица хромирани копчета под името на фирмата и малкото кръгло прозорче точно под средното копче.
— Това пък за какво е? — попита Джанис, като посочи прозорчето.
Хенри се наведе:
— На копчето над него пише „пуканки“, но това не може да бъде.
— Може, може — каза един глас зад тях.
Обърнаха се и видяха един дребен, добродушен на вид човек с кафяви очи, облечен в костюм на тънко райе. Косата на темето му беше опадала само отстрани и в средата се образуваше нещо като полуостров.
— Тук ли работите? — попита Хенри.
Дребничкият човек се поклони.
— Аз съм мистър Крул, а това е моят магазин… Обичате ли пуканки, сър?
Хенри кимна:
— От време на време.
— А вие, мадам?
— О, да — каза Джанис, — много!
— Позволете ми да ви демонстрирам.
Мистър Крул завъртя средното копче на половин оборот. Моментално малкото прозорче светна. Вътре имаше лъскав вграден тиган и няколко алуминиеви чашки, големи колкото напръстник, закачени над него. Пред очите на Хенри и Джанис едната от чашките се обърна и изсипа разтопено масло в тигана; след малко и другата я последва, като изсипа миниатюрен водопад от златисти царевични зрънца.
Муха да бръмне, щеше да се чуе, или по-точно пуканка да пукне — щеше да се чуе — толкова тихо беше в магазина. И само след миг Хенри, Джанис и мистър Крул наистина чуха пукване. После още едно и още едно и скоро магазинът се огласи от картечната пукотевица на претърпяващите метаморфоза пуканки. Сега прозорчето приличаше на онези малки стъклени преспапиета, в които, като ги раздрусаш, започва да вали сняг, само че това не беше сняг, а пуканки — най-белите, най-пъргавите, най-пухкавите пуканки, които Хенри и Джанис бяха виждали някога.
— Я виж ти! — зяпна от учудване Джанис.
Мистър Крул протегна ръка. Моментът беше драматичен. Пуканките бяха стихнали в бяла, трептяща купчина. Мистър Крул завъртя копчето още половин оборот и тиганът се обърна. Веднага под прозорчето се отвори една малка тайна вратичка, една мъничка червена лампичка започна да мига, зазвъня звънец, а там, в току-що открилата се тайна ниша, се намираше една бяла кръгла купа, препълнена с пуканки и с малки нарисувани по нея сини птички, които щастливо летяха около порцелановата й стена.
Хенри изпадна в транс.
— Какво ли още ще измислят!
— Просто очарователно! — каза Джанис.
— А и пуканките са много хубави — каза мистър Крул.
Той се наведе, взе купата и малката лампичка изгасна, а звънецът спря да звъни.
— Ще ги опитате ли?
Хенри и Джанис си взеха. Взе си и мистър Крул. Последва пауза, в която всички дъвчеха съсредоточено. Скоро Джанис наруши мълчанието.
— Много са вкусни!
— Изключително! — каза Хенри.
Мистър Крул се усмихна.
— Ние сами ги отглеждаме — не можем да намерим достатъчно хубави за нашата фирма „БААЛ“.
— А сега, ако ми позволите, бих искал да ви демонстрирам някои от другите му специални качества.
— Не зная — каза Хенри. — Вижте какво…
— О, нека покаже! — прекъсна го Джанис. — Нищо няма да ни стане, ако погледаме, дори и да не можем да си позволим такъв скъп модел.
Мистър Крул нямаше нужда от повече насърчение. Първо им изнесе една лекция за шкафа, като им обясни къде е сечен дървеният материал, как е сушен, оформен, обработен, полиран и сглобен. После се впусна в технически подробности за шасито, за вградената антена, за високоговорителя HI-FI.
Изведнъж Хенри откри, че хартията, която неизвестно по какъв начин се бе озовала в лявата му ръка, е договор, а предметът, който някак си се бе наврял в дясната му ръка, е писалка.
— Ама почакайте! — каза той. — Почакайте! Не мога да си позволя такова нещо. Ние просто гледахме и…
— Защо сте толкова сигурен, че не можете да си позволите? — основателно попита мистър Крул. — Та аз дори не съм споменал цената.
— Няма смисъл да я споменавате. Тя ще е твърде висока.
— Може и да ви се стори твърде висока, но може и да не ви се стори висока. Цифрата е съвсем относителна. Но дори и да ви се стори висока, сигурен съм, че условията са приемливи.
— Е, добре — каза Хенри. — Какви са условията?
Мистър Крул се усмихна и потри ръце.
— Първо — каза той, — приемникът се дава с гаранция за цял живот. Второ — дава ви се запас от пуканки за цял живот. Трето — нищо не плащате в брой. Четвърто — не плащате никакви седмични, месечни, тримесечни или годишни вноски…
— Значи вие ни го подаряване? — Светлокафявите очи на Джанис изразяваха недоверие.
— Е, не съвсем. Трябва да го платите — при едно условие.
— Условие? — попита Хенри.
— При условие, че наследите известна сума.
— Колко?
— Един милион долара — каза мистър Крул.
Джанис леко се олюля. Хенри пое дълбоко дъх и бавно издиша.
— А цената?
— Е хайде, хайде, сър. Сигурно вече сте разбрали каква е цената и кой съм аз.
Известно време Хенри и Джанис стояха като вкаменени. Сега полуостровът коса на плешивото теме на мистър Крул като че ли се очертаваше още по-ясно, а в усмивката му имаше нещо подигравателно. Едва
