Той отново клатеше глава, сякаш нещо го караше да ме съжалява.
— Слушай — мъчех се да бъда търпелив като с Горняк, от когото непременно ТРЯБВА да се изкопчи нещо. — Марси беше тук. Ти я посочи с пръст — и тя изчезна. Е, къде отиде?
Той отново взе да пее:
Някак си бе успял да ме убеди, че в цялото му чудато пеене има смисъл, стига само да мога да го открия. Например онова стихче, че съм много голям.
— Защо да съм много голям? — запитах.
Години? Марси беше дребосък — малка, млада. Точно така. Той искаше дребосъци. Аз бях много голям, много стар.
— Не знам… може би на шестнадесет, тъй мисля. Но искам Марси…
Той подскачаше от крак на крак, сякаш му се искаше да затанцува и да изчезне от залата. Но все още стоеше срещу мен и ме зяпаше със странен поглед, като че искаше да рече: жал ми е за теб.
Видиш ли, ще вярваш, вярваш ли, ще видиш — помъчих се да го разбера.
— Искаш да кажеш… дребосъците… те могат да повярват в нещо, макар и да не го виждат? А пък аз не мога да повярвам, докато не го видя?
Сега той кимаше. Цял гореше от нетърпение. Като някой дребосък, дето ти е подготвил номер и сега чака да се хванеш. Не кофти номер, а така — закачка, майтап.
— И значи съм много стар?
Той ме гледаше, леко склонил глава на една страна.
Синьо небе — Навън! Но небето от много години не беше синьо — мръсно, отровно. Целият свят Навън беше отровен. Когато се приближавахме до запечатаните изходи, винаги чувахме предупрежденията на високоговорителите. Нямаше синьо небе — и никога нямаше да има. А ако Марси беше навън… и умираше…!
Посочих го с пръст, както правеше той с дребосъците. Не знаех каква е играта, но можех да опитам да я играя, ако това бе единственият начин да стигна до Марси… трябваше да я играя!
— Може да съм много голям, може да съм много стар. Но ще опитам тая работа с вярването и виждането. И ще продължавам, докато успея! Ако трябва, ще се мъча, додето стана старчок като теб. И тъй…
Обърнах му гръб, тръгнах право към плочките, по които бяха минали дребосъците, и закрачих по тях, а той ме гледаше, все така склонил глава, сякаш слушаше не мен, а нещо друго. Светлините блестнаха под краката ми. Той гледаше през цялото време. Твърдо бях решил да му покажа, че държа на думата си — щях да крача напред-назад… може би докато пробия дупка в пода.
Минах веднъж и нищо не се случи. Завъртях се и се върнах, готов да започна отново.
— Този път — рекох му — ти ще го казваш високо и ясно, ще го казваш като миналия път, когато изчезнаха дребосъците.
Отначало той поклати глава, отстъпи назад и размаха ръце да си вървя. Но аз не помръднах. Най-много се страхувах да не би да изчезне, да ме остави сам в тая огромна пуста зала и да няма кой да ми отвори скритата врата. Той обаче не се канеше да изчезва.
— Ори — настоях аз.
Най-сетне той вдигна рамене. По лицето му разбирах какво мисли — че си диря белята. Е, това си беше моя работа. Вярваш ли, ще видиш — нали така? Трябваше непрекъснато да мисля, че щом дребосъците са успели, ще успея и аз. Тръгнах по светещите плочки.
Стихаря ме посочи с пръст.
— Ери, Ори, Икри Ен.
Затворих очи. Това щеше да ме отведе при Марси; трябваше да вярвам, че е истина, и аз се вкопчих във вярата — с все сила.
Това беше! Марси, идвам!
— Вън излизаш ти!
Беше ужасно, като изстискване и въртене, само че не отвън, а отвътре. Стисках клепачи и мислех за Марси и че трябва да стигна до нея. После се проснах по корем. Когато отворих очи… градът… градът беше изчезнал!
Наоколо имаше СИНЬО НЕБЕ и разни неща, дето ги бях виждал на запис — трева, зелена, а не суха и кафява като на последните записи отпреди затварянето на града. Имаше цветя и птица — истинска жива ПТИЦА — горе в небето.
— Поразително!
Още бях на колене, но се завъртях да го видя. Стихаря стоеше до мен, но сиянието наоколо му бе изгаснало. Сега изглеждаше като най-обикновен старчок, много уморен старчок. Но се усмихваше и ми махна с ръка.
— Обнадеждаваш ме, момко. Ти си пръв от момчетата на твоята възраст. Няколко момичета успяха, но те поначало си имат повече въображение.
— Къде сме? Къде е Марси?
— Сега си Навън. Виж там.
Погледнах накъдето сочеше. Огромно, грозно сиво петно закриваше ярката трева, синевата на небето.
