Не ми се гледаше натам.
— Това е твоят град, последната надежда на човечеството, както мислеха ония нещастни, упорити безумци, които оскверниха собствения си свят. Злато и сребро, стомана, глина и дърво — хиляди години те строяха и престрояваха градове. А градовете, техните мостове се строшиха и ги повлякоха в разрухата. Колкото до Марси и ония, които наричаш дребосъци, те ще знаят какъв е истинският гранит и как да строят. Ще ги намериш зад онзи хълм.
— А ти къде отиваш?
Той въздъхна и сега изглеждаше още по-уморен.
— Връщам се да играя нови игри, да ловя нови строители.
— Слушай! — изправих се аз. — Чакай само да видя Марси, после и аз ще се върна. Те ще ме послушат… Ами че ние можем да доведем цялата група. И групата на Барт…
Но Стихаря поклати глава още преди да съм свършил.
— Ибти, бибти, сибти Сам, ибти, бибти, пак съм там… — той помълча и добави: — Щом веднъж си излязъл, няма връщане назад.
— Ти нали се връщаш.
Той въздъхна.
— Така съм програмиран. И мога да доведа само ония, които са готови да повярват…
— Искаш да кажеш, че Сим, Джек и другите не могат да дойдат тук… никога?
— Не могат, ако не повярват, че виждат. Това е границата между градските слепци и строителите — тия, които са готови да започнат отначало.
После той изчезна — като стара лампа, която е просветнала за последен път.
Аз тръгнах по хълма. Марси ме видя как идвам. Беше се закичила с цветя и носеше в ръце нещо меко и пухкаво. Преди да изтича срещу мен, тя го остави долу и то заподскача из тревата.
Сега чакаме ония, които довежда Стихаря. Сам и Фана пристигнаха преди два дни. Не го знам кой е и как ги прави тия работи. Понякога го виждаме, но той никога не остава задълго и не отговаря на въпроси. Наричаме го Никлас Джон и живеем в Лондонския мост, макар че то не е нито Лондон, нито мост — просто начало.
Информация за текста
© 1973 Андре Нортън
© Любомир Николов, превод от английски
Andre Norton
London Bridge, 1973
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/42]
Последна редакция: 2006-08-10 20:33:53
