— Успокойте се, заповедта не идва от него. Той само е предал нарежданията на господин Омоши. Нямал е избор.
— В такъв случай господин Омоши е…
— Той е много особен — прекъсна ме тя. — Но е вицепрезидент. Нищо не може да се направи.
— Бих могла да поговоря с президента, господин Ханеда. Той що за човек е?
— Господин Ханеда е изключителен човек, много интелигентен и много добър. Уви, и дума не може да става да отидете при него и да се оплаквате.
Така беше и аз го знаех. Недопустимо бе да се прескочи дори едно йерархично ниво от долу на горе, да не говорим за няколко. Можех да се обърна само към прекия си началник, тоест към госпожица Мори.
— Вие сте единственото ми упование, Фубуки. Знам, че не можете да направите нищо за мен, но вашата човечност ми помага много. Благодаря ви.
Тя се усмихна.
Попитах я какво означава името й. Тя ми показа визитната си картичка. Разчетох идеограмата и възкликнах:
— Снежна буря! Фубуки означава „снежна буря“. Прекрасно е да се наричаш така!
— Родена съм по време на снежна буря. Родителите ми приели това като знак на съдбата.
Припомних си списъка на персонала: Мори Фубуки, родена в Нара на 18 януари 1961… Дете на зимата. Внезапно си представих снежната буря над чудния град Нара с многобройните му камбани — не беше ли напълно естествено, че тази великолепна жена се е родила в ден, когато красотата на небето се е сляла с красотата на земята?
Заговори ми за детството си в Канзай. Аз й разказах за моето, започнало в същата провинция, недалеч от Нара, в селцето Шукугава, близо до връх Кабуто. Само при споменаването на тези приказни места очите ми се пълнеха със сълзи.
— Колко съм щастлива, че и двете сме деца на Канзай! Там бие сърцето на древна Япония.
Там биеше и моето сърце, когато петгодишна напуснах японските планини, за да замина за китайската пустиня. Това първо изгнание остави такива следи в душата ми, че винаги съм била готова на всичко, за да заживея отново в страната, която дълго време смятах за моя родина.
Върнахме се по работните си места. Все още не бях намерила решение на проблема си и по-малко от всякога знаех каква е ролята ми в „Юмимото“. Единственото, което ме успокояваше, бе мисълта за моята колежка Фубуки Мори.
Трябваше значи да си давам вид на заета, като се правя, че не разбирам езика, който се говори около мен. Започнах да поднасям чашите с кафе и чай, без дума да обелвам и без да отговарям на любезностите на служителите. Те не бяха в течение на новите разпореждания и се чудеха защо милата бяла гейша изведнъж е започнала да се държи просташки като янки и да мълчи като риба.
Тъй като „ошакуми“ не ми отнемаше много време, реших, без да питам никого, да разнасям пощата.
Трябваше да бутам голяма метална количка из гигантските зали и да давам на всекиго предназначените за него писма. Работата ми пасна като ръкавица. Първо, използвах езиковите си познания, тъй като адресите бяха изписани с идеограми — когато господин Сайто беше далеч от мен, не криех, че знам да чета. Второ, стана ясно, че не напразно съм наизустила списъка на персонала — не само че разпознавах служителите, но и можех при случай да им честитя рождените дни, както и тези на жените и децата им.
С усмивка и поклон казвах: „Ето пощата ви, господин Ширанаи. Честит рожден ден на малкия Йоширо, който днес навършва три години.“
При което всеки път ме поглеждаха втрещено.
Тази работа ми запълваше времето, тъй като компанията беше разположена на два етажа. Количката ми даваше законно основание да взимам асансьора. Обичах да го правя заради огромния прозорец на площадката. Представях си, че се хвърлям от него. Залепях чело на стъклото и мислено политах надолу. Градът беше толкова далече, че докато падах, можех да наблюдавам много неща.
Бях намерила призванието си. Тази проста, полезна, човешка работа ми позволяваше да се отдавам на обогатяващо духа съзерцание. Мечтаех да върша това цял живот.
Но ето че господин Сайто ме привика в кабинета си и ми прочете заслужено конско — бях се провинила в поемане на инициатива. Вършех нещо без разрешението на преките ми началници. Освен това пощальонът се намирал пред нервна криза, тъй като се смятал почти за уволнен.
— Много е лошо да се краде работата на другите — с право ме упрекна господин Сайто.
Със съжаление виждах как се слага край на многообещаващата ми кариера. На всичкото отгоре пак нямаше да знам с какво да се занимавам.
В този момент с цялата наивност, на която бях способна, реших, че ще бъде чудесно да предложа нещо ново: докато бутах количката с писмата, бях забелязала, че на всяко бюро има календар, но почти никога червеното квадратче не бе поставено на точната дата, понякога дори не обръщаха страницата на изтеклия месец.
Този път поисках разрешение.
— Може ли да се заема с календарите, господин Сайто?
Той непредпазливо се съгласи. Реших, че вече имам занаят.
Сутрин обикалях бюрата и слагах червеното квадратче на точната дата. Изпълнявах длъжността премествач на календарни дати.
Постепенно служителите на „Юмимото“ забелязаха какво правя и го намериха за изключително забавно.
Питаха ме:
— Как е? Не ви ли изморява тази изтощителна работа?
Отговарях с усмивка.
— Ужасно е, но взимам витамини.
Новото занимание ми харесваше. То имаше недостатъка да отнема прекалено малко време, но пък ми позволяваше да взимам асансьора и да се хвърлям през прозореца. Освен това развличах публиката.
Най-голямата веселба настъпи, когато трябваше да се премине от февруари на март. Не бе достатъчно да се премести червеното квадратче. Трябваше и да се обърне, дори да се откъсне февруарската страница.
Служителите от различните отдели ме посрещаха, като че ли бях състезател. С решителни самурайски жестове унищожавах февруарските месеци, имитирайки жестока битка с гигантската фотография на покрития със сняг връх Фуджияма. После напусках полесражението с уморения, но горд вид на победител. Очарованата публика ме изпращаше с възгласи „банзай“.
Слухът за моята слава достигна до ушите на господин Сайто. Очаквах здравата да ме сапуниса заради клоунските ми изяви, затова си подготвих защитна реч.
— Вие ми разрешихте да се заема с календарите — започнах още преди да бе дал воля на яростта си.
Отговори ми без всякакъв гняв с обичайния си недоволен тон:
— Можете да продължите. Но без да правите от това спектакъл, защото разсейвате служителите.
Бях изненадана от лекотата на мъмренето.
Господин Сайто добави:
— Фотокопирайте ми това.
И ми подаде огромна купчина листа формат А4 — трябва да имаше хиляда.
Поставих купчината в горния резервоар на фотокопирната машина, която свърши работата си бързо и коректно, и занесох на шефа оригинала и копията.
— Не са добре центрирани — рече той, показвайки ми един лист. — Фотокопирайте документа отново.
Върнах се при машината, като си мислех, че сигурно лошо съм поставила листовете в резервоара. Този път се постарах повече и резултатът беше безупречен. Занесох купчината на господин Сайто.
— Пак не са добре центрирани — каза той.
— Не е вярно! — възкликнах.
— Ужасно нахално е да се говори така на началник.
— Простете ми, но много внимавах, за да бъдат копията както трябва.
